Гавриил виждам, разпореждащ се на земята и небесните сили приканващ с песни и дароношения да възнесат Приснодевата и майката на Царя, защото вече дължимото на естеството отдава и при Сина и Бога се преселва.
Преселва се, но света не изоставя;
възнася се, но благодат долу изпраща;
земята напуска, но родствената близост не забравя.
Подобаваше впрочем съсъдът на Бога,
заради Когото светът се освети,
в надмирското да бъде пренесен.
Подобаваше майката на Царя
към славата на Сина да се приобщи.
Подобаваше ковчегът, позлатен от Духа,
във Вишния Иерусалим да се пренесе
и в Светая светих да се внесе:
не от ръце свещенически,
както е в старозаветното,
а от ръце Синовни,
ръце съзидателни,
ръце нетленни,
чест подобаваща на майката въздаващи.
И понеже дълго време на земята прекара, всякаква проява на добродетелта постигна, бедните подпомагайки, на немощните служейки, за сираци и вдовици грижейки се, всеки ден до животворния гроб стоейки, за вселената молейки се и жадувайки за преселението при Сина и Бога, три дни преди това пред нея застава Гавриил и благовестява кончината. Още докато изрече радостната за нея и желана вест, тя, на молитва като се отдава, всичките останали дни в занимания прекарва. Преди отхождението радостно излиза и понеже времето вече наближаваше, събира любимите за нея девици, вдовици и ученички, както и всички свои приближени и закриляни от нея. След като дълго ги наставлява, въздигна пречестните си ръце, помоли се както за тези, които бяха там, така и за цялата вселена. А и като виждаше всички, от ридания обзети, безсилни да спрат сълзите, дълго ги утешаваше, че няма да ги изостави, подготвяше ги да живеят без присъствието ѝ. Накрая, на всички мир като даде[1] и Христос, от нея неизразимо родилият се, с тях да бъде[2] като рече – последно знамение, одърът я прие.
И понеже апостолите бяха разпръснати по света от Светия Дух, Евангелието сеещи, подобаваше те, като очевидци и слуги на Словото, станали зрители и свидетели на Неговата смърт, и успението на пречестната Му майка да видят, нейните последни думи да чуят и в тях утеха голяма да намерят от многото усилия за проповедта, та чрез нейните майчински молитви по-добре да се въоръжат и към обичайните усилия да се върнат. С песнопения, неземни някакви и богохвалебни, за нея единствено достойни, да възпеят боговместимото тяло. Биваха грабнати от всички краища и върху облаците, незнайно как, въздушната шир прелитайки за кратко време, в Сион достигаха и пред нея заставаха. Тези, впрочем, по такъв начин. Други безбройни множества от вярващи, от незнайна сила подтиквани, бързо се стичаха. В нейните очи Синът и Богът се виждаше, с всички небесни войнства дошъл и върху ръцете Си нейната пресвета душа възнасящ, а ангелските множества славеха и величаеха. Тях именно чуваха и виждаха апостолите – неуловимо някак, чрез чистотата на ума – и своя Владика по някакво божествено сияние познаваха: тук присъстващ, на майката почит богоподобна отдаващ. Затова, като обградиха свещения одър, пееха, прославяйки светостта, неведомото и свръхчовешкото величаейки. Удивление обземаше всички. Благоухание някакво, чудно и неземно, въздуха изпълваше.
Но и тук Петър топлотата на своята вяра показваше и, облян в сълзи, говореше:
О, вместилище на Божеството!
Защо така те днес аз гледам,
без дихание простряна, и дивя се:
как ще тебе гробът вмести,
вместилата Невместимия за небето?
Помислям си как ще те приеме
и от ужас вцепенявам се!
Как ще камък теб покрие,
покрове на човеци?
Как ще изтърпим смъртта ти,
след Господа надежда наша?
Кои песнопения да ти изпеем?
Кои надгробни да ти принесем?
Как ли теб да назовем?
На какво да те уподобим?
На кое у тебе най-напред да се дивим?
На девството ли?
На безсеменното ли зачатие?
На безболезненото и неизразимо раждане ли?
И понеже ти на всяка чистота предела мина,
ти на серафимите владичица
и на херувимите царица изяви се,
владетелка на всяка твар – зрима и незрима.
Какво на тебе да речем?
С какво миро да те проводим,
мироприемнице небесна?
Кое кадило да ти поднесем,
златна кадилнице?
Недоумявам и дивя се!
Как одърът на Великия Цар
на малък одър мъртволепно
без дихание лежи?
Подемаше Петровите ридания Павел, съсъдът избран, изцяло в изстъпление, изцяло обсебен, изцяло отдаден на Бога, говорейки:
О, чудо!
Как се склопиха очите девствени,
от пелените ангели да гледат свикнали?
Как кърмилницата на Живота
от смъртта обгърната беше?
Как не съхрани се и безсмъртна,
както непокътната
и след раждането съхранена беше?
Как стълбата небесна,
по която слезе Бог при човеците,
в гроб да се затвори отива?
Как планината – превисоката,
Божията и великата –
на малък одър лежи?
Нали в нея Господ всели се завинаги?[3]
Как жезълът вечноразцъфнал
днес увехнал изглежда?
О, преславно зрелище!
О, неизповедимо тайнство!
О, дълбина на богатството,
на премъдростта и разума Божи,
защото са непознаваеми помислите Му
и са неизследими пътищата Му!
Кой проумя ума Господен,
или кой съветник Нему стана?[4]
Защо отлетя от нас, от рабите свои,
гълъбице непорочна?
Защо се отдели от нас,
гургулице сладкогласна?
Към кого ли после взор да вдигнем?
Кой ли ще ни проговори?
Кой ли от коварството юдейско,
страданието ни ще утеши?
Тебе гледащи, Онзи
мислехме, че виждаме –
Него, просиялия от тебе неизказно.
Възнесе се Спасителят и ние
надеждата ни цяла в теб беше
и охотно търпях беди и гонения
за проповядването на истината.
Днес пълно сиротство обзема ни.
Как внезапно угасна,
светилнико на незагасващата светлина?
Но промисъл е туй, що с тебе става, а не победа смъртоносна,
защото не би могла смъртта,
самата от Сина ти умъртвена,
към тебе да се устреми –
към майката на Живота.
Но привидение за да не изглежда
за вчовечаването истината,
подобаващото за естеството
на безсмъртния твой плод
ти дължимото отдаваш.
И ето че друг някой подемаше, поразен и удивен от всичко, подобно на втори Давид. Апостолският лик пък следваше песнопенията и богослужението, вършейки всичко подобаващо според чина за такъв случай. Всичко, достойно за славата Божия, всичко според мъдрия разум на върховните апостоли, всичко, подобаващо за почитта в момента на отхождение на Приснодевата.
А Петър беше с Яков Големия, брат Господен и йерусалимски първосвещеник, когото юдеите и Праведникa наричаха, срамувайки се от съвършената добродетелност на мъжа, и с Йоан, син Громов наричан от Господа, на Девата имащ закрилата досега и нея самата опазил като зеницата на окото си, мъж целомъдрен и обичан от Учителя. Там беше и целият останал лик на богословите – не само на дванайсетте, но и на седемдесетте. Присъстваха и други трима богословни мъже, достойни да стоят пред онова пресвето тяло, уловени с евангелските мрежи и с Павловия език: Дионисий, Йеротей и Тимотей. Двамата, впрочем, преди бяха стоици и философи в Ареопага, а сега – църковни витии, на евангелския живот учители премъдри и на Атинската църква настоятели. Третият пък беше Павловият ученик и съработник за словото на истината, ефеският първосвещеник, у когото се упокои Павловата душа. Те именно като част от апостолското съсловие, като застанаха отпред, свещенодействаха, заупокойни песнопения редяха и говореха:
Иди, Владичице, иди,
и както земята освети с раждането си,
така и поднебесието ще осветиш с Успението си.
Иди, Всецарице, иди
да се приобщиш към Царството,
онова вечното, нещо повече –
превечното и безконечното,
на Сина и Бога.
Възнеси се със слава,
но не рабски, на колесница като Илия,
а майчински, на Синовните ръце,
защото Този, Който в Закона казва
„Почитай баща и майка“[5]
и чрез смъртта запрети на непокорните,
как не ще почете родилата Го
и не ще понесе носилата Го?
Да се отворят за тебе небесните двери[6]
с велико изумление,
защото Ева дверите на Едем затвори,
ти пък небесните двери отвори.
Защото не подобава вратата непроходима,
през която Господ Единствен
влезе и излезе и затворена остави,[7]
на земята дълго да остане:
въздигната следва да бъде[8]
към приготвения ѝ чертог.
Нека те въздигнат, Дево, херувимите!
Нека те възпеят серафимите!
Нека те прославят Силите!
Нека те предхождат престолите,[9]
съзерцаващи тебе –
престола на непостижимото
и необуреваемо естество.
Иди, невесто безбрачна
в небесните брачни покои.
Тези и много други божествени слова изрекоха ония дивни мъже, които никой не може по достойнство да изкаже, към гроба провождайки майката на Живота.
Ние пък на нея какво ли да речем?
Как нашия род почелата да почетем?
Как да възпеем Девата многовъзпята?
Как да възвеличим тази,
която всички племена величаят,
както предречено беше?
Но нека дойде сред нас Давид,
играещ и свирещ на гусла,
пръв начеващ проводителните песни
на провождението на кивота Божи,
говорейки:
– Възкръсни, Господи, в покоя Твой,
Ти и кивотът, светинята Твоя.[10]
Нека пее с кимвали благозвучни,
с кимвали гръмогласни.[11]
Ще се помни името твое от род в род.[12]
И не единствен Давид да я провожда,
но и целият пророчески събор.
Нея впрочем и с думи, и с вещи
някога предрекоха многообразно:
този – къпина, онзи – жезъл
нека нея да възпява:
един – стомна и скрижал;
втори – кадилница, трапеза и свещник;
трети – стълба и престол огнезрачен;
друг – руно, облак лек и сянка;
някой – клещи и двер заключена.
Подобаваше предсказалите всичко за нея и нейното провождение тържествено да направят.
Но и жените пророчици,
нейното успение заедно да празнуват,
предводителка в песните и тържеството
Мариам Моисеева имащи,
и подобаващи почести да въздадат
на майката на нашия Бог.
Да се весели с тях и прамайката Ева,
и старчески нека играе,
сила добила чрез благодатта –
престарелостта в забвение остава,
понеже нейната внучка
към надмирското се възнася
и женските нозе
небесните кръгове престъпват.
Нека призове ония древни жени,
и преди Закона, и в Закона:
Сарра, казвам, и Ревека,
Рахил, както и Анна, Рут,
Иудит и Девора, Олдама,
Иаил и Естир,
и на тях тайнството да покаже.
Но и девствените ликове
на дъщерите сионски
със свещи днес нека я провождат
в небесното и наднебесното,
защото от нея преди са научени
тържествено да провождат.
Свещеници нека я благославят,
майки нека я облажават,
пред лика ѝ да се покланят люде богати,[13]
всички родове
от всяка възраст
да я възвеличаят.
Ангелите да подемат,
архангелите с Гавриил
радостна да пеят песен.
Херувимите нека се поклонят,
серафимите нека коленичат,
от нея родилият се Христос
нека почете я отдясно,
защото Нему подобава слава
и чест, и крепост
с безначалния Му Отец
и с пресветия Му Дух
сега и винаги и във веки веков.
Амин.
Превод: проф. д-р Мария Спасова
* Първа публикация: „Химнографските части в Слово на Успение Богородично от Григорий Цамблак“ – В: Българистични проучвания, ВТ 1996, с. 73-91. За митр. Григорий виж посветената на него статия на А. Турилов в Православная Энциклопедия, т. 12, М. 2006, с. 583-592, както и онлайн – тук (бел. ред.).
