от монаха презвитер Григорий, игумен на манастира „Пантократор“
Отче, благослови!
Ако, както казва Соломон, хората се радват, когато праведник се възхвалява (по Прит. 29:2), то няма ли целият свят да се възрадва, когато се възхваляват четиридесет мъже – на четириконечния свят светила и защитници, от всякакви похвали по-високи, лик велик, лик богоизбран, лик свят, войнство небесно, връстници, подбрани от Бога, братя по дух, а не по рождение (най-вече – по рождение свише). Една душа в четиридесет тела разделена, едновременно дишащи, към едно гледащи, едновременно стремящи се земното войнство с небесното да заменят.
Тия граждани на Горния Йерусалим от различни села и градове, военно изкуство изпълняващи, кесаревото кесарю благоразумно въздаващи (по Мат. 22:21), благочестиво на Бога с молитви и пост угаждащи. Заради Него и заловени биват, понеже накрая врагът не можа да изтърпи тяхното благочестие и това, че много пъти чрез силата на Кръста постигаха победа срещу противниците.
Бяха доведени в град Севастия, където тогава се намираше мъчителят. И понеже той седна отпред с присъщата за него надменност – мястото за зрелища беше изпълнено с хилядно (безчетно дори!) множество от различни страни и народи, тръба призовавше за тишина, прекъсвайки безредната врява, и те бяха доведени, благочинно пристъпващи някак си, подобаващо за тяхното благородие. Зрелището бе достойно за удивление! Мъже четиридесет, лик и велик, и славен, сякаш някакъв рай, украсен с различни благоуханни цветя: един – с побелели коси цъфтеше; друг пък – от младост разхубавен, а заедно с това благодат някаква по един и същи начин и едновременно просияваше на лицата, показвайки състоянието на душата.
Когато се приближиха към съдията, предложиха им се почести и дарове: някои – с действия, други – с обещания, ако само принесат жертва и се поклонят на боговете. И уредите за мъчение показаха: едни нагледно, други превъзнасяха като закана, ако не се подчинят, та едни да сплашат, а други да съблазнят, и лесно да успеят да ги пречупят. Но доблестните и наистина Христови воини изобщо не се поколебаха от заплахите, нито пък се подмамиха от обещанията, както мислеше оня, макар че от самото начало разбраха, че заради името Христово, а не заради нещо друго, и сановете, и почестите, и (войнският) пояс им бяха отнети. И не заради някого другиго, а заради Него те застанаха, душевна радост, грейнала на лице, показвайки и с думи, и с дела, че жадуват за тези неща заради голямата любов към Христа.
„Защото ако Той рече чаша на смъртта (по Мат. 26:42) и след това за грешните раби я изпи, как ние усърдно да не се втурнем към смъртта за Негова прослава? И нека да не говорим много, за да не се сторим на неразумните дори за миг привързани към земния живот и с очи. наслаждаващи се на белия свят. Знай, че ако на всяка част от нашите тела изкушението на смъртта бихме получавали, дори тогава не бихме предали благочестието. Тогава ще го отнемеш от нас, когато неуловимата същност – душата успееш да задържиш“.
О, премъдри витии! О, Дух (Свети), в четиридесет уста говорещ на един език! В малкото думи величието на любовта показаха! Заради нея непреклонни че ще бъдат заявиха. От това мъчителят с ярост като се изпълни, заповяда да бият с камъни по лицето и устата доблестните. (Камъните) пък, връщайки се обратно, пребиваха хвърлящите, понеже Бог показваше, че и безчувствените камъни, връщайки се, почест отдават на лицата на мъчениците, а грешниците изобличават. Както и в асирийската пещ огънят направи: от отроците като се засрами свръхестествено, напълно естествено изгаряше слугите (по Дан. 3:19-22; 46-48). И беше чудно да се съзерцава гледката и да се проумява случващото се: камъните, подобно на стрели, изстреляни от силни ръце, да летят не в целта, а обратно, и да поразяват лицето на хвърлящия. А светите впрочем благодаряха на Бога, Който показваше чудеса в прослава на Своето величие, но и скърбяха, понеже не бяха изпитани с такова мъчение преди очакваното, а и това, че не бяха удостоени с началото на страданието, смятаха това за загуба.
И какво? Подобаваше тогава благочестивите от радостните неща да получат. Те стояха, наблюдаващи, и сладостната гледка поглъщаха с очи: множеството от мъже, невъоръжени, вързани, за заколение готови, устремени повече от елени към водни потоци (по Пс. 41:2), побеждаващи безбройните пълчища от нечестивци, напразното старание на горделивия съдия показващи. Вместо да победи, победен беше! Вместо Христовото учение да пресече, повече проповядвано и разпространявано ставаше! Колкото повече преследвано, толкова повече утвърждавано биваше.
Щом като коварният противник на човешкия род от самото начало на борбата видя себе си победен, а тях – толкова готови за всякакви мъчения и смърт, че и мъчителя упрекна задето се бави, обърна съдията към замисъл, по-страшен от всякакви мъчения. Това ставаше близо до езерото, което беше насред града. Заповяда баня да се съгради и да се напали достатъчно за приемането на онези, които няма да изтърпят студа на езерото, мислейки коварно, измамникът, че само при вида на банята непоколебимостта им ще се разколебае.
Понеже се очакваше, че времето ще стане нетърпимо студено (мястото беше заобиколено от стръмни планински скатове с извисени нагоре високи върхове и заради това биваше обхващано от големи студове и мраз), тогава, точно тогава, през тази нощ заповяда да хвърлят мъчениците голи посред блатото. И когато бяха доведени и видяха езерото, радостно събличаха дрехите си, говорейки:
„Няма да се стъписаме, о, воини! Няма да се размекнем пред водата! Ние, които срещу стрелите и копията много пъти устоявахме, и от мраза няма да се изплашим. Ние, които от бран велика не се побояхме, и за огъня, меча и зверовете готови ще бъдем. Защото, когато от дрехите си се събличаме, ветхия човек отхвърляме (Еф. 4:22)! Когато разпасваме ремъците на поясите и кожените дрехи сваляме – изоставяме земята и превземаме небето“.
След като наостриха така себе си за издръжливост онези страдалци от диамант, прекръстиха се, след като се помолиха, и скочиха, радвайки се. Понеже се беше изяснило и водата замръзваше, силна болка ги обхващаше, защото студът като стрела бързо проникваше в плътта, и предизвикваше стеснение на кръвоносните съдове на целия организъм. След като артериите приемеха болката от ноктите, спираха кръвта и пръстите ставаха бледни. Когато сухожилията се сгърчеха под натиска на студа, тогава сгърчваха мускулите на плътта, която обвиваше ставите. Понеже костният мозък се озова от топло на студено, а кръвта, възпирана от студа, не стигаше до сърцето, тялото изглеждаше мъртво. Когато студът пропълзеше към темето и слепоочията се вледеняха, предизвикваше тракане на зъбите, а устните почерняваха и губеха говорната си способност, защото ставите на челюстите се вкочанясваха. И понеже дишането се затрудняваше и се ускоряваше, предизвикваше мъчително задушаване в гърлото, тъй като ноздрите издишваха слабо, сякаш предсмъртно. Трижди блажените, бидейки в такова положение, докато можеха да се мърдат и да говорят, се прегръщаха един друг по закона на любовта, подкрепяйки се в търпението, следните думи изричайки:
„Да си спомним, братя, как много пъти, влизайки в тежки битки, понеже се държахме заедно, мислехме еднакво и единно изповядвахме вярата в Христа, чуждите пълчища прогонвахме и за всички страшни и ужасяващи бяхме, а с това – и за самите бесове дори. Земният цар ни се удивляваше и с чест ни удостояваше, приятелите и велможите ни се чудеха и гръмко ни възхваляваха. Тези неща ни се услаждаха, но също към погибел отвеждаха. Днес ли няма да победим чрез търпението вражеските пълчища? Срещу кого е нашата битка? Както казва нашият учител Павел, очите църковни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Няма ли да зарадваме Небесния Цар, желаещия да ни увенчае с венците на безсмъртието? Няма ли да се спуснат при нас ангелите, подкрепящи, помагащи и най-накрая съпровождащи ни при Царя на силите? Малко да претърпим, страдайки, за да се радваме вечно. Да пренебрегнем плътта, за да се облечем с нетленност. Да понесем студа, за да ни сгрее лоното на патриарха Авраам. Сурова е зимата, но раят е блажен. Болезнен е ледът, но сладка е наградата. Мъчителна е раздялата от плътта, но още по-мъчителна е раздялата с Христа. Защото, ако днес не умрем, няма ли при всички случаи да умрем според законите на естеството след известно време? Така ще направим мъчението прослава: ще умрем със славна смърт. Преди самата си кончина славата си не ще опетним, нито ще унижим името на война, а чрез делата званието да затвърдим. Нека влезем през тесните врата и по прискърбния път, който води в живота, както ни учи Господ в Евангелието (по Мат. 7:13-14). Нека заради Него изгубим душите си, за да ги спечелим (по Иоан 10:17-18), та да не би като се размекнем чрез тези дребни и незначителни неща, да погубим душите си. Какво даваме всъщност в замяна за своите души? Нека ногата се отдели, но с ангелите да ликува – защото тя без друго ще се отдели, гниейки в гроба, дори ако сега я пощадим. Нека отхвръкне ръката, за да речем дръзновено: Въздигането на ръцете ми – жертва не вечерна, а вечна (по Пс. 140:2), за да се въздигне към Бога, очистена чрез водата и отсечена. Нека и окото да се затвори, за да съзерцава с многооките[i] славата на Единородния. Но и езикът нека се свърже, за да възпява със серафимите. Естествено е студът мъчително да прогони душата от тялото. Затова нека още по-силно Него да възлюбим, та по-скоро в небесните селения да ни пресели“.
О, тези твърди и диамантени души! Баня им се струваше замръзващото блато, телата им вледеняващо! Затова те пееха според псалома: Влязохме в огън и вода и Ти ни изведе на свобода (Пс. 65:12). Те, от една страна, понасяха страдания и вършеха подвиг, но, от друга страна, предричаха, че след смъртта си и това щяха да получат. И отново: Поток връхлетя душите ни, но ще премине душата ни през бурната вода (по Пс. 123:4-5). И си припомняха реченото от Йона: Разля се водата до душата ни, бездънна бездна ни обкръжи (по Иона 2:6). Но нека се въздигне от тлението животът ни към Тебе, към Господа, нашия Бог“. И това още добавяха: Но в потопа на обилните води няма да ни достигнат“ (по Пс. 31:6).
Докато доблестният лик изричаше това, запътил се вече към небесните селения, един от страдалците, като изпадна в малодушие и не изтърпя до славния край, след изповядването (на вярата), след изпитанието на такъв лют мраз, като побягна, изтича в банята, смятайки, че живот ще получи. Но се излъга, клетият: заедно с настоящия, и от вечния живот печално се лиши, понеже когато топлината се докосна до него, плътта му тутакси окапа, разтопена като восък. И настана радост, понеже врагът винаги завижда на добрите дела. Защото, както изтръгна нещастния Юда от апостолския лик и на обесване го предаде, така и този – от мъченическата небесна дружина заради малодушие отдели и на двойна смърт го изпрати. Но Този, Който избра Матия на мястото на предателя, и тук стори нещо подобно. Когато той, побягвайки, като мех с пръст се пръсна на земята, един от стражите на мъчениците, пазещ през тази нощ край езерото, виждайки светлина, засияла над светците и същия брой венци, висящи над главите им, и като прецени, че един от венците е на избягалия, понеже не висеше над никого, тъй като числото им не беше пълно, пожела да причисли себе си на неговото място и достойно да наследи венеца от лишилия се недостойно от него. Като съблече бързо дрехите си, стана техен състрадалец, попълвайки не само броя им, но и радост подаващ вместо скръбта, която отпадналият им беше донесъл, като съедини в едно Кръщението и смъртта. О, блажена душа! О, премъдро решение! Изпълни се чрез него словото Господне: Последният стана пръв (по Мат. 19:30; 20:16; Марк 10:31; Лука 13:30). С един скок страшната геена прескочи и на небето се намери. И когато вече едва-едва дишаха, на самата си кончина, и настъпваше денят, съдията заповяда да им строшат коленете. В такова страдание предадоха блажените си души и станаха съпричастници на благоразумния разбойник при Кръста Господен. След като нозете им бяха строшени, после огънят поглъщаше телата им, като на дело се сбъдваше това, което с думи пееха в псалома. Когато бяха изгорени и след смъртта пребиваваха в аромата на благоуханието и жертвоприношението, отново водата ги приемаше! И както златото, от вода в огън и от огън пак във вода като бъде хвърлено, се пречиства, по такъв начин и онези свети тела, чрез които се изпълниха думите на мъдреца: Като злато в горнило ги изпита и като всеплодна жертва ги прие (по Прит. 17:3). Само единия преди тях извадиха от водата, понеже го пощадиха заради красотата на лицето и младостта, очаквайки, че ще живее. И понеже натовариха на коли блажените трупове, изранени от врага, и към реката тръгнаха да ги изхвърлят, а той лежеше на мястото, където беше оставен, дойде родната му майка и го намери още дишащ, а колите с мъчениците бяха вече отминали.
О, достойна, о, истинска майко! Не се размекна, не проля сълзи, не произнесе нещо, присъщо за неблагородна душа! Не повика приятели, разбирайки, че още е жив! Не рече: „Щом с мъчениците изтърпя лютия студ на езерото, мъченик е и на дело, и по своя воля. И понеже Бог, така като го пощади от смъртта и от огъня го опази, за да му служи в бъдеще, а на мен да ми е утеха, никога няма да го изоставя“. Нищо подобно нито рече, нито помисли, а щом го видя, изрече: „О, чедо, защо си изостанал от приятелите, от състрадалците и от господарите? Защо, удостоил се с подвиг, от венеца се отказваш? Защо, морето преплувал, в пристанището не искаш да влезеш?“. И с думите едновременно, всички сили като събра, хвана го за ръцете, вдигна го на раменете си и тичайки, колкото ѝ позволяваха силите, настигна колата и положи там сина си, като рече: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно (Пс. 132:1)! Последвай разумно, чедо, тези, от които неразумно беше изостанал. Днес сред майките прочута съм аз, днес ще получа почест за възпитанието, днес в празнични одежди ще се облека и славно тържество ще устроя“.
О, великодушна, истинска майка: чедолюбива, а не земното предпочитаща, боголюбива, а не плътолюбива се показа и на дело, и по име!
Такава беше борбата и победата на Христовите войни срещу света, срещу миродържеца и мъчителя. Така постигнаха славни победи не само докато бяха живи, но и след смъртта им светите им мощи изцеление вършат и бесовските коварства и козни прогонват, когато с вяра ги приемаме. Кой не би се удивил на тяхното търпение? Кой не би подражавал на усърдието? Кой не би облажил всичко изпитано от тях и премъдро ставащо? За тях земната войнска служба не беше пречка за добродетелите, но нея изпълнявайки, горното се стремяха да достигнат. Нещо повече. Когато застанаха отпред, колко ревностен и безстрашен беше техният вид, стойката и движението. А отговорите? Кратки, но като огън обхващаха горделивата и нечестива душа на мъчителя. В езерото пък какви бяха съветите им един към друг за търпение в оня лют студ, който дори само споменат, поражда ужас.
И днес не само благочестивите, населяващи земята, ги призовават на помощ и пред мощите им се покланят, но и партяни, мидяни, перси, масагети, индийци и етиопци тръгват от родните си места и стигат до град Севастия. Коленичейки, покланят се на мястото, където се подвизаваха непобедимите. Подобава да е така, защото такъв е нашият Владика и така прославя Той прославящите Него. Ако на жената грешница, която пристъпи и алабастров съд с миро възлия, за да получи опрощение на греховете, Той не само опрощение ѝ дари, но и рече: Дето и да се проповядва това евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и това, което тя извърши (Мат. 26:13), просеното надвишавайки с дарове и преизобилно прославяйки я, как тези, пролелите кръвта си, Той нямаше да прослави със заслужена прослава!
Към тези неща нека и ние добавим:
О, благосъчетано войнство и звезди църковни! И днес нас, празнуващите вашата памет единодушно и вашите подвизи прославящи, свише посетете! И днес, и в бъдеще нашето земно житие наставлявайте към полезни и преблаги дела, а мътните потоци на ересите всячески изсушавайте чрез вашите молитви, та всички като бъдем една Църква, с една уста и сърце Единия Бог да прославим в Троицата – Сина в Отца със Светия Дух, защото Нему подобава слава и чест, великолепие и поклонение сега и в безконечните векове, амин!
Превод: проф. д-р Мария Спасова
[i] Под многооки се разбират херувимите (Иез. 1:18; Постен триод, Велика събота, Тропар).
