Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (124 Votes)

Crucifixionот Григорий, монах и презвитер, игумен на манастира Пантократор

(За това, че в разпятието на Иисус Христос, нашия Господ Бог и Спасител, ще видите вашия Живот, висящ пред очите ви; и против еретиците; и за (думите) Жено, ето твоя син; и към ученика – Ето твоята майка)

Моисей, великият, морето разделилият, Египет наказалият, фараона потопилият, чрез Духа предричайки бъдещето, рече: ще видите вашия Живот, висящ пред очите ви (по Втор. 28:66). И това се изпълни днес, когато Господ на славата на кръста висеше. Убой се, небе! Земьо, основи разтреси, защото Сътворилият ви в началото (по Бит. 1:1) посред вселената на кръста страда в плът! Положилият пясъка като предел на морето с гвоздеи бива пригвозден! Създалият Адам на смърт се осъжда от слуги – от слуги неблагодарни, от слуги неверни, от слуги законопрестъпни. О, дивно дело! О, тайнство страховито! От христоубийците евреи доброволно страда Благодетелят, Който избави техния праотец от жестоко робство, Който Червено море за тях пресуши, Който ги наставляваше с облачен стълб през деня и с огнен стълб през нощта (по Изх. 33:9-10; 14:24), Който четиридесет години ги прехранваше в пустинята с храна готова, без труд добита; Който за тях Мерра[1] направи сладка (Изх. 15:23, 25) и от скалата източи вода (по Изх. 17:5-6). На тях Закона даде, като се яви на планината (Изх. 19:20; 20:1-17; 32:15), и обетованата земя им предаде в наследство (Изх. 33:1-2)! Ще видите вашия Живот, висящ пред очите ви (по Втор. 28:66).

Видяха богоубиците юдеи своя живот пред очите им висящ, когато старанието си на дело показаха. И пасхалното агне според Закона принасяха в жертва, а тайната наша жертва – пречистата плът за нас принасяше Иисус, бидейки и свещенослужител, и жертва, и приемащия като Бог; Иисус, Животът наш, отхвърленият от юдеите и от нас приетият, Който греховете наши пое и пострада заради беззаконията наши; Агнец Божи и Син на Отца, незлобивата овчица; за Него велегласният Исая предрече: като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си (Ис. 53:7). При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? (Ис. 53:9).[2] Кой ще обясни необяснимия род на Неговата божественост? Агне се колеше за сдружавания, за домове и племената, само за народа на Израил. Господ пък – вкупом за цялата вселена; привечер пък, заради последните времена. Ще видите вашия Живот, висящ пред очите ви. Видяха, но не проумяха силата на предсказанието. Защото затворили са очите на разума си и ушите си затъкнаха, та да не се обърнат към Господа, за да ги изцери, защото сърцето на тоя народ е закоравяло, според Исая, и от желязо по-твърдо стана (по Ис. 6:10). С телесните си очи и с голяма наслада гледаха Господа, носещ кръста, излизащ извън града, сякаш за да се сбъдне изведоха Го вън от лозето и убиха (по Мат. 21:39): разпнат и приковаван, пробождан и с жлъчка с оцет поен, и насита от убийството на Христа изобщо не получиха. О, скверноубийствен устрем! Недоволни бяха от предходните мъчения, та и след това, докато търпеше последните страдания, обикаляйки и клатейки глави, викаха: уа! Ти, Който разрушаваш храма, и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си (по Марк 15:29-30). Кой не би се удивил на голямото търпение на Владиката! Кой не би се ужасил, осъзнавайки извършеното от неразумните човеци! Как изтърпяха небесните сили такъв присмех от беззаконниците! Как с мълчание понесоха стихиите дързостта! Как земята не се разтвори, та да погълне оскърбителите на Избавителя, както някога погълна шатрите заедно с всички участници в Кореевото събрание заради роптанието срещу Моисей (по Чис. 26:10). И макар че потъмня слънцето (по Лука 23:45) и луната в мрак се превърна, коравосърдечният Израил не се умилостиви и одушевената твар беше по-безчувствена от бездушната, камъните се разпадаха, състрадавайки на Твореца. Пророкоубийствената тълпа пък бързаше да се нарече и господоубийствена. Затова и всяка твар, от страхопочитание променила се, беше готова, всяка според своето естество, да се втурне да накаже беззаконниците: небето свише с гръмотевици, мълнии и градушка сякаш с прашки да избива оскърбителите; слънцето, луната, звездите и всяко огнено естество с пламъците на светкавиците да ги изтребва; въздухът с гъстота да ги задушава; земята, като се раззине, да ги поглъща; морето, като разкъса пясъчните ограждения, да ги потапя и втори потоп да предизвика за всяка плът. Но всемогъщата сила на Разпнатия не позволяваше тези неща да се изпълнят, понеже ставащото беше промисъл. Но и надмирските ангелски сили, като надзъртаха отгоре, молеха Господа на славата да бъдат оставени да отмъстят, изричайки: „Остави, Владико, остави, та веднага да изпълним присъдата над рода, осъден на позорна смърт, който е толкова облагодетелстван, а до такава безпощадност достигна, та Тебе, непостижимия Бог наш, на смърт осъдиха. Това ли е отплатата, че всичко видимо и невидимо заради тях приготви? Това ли Ти въздават, че от пръст ги създаде и им даде рая, който насади на изток? Това ли, след като нужното за труд и храна им приготви: въздух за дишането разпростря и морето направи плавателно с малки дъсчени (салове), а накрая в тяхната убогост се облече заради съвършената Си благост? Ето, в обратното превърнаха благодеянията; с присъдата на враг и разбойник се отнесоха към Тебе; потъпкаха чудесата; забравиха благодеянията; недоволни бяха от кръвта на пророците, та и Тебе, Съществуващия вечно заедно с Отца и Духа, отсъдиха да те убият. Съзидателните ръце – без да помислят! – с гвоздеи пригвоздиха; и лицето, вдъхнало на Адам диханието на живота, заплюваха; и главата на увенчалия ги с първоначално нетление, с тръни увенчаха; и ребрата прободоха на Този, който някога от ребро Ева създаде. Нетърпимо за нас е да гледаме Тебе, на ангелите Царя, от човеци смъртни неправедно страдащ; недоумение ни обзема, Твòрче, Ти така да бъдеш оскърбяван; в ужас ни хвърля грозната Ти смърт. О, безсмъртно и безстрастно божествено естество! Слава на Твоето велико търпение и на неизразимия промисъл: всички да обновиш чрез кръста и Твоето страдание, защото за този промисъл говореше Давид в псалома: Ти възлезе на височината, плени плен, прие дарове за човеците“ (Пс. 67:19). За това възлизане Исая вещаеше: Ето, ще проумее Моят Раб, ще се въздигне и ще се прослави, и ще се възвеличи много и така ще се смаят мнозина – толкова ще бъде обезобразен от човеците ликът Ти, и славата Ти – от синовете човешки (по Ис. 52:13-14). И още: няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед (Ис. 52:2) нито красота, а изгледът Му беше презрян, унизен от синовете човешки, мъж на скърби и изпитал недъзи (по Ис. 52:3). Нека се засрамят тези, които на божеството страдание приписваха, както и онези, които обикновен човек наричаха Господа. Пророкът с едно единствено замеряне порази ересите и от двете страни. Това, че е казано мъж на скърби, е защото прекрати страданията на човечеството; а че изпитал недъзи – сиреч знаеше всичко, което ще се случи. Впрочем Бог е Единственият, Който знае всичко отпреди сътворението, Чието естество безстрастно пребивава, а изпитва недъзи – понеже плътта е съставна част на Неговото естество. Но те, и от този пророк изобличени, и за истината оставащи слепи, и своята ерес желаещи да наложат, към друго прибягват. Добре реченото от Господа зле приемано е от тях. А ако не беше обикновен човек, как се молеше като изоставен, говорейки: Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил (Мат. 27:46)! Ние пък към тях ще речем: ако не беше възкръснал след третия ден Този, Който изрече това, така е, както казваш, еретико! Ако скалите не се разпукаха (по Мат. 27:51), докато Той плътски доброволно страдаше, ако не помръкнаха светилата (по Лука 23:45), ако земята не се потресе (Мат. 27:51), ако гробовете не се разтвориха и много тела на починали светии не възкръснаха (Мат. 27:52), ако от шестия час не настана тъмнина по цялата земя до деветия час (Мат. 27:45), която предрече чудният Амос: по пладне ще настане мрак (по Ам. 8:9) – не ден, не нощ, а сумрачна привечер. Нито едно от случилите се неща за обикновения човек бе невъзможно да извърши, ако Господ Бог не беше съвършен в двете (в божественото и в човешкото, казвам). И тези преславни чудеса впрочем допусна да се случат, доказващи, че не е обикновен човек. Произнася толкова смирени думи, показвайки Себе Си не само като Бог. След като изцяло прие без промяна човека със страстите му (освен греха!) и яде, и пи, и спа, а като се измори, до кладенеца седеше, от това Неговата божественост ни най-малко не пострада. Така и тук: произнася думи на човешката немощ, доказвайки с това тайнството на промисъла, както по време на предателството говореше: душата Ми е прискърбна до смърт (Мат. 26:38); и към страданието доброволно тръгна; и на Петър да запрети и сатана да го нарече, като рече: милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе (Мат. 16:22), докато, влизайки в Йерусалим, предвещаваше на учениците кръста и страданието. Но за да пресече всяко мнение, което би се надигнало срещу промисъла на Неговото въплъщение, показва и при самата кончина последователността (на божественото и човешкото) на естеството, понеже и се моли, и страда. И както евангелистът каза, не веднъж, а три пъти (Мат. 26:44): Отче Мой, нека Ме отмине тая чаша (Мат. 26:39). А потта Му беше като кървави капки (Лука 22:44) – по човешки показвайки въплъщението и тайнството на кръста. Защото можеше и това като премълчи, спасителното страдание да понесе, но сякаш с преумножение иска да покаже истината, че не само кръстът, гвоздеите и изтеклата кръв затварят скверните усти на еретиците, но и тези по човешки смирени думи. Как тогава, о, никакъвци, Го смятате отделèн от славата и властта на Отца затова, че е рекъл: Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил, като чувате същото от Давид, викащ от лицето на Христа: защото Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на Твоя светия да види тление (Пс. 15:10). Защо наистина душата на Господа не беше задържана в ада, както и душите на останалите светии? Как защо: нямаше нищо от проклятието на предците като онези, нито пък нашият враг, дяволът, задържа кръвта, с която бяхме изкупени, макар че нас задържаше. Нашият Господ Бог телесно с божествеността се всели в гроба, понеже Той се съедини с пълно съединение, по естество и свръхестество, божествеността съвмести с Отца. Нищо от божествеността не пострада в гроба, така също и на кръста, и с разбойника в рая, и тление впрочем прие Господното тяло, т. е. освобождаване на душата от тялото, но ни най-малко обаче гниене и разлагане, сиреч разпадане на плътта и пълно унищожение на телесните органи! Защото въпреки че съществуват толкова свидетелства, измежду тези, от които пострада, от тях, рече, ще се намерят мнозина, които да нарекат привидно кръстното тайнство и по този начин целия промисъл унищожават. Защо не кажеха, че не би дошъл по този път, ако не бе пожелал да се принизи до човешката немощ и премъдро да извиси техния разум над (еретическите) попълзновения? Как Този, Който на Лазар заповяда като Господ: излез вън (Иоан 11:43); и на прокажения: искам, очисти се (Мат. 8:3); и на разслабения: вземи си одъра и ходи (Марк 2:9), на крайната немощ присъдата би приел? Няма такова нещо, няма, а според човешкото естество беше изречено това от Господа, а от нас се проумява. Тези неща са достатъчни за препъващите се и съблазняващи се еретици, а ние нека се върнем там, откъдето наченахме словото.

Докато Владиката търпеше страдания, а учениците се бяха разбягали, върховният (и най-преданият) се беше отрекъл, а всички познати и обични – едни се бяха съблазнили, други пък, съхранили усърдието, не смееха да се приближат и да гледат дори сили нямаха, а очите крадешком и нажалено съзерцаваха дръзките деяния, дори не можеха със сълзите заедно скръбта да излеят заради жестокостта на разпъващите Го. А нямаше ли да страда майката, родилата Го пречисто? Как иначе, щом е майка! С какви жилà не пронизваше душата? С какви стрели не пробождаше сърцето? С какви копия не разкъсваше утробата? Затова приятелките, които заедно с нея страдаха и оплакваха нейното нещастие, не можеха да я удържат да стои далече. Но понеже не можеше да изтърпи сърдечната болка и като искаше да чуе последните думи на възлюбения (Син), като се приближи, стоеше до кръста, по майчински споделяйки страданията на Сина. С нея бяха и някои си две благородни и милостиви жени, които следваха Учителя, служейки Му с богатството си, и които тогава бяха дошли с Него от Галилея: едната впрочем сестрата на майка Му, Мария Клеопова, а другата Мария Магдалина (Иоан 21:25; тя стана най-ревностната жена – заради избавлението, което получи). Те стояха от едната ѝ страна, а от другата стоеше възлюбеният Му ученик, който дори пред самата грозна смърт не пожела да отстъпи и стоеше пред Учителя. И като начена, майката на Спасителя такива думи нареждаше, ридаейки: „Каква е тази страшна и нетърпима гледка за очите ми, Владико! Какво е това чудо, Сине мой, затъмняващо всяка мисъл и самото слънчево сияние! Какво е това неизповедимо тайнство, мили Иисусе! Не издържам, въжделени, да гледам приковани пречестните Ти ръце и нозе! Не понасям гол да те виждам, Тебе, облеклия с облаци небесния кръг! Ти прочее, светлина недосегаема, Се обличаш със светлина като с одежда! Войните за дрехите Ти, които аз с ръцете си изтъках, хвърлят жребий, а аз се разкъсвам отвътре! Това ли е престолът на Твоя Отец Давид, Иисусе мой, който Гавриил, небесният войн, обещаваше от Бога да Ти се даде (Лука 1:32)? Днес не като Цар, а като злодей между двама разбойници Те гледам. Единия, на народите образа носещия, със Себе Си въвеждаш в рая, а хулещия, на юдейската жестокост знака имащ, смирено търпиш. Но Ти, Жизнодавче, върху високото дърво[3] сред вселената като простреш ръце, ще събереш народите и ще изцелиш протегналите се невъздържано ръце някога в рая към забранения плод от дървото (по Бит. 3:6). Аз се задавям от скръб. О, завист, ти, която праведниците отвеки обхождаш, и до моето скъпо чедо се докосна! Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му (1 Петр. 2:22). И Сам предварително рече, завещавайки на учениците Новия Завет: иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо (Иоан 14:30).

Блажена сред майките Рахил, защото не видя как продадоха Йосиф! Аз обаче бях облажена повече от всички майки през вековете, като родих такъв Син, Който на Соломон премъдростта даде. Но моите облажавания на плач се обърнаха, не само предаден, но и пробождан като гледам Тебе, на ангелите Царя! И понеже ангелите споменах – о, всички надмирски и безплътни сили, събрали се, заедно с мене ридайте! Макар че нетленни създадени бяхте, както благовестието за Богорождението на Спасителя от Гавриил научих, нека и от вас днес някаква блага надежда да чуя! Но няма да е справедливо, ако Царят страда, войните да не се сражават! Защото ако на земята сред юдеите би царувал моят Иисус, неговите слуги щяха да се борят (по Иоан 18:36)! Но понеже Неговото царство не е от този свят (по Иоан 18:36), а е безвременно и превечно, вие, Неговите безтелесни слуги, се спуснете, но не за да отмъстите – затова дойде, защото на търпение да учи искаше, Кроткият и Смиреният по сърце, бидейки послушен дори до смърт, както рече Павел, и то смърт кръстна (Фил. 2:8), – а за да видите майката, безболезнено родилата, а днес болезнено устрелявана. О, слънце, покажи състрадание към скъпото ми Чедо, като се облечеш в мрак. Скоро под земята ще залезе светлината на моите очи. О, луна, скрий лъчите си, защото в гроба влиза зарята на моята душа. Днес се сбъдна това, което Симеон, престарелият човек, някога чрез Духа ми предрече, когато според Закона в храма Те внесох, Тебе, храм на Господа, и меч пронизва душата ми (по Лука 2:35). Къде залезе Твоята красота, най-прекрасни сред синовете човешки?! Къде е блясъкът на очите Ти, бездни пресушаващо Око?! Днес се сбъдна казаното в Песен на песните: излезте, дъщери йерусалимски,[4] и погледайте цар Соломона с венеца, с който го е увенчала майка му в деня на сватбата му (Пес. 3:11). И преди още да видя, скъпи сине, юдейската завист, сърцето ми се свиваше от страх и ръцете и нозете направо трепереха, понеже познавах архиерейското настървение. Утешаваше ме Твоята божествена сила и благи надежди имах, виждайки сина на вдовицата да ходи и Лазар да проповядва, които Ти от ада и смъртта призова (3 Цар. 17:22-23; Иоан 11:43). Днес какво утешение да получа, виждайки Те издиханен, но кажи нещо от обичното за майката, дари някоя дума, която е дума на Отца! Избликни някое слово, извор на милосърдието, и прохлади изгарящото сърце на Твоята рабиня! Защото – горко ми! – немалка утеха е последната дума за майките: ако от нея бъдат лишени, страданията им неизбежно се удвояват. Аз ли единствена сред майките без милост оставам?! Пощади родилата Те, благодетелю, пощади! Ти, Който се смили над Сарра, като ѝ предаде жив Исаак, който като Твой прообраз по Твоя повеля щеше да бъде принесен като всеплодна жертва: от него е човешкото Ти естество и в него и за него са обещанията, както рече Павел (по Гал. 3:16). Но аз няма да Те поема жив като Сарра, а ще Те поема като праведния Авел, първия мъртвец под небето, наплодилия скръб към скърбите на майката, умножилия сълзите от загубата, понеже и той със своето убийство предвъзвестяваше на прародителите Твоята смърт. Но понеже тя[5] беше осъдена с болки да ражда деца (по Бит. 3:16), редно беше да изпита и скърби. На мене, неизпитала тези неща и девица останала както преди раждането и при раждането, така и след раждането, редно беше и Твоята смърт да не видя. Според порядъка на естеството подобава децата първо да изпратят родителите си, та както с тяхното раждане присъщата за естеството радост са изпитали, така и блажено изпровождане да имат. Но аз наруших това, Тебе по-напред като изпращам при мъртвите отвеки, за да ги освободиш според естественото Ти благодетелство. Сама безутешна оставам, приемайки днес изпитанието на скърбите на майката. Наистина, Владико, макар че Богородица станах свръхестествено, но по реда на естеството майчините скърби не избегнах при Твоето разпятие, понеже и Ти, човек като стана поради благост, благоволи според естеството на плътта да приемеш смъртта, животодателната. Но провещай на майката последна дума, та вместо сладките Ти устни, много пъти припомняна, да освещава устните. Кому оставяш тази, която така възлюби, че да я удостоиш майка да Ти бъде?! Кому възлагаш грижите за мене Ти, Който се грижиш за живота на всички?! Кому оставяш закрилата от коварните юдеи? Защото аз не желая да живея, след като Ти, моят Живот, умреш, а желая край Твоя гроб да видя очакваното Твое възкресение. Но преди всички бих искала, Прескъпи, заедно с Тебе да се освободя от телесните връзки и това на мене почит заради Рождеството би се сметнало. Защото как ще бъда оставена дневната светлина да гледам, след като Ти, Светлината на моите мислени очи, залезеш?! Как ли с живите ще бъда заедно, след като моя живот – Иисус – на гроба предам?! Днес се изпълни това, което в Песен на песните Соломон рече за мен: Слез с мене от Ливан, невесто, слез с мене (Пес. 4:8)! И си давам сметка, че тамянът и смирната, които влъхвите поднесоха, сякаш още тогава Тебе, безсмъртния като божество, за погребение подобаващото извършиха, и днес вървя, наистина чужда за благоуханието на скъпия ми Иисус. Оплакваше Рахил чедата и не можеше да се утеши; аз пък Господа оплаквам, плача на Ева преустановилия“. Това като изрече Богородица, понеже изнемогна съвсем, стоеше с длани на лицето и беше потънала в унес. Иисус, както беше наклонил глава към дясното Си рамо, като размърда устни, тихо някак си рече: жено, ето син ти (Иоан 19:25), т. е. рече: „Понеже всички неща според промисъла изпълних и те се сбъднаха, няма вече да пребивавам заедно с вас, както преди за да възнеса съединената Си плът по състав и да я почета, като седна редом с Отца, от Когото никога не отстъпих. Ето, вместо Мене този любим Мой ученик и целомъдреник за тебе, Девата, син ще бъде (по Иоан 19:26). Той усърдно ще се грижи за всички твои нужди. Понеже чрез връзката на любовта, като изостави баща и майка, дом и всички близки, последва Мене, предпочелия нищетата и наставника, и го обикнах толкова много заради чистата душа и искрения нрав. Затова и на вечерята на Моето тайнство, когато хляба и чашата (плътта и кръвта Ми) на другите предавах да правят това за Мой спомен (по Лука 22:19), облегнал се на гърдите Ми (по Иоан 13:23, 25), той питаше за предателя: Господи, кой е? (Иоан 13:25). Дълбината на богословието заради вярата оттам извлече и днес с останалите апостоли не се е отдалечил от страх пред стражите, а подобно на тебе, родилата Ме, стои при Моя кръст, братското състрадание изразявайки в ученическия лик, заради което твой син ще се нарече. Но затова, че ще се нарича с името на осиновлението (синовството; Рим. 8:15; Еф. 1:5), ще бъде достатъчно за твоята утеха“. После каза на ученика: ето майка ти (Иоан 19:27)! „Понеже Аз – рече – във всичко съм длъжник на майка Си и днес чрез завещанието ще изпълня дълга. Ти утеши вместо Мене нейното бездетство, неин син бъди по собствена воля и подобаващата чест въздай на майката – Господородица и Богородица, без съмнение и серафимите превъзхождаща, и от херувимите по-свята, но твоя майка по благодат, както Аз бях брат по благодат. Пази я чак до нейното успение. Аз преди нея пред човечеството изпълних дълга Си. Тя пък остана, та вместо Мене към нея гледайки, упование да имате, че няма да изоставя тези, които Самият Аз избрах. Ти с останалите погребална служба като ѝ отслужиш, от земните предели я изпроводи с Мен да царства в славата, която имам с Отца и Светия Дух отпреди сътворението на света“.

И въпреки че бездиханен Го видя и че нямаше вече да страда от онези, които заслужаваха такива (страдания) да имат, с копието на жалостта се пробождаше сърцето. И друго, по-ново изпитание търпеше: как ще ѝ бъде позволено да снеме свидното за нея тяло от кръста, та да не би след смъртта да бъде грешно и непозволено за погребения (Лука 19:31) за голямо удоволствие от гледката за началниците на Израилевия род. Но впрочем и никой от познатите не смееше да пристъпи и там в риданията да я утеши, някакъв съвет да даде за измолването на тялото и за нужното тогава да се постарае. Но още по-страшно и по-мъчително от това добавление към предишните скърби обзе нейната свята душа, понеже разбойниците, разпнати с Него, бяха още живи. Скверноубийците пък се стремяха, както евангелистът рече, да не останат телата върху кръста в събота (защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищелите и да ги снемат (Иоан 19:31). Сториха това на двамата, а когато видяха Иисуса, даряващия Живот, вече умрял (по Иоан 19:32), такова нещо не дръзнаха, понеже Светият Дух изпълняваше пророчеството: кост Негова няма да се съкруши (Иоан 19:36). А стотникът, вършейки угодното за юдейското песие настървение – за тях Давид рече: много псета ме окръжиха (Пс. 22:17) – с копие ребрата Му прободе. Коя безмерност на скърбите остана, която да не изпълни тогава пречистата и неосквернена Мариина душа след предателството от ученика, след връзването, след изтезанията, след лъжесвидетелствата, след заплюването и осъждането, след разбягването на учениците, след отричането на върховния (ап. Петър), след поруганието и плесниците, след всички неща, които като стрели нараняваха сърцето, а пък и след отвеждането на Голгота, след приковаването на кръста, след разделянето на дрехите, след поенето с оцет, примесен с жлъчка (Мат. 27:34), след хулите на минувачите (по Мат. 27:39) и след самата позорна смърт, мъртвия Животодател прободен да види, да претърпи това не подобаваше. Чудя се как чистата ѝ душа, угнетена от струпването на толкова много и такива големи злини, не изскочи от пречестнòто тяло, нито пък как от самата смърт негодуването на онези не можа да се засити, та и над бездиханните телесни части на въжделения Син да утолят жаждата на христоубийството. О, правосъдие! Как тогава поне не се показа силата на възмездието, но вместо нея два извора избликнаха за нас – кръв и вода – явилият се в две естества: Син Божий и Син на Дева, кръвта – заради причастието: Който яде – рече – Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз, в него (Иоан 6:56); водата – заради кръщението: Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен (Марк 16:16).

Понеже така Животът на всички на кръста умря и се чудеха как да Го снемат, появи се, притичвайки, Йосиф от Ариматея, пренебрегнал яростта на беззаконниците, който беше ученик Господен, но таен, заедно с Никодим (по Иоан 19:38). Като го видя Девата, така оплакващ страданията и смъртта на Учителя, казва му: „Иди, Йосифе, и както свидетел на пречестното рождение на моя Господ стана годеникът ми Йосиф Обручник, така и ти свидетел на погребението Му ще бъдеш. Покажи днес към Учителя любовта, ти изпълнѝ днес дълга на всички – на познати, близки и ученици, ти, вече не ученик таен, а явен погребващ бъди и дръзвайки, влез при Пилат (по Марк 15:43), защото знам, че ще послуша тебе, скръбно и смирено изричащия молбата: „Дай ми Го, управителю, дай ми Иисуса, умрелия на кръста, пришелеца, бездомника, нямащия нищо от земните неща, имащия Отец на небето и майка Дева на земята. Тази благодат на молбата ми дари, защото не жив, а умрял човек измолвам, човека, говорил истината и с чудеса изпълнилия Юдея. Дай ми мъртвото тяло на Иисус, в което се крие силата на божественото, Иисус, Комуто завидяха, Когото разпнаха“.

И понеже Йосиф получи това, за което молеше, като възрида с плач сърцераздирателен, заедно с Никодим Го сне; обгръщайки пречистите нозе и притискайки лице, изрече нещо такова: „Иди, владико, иди! Слез с душата Си в ада като Бог, даващ освобождение на чакащите Те там! Освети земята на вечния мрак, както Йов, изведи от тъмнината и смъртната сянка (Иов 3:5) и строши оковите на тези, които Те изповядват, Спасителю! Вдигни падналия, за да види Тебе, Новия Адам, изцяло неговия образ неизменно носещ! Както някога при сътворението Твоите прободени длани до неговите ръце да се докоснат! Да чуе Ева радостен възглас вместо първата присъда с болки да ражда деца, с която беше осъдена! Да види Авраам Твоя ден и да се възрадва, защото Ти си негов потомък по плът, за Когото всички земни племена се благославят! Исаак да види Тебе, невинния овен, заклания и в жертва принеслия Себе Си не само за него, но и за цялата вселена! Да зърне Яков, когото видя на върха на стълбата и борилото се с него божество, показвайки връзката му с човека. Иди, Владико, човеколюбче и боголюбче, да Те съзре Твоят Йосиф, наклеветен от братята си и хвърлен в рова (твоя гроб предобразяващ) и чрез Твоята сила прехрани чуждоезични люде, които щяха да загинат от глад, както Ти със Своята плът и кръв прехранваш Църквата на народите. И Йов да Те види наранен, говорещ му през буря и облак (по Иов 40:1). За него и пророкува, защото искаше великото ложе (сиреч княза на мрака, насилствено пленяващ естеството) да удържи от престъпления даже до кръста и смъртта Ти. Да Те съзре Кръстителят и Предтечата и да се разиграе, съзирайки Те в девствената утроба, проигра (по Лука 1:41), преди езика пророкувайки с дела, че Ти си Този, Който в ада ще устрои радостно празненство. Слез в преизподнята, Слънце незалязващо, като мъртвец тридневен, да ни покажеш светлината на Възкресението. Но понеже Ти, Владико, заради мене благоволи да понесеш смъртта, какво достойно за такова благодетелство аз да Ти поднеса?! Каква подобаваща отплата, Боже мой и Творче?! Каква прослава за Тебе, прославяния от ангелите?! Какви надгробни (моления) за Тебе, безсмъртния?! С какви ръце да се докосна до нетленното Ти тяло?! С какви устни ще целуна нозете, чийто шум ужаси някога прамайката в рая?! С какви очи да гледам в покров плътта на Бога?! Какви песнопения да изпея за Твоята кончина, милостиви?!“.

Като изрече това с подобаващи благопристойни ридания, съветникът обви Иисус в плащаницата с благовонията и Го положи в новия гроб, който си беше изсякъл в една скала (Лука 23:53), изричайки: „Слава на Твоя промисъл, Блажени! Слава на Твоето снизхождение! Слава на Твоето велико търпение! Слава на Твоето разпятие и погребение!“.

С него и ние, изкупените от законната клетва чрез честнàта Ти кръв, се покланяме на безболезността на Твоите ходатайствени страсти и на волната Ти смърт, нас оживотворила. Почит отдаваме и на кръста, на гъбата и тръстиката, на копието и гвоздеите с багреницата, с която беше поруган, наслаждение църковно. Към тях доближаваме устни, очи и сърца и се молим да видим Твоето тридневно Възкресение за опрощение на греховете, които съгрешаваме срещу Тебе всеки ден, и да се удостоим с вечните Твои блага, защото на Тебе подобава всяка слава, чест, поклонение и великолепие с Твоя безначален Отец и с Пресветия благ и животворящ Твой Дух сега и завинаги и вовеки веков. Амин.

Превод: проф. д-р Мария Спасова

[1] Мерра (евр. „горчило“) е едно от местата за лагеруване на израилтяните, което се намира на три дни път от Червено море. Мястото е наречено така заради извора с горчива вода, която Моисей е направил сладка, т. е. годна за пиене, след като по Божие указание хвърля в него дърво (бел. прев.).
[2] Цитатът Ис. 53:9 е по превода на Седемдесетте (бел. прев.).
[3] Дърво е в значение „кръст“ (бел. прев.).
[4] В текста на Песен  на песните е „дъщери сионски“ (бел. прев.).
[5] Ева (бел. прев.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69dud 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата