от Григорий, архиепископ на Русия
Благослови, Отче!
Преди промисъла на Христовото въплъщение смъртта бе страшна за човеците. Когато Той стана човек и вкуси смърт за човеците, тогава за тях смъртта стана сладка, с голямо усърдие търсена и приемана, та заради нея отплата да отдадат на Този, Който заради нас умря, и чрез страданията да почетат пострадалия Владика. Защото, ако Той за слугите и за съгрешилите умря, на съгрешилите раби много повече подобаваше с голямо усърдие заради смъртта на такъв Господар възмездие да въздадат.
Затова и Димитър, великият и непобедим истински страдалец, днес извърши добро въздаяние, като поднесе скъпоценни дарове на щедро даряващия Цар, мига като улучи, отдавна за него желан, за да не пази благочестието само за себе си и отечеството си на него да учи, но и да изповяда открито пред всички най-безспорното знамение на любовта към Господа. Защото който Мене признае пред човеците – рече, – ще призная и аз него пред Моя Отец небесен (Мат. 10:32).
Максимиан, тогава управляващ римското царство, като обиколи навсякъде и като пося семената на безчестието, пристигна и в град Солун, възнамерявайки две неща: ако успее, да изкорени благочестието; ако ли пък не успее, поне да го разклати, да го застраши и да го застави да се крие. Но неговата надежда (не след дълго, а веднага!) в обратното се превръщаше и грешникът се оплиташе в собствената си мрежа. Защото както морската вълна, извисена и застрашаваща, внезапно да се сгромоляса, когато се удари в скалата на брега, се разбива и се разплисква, изгубваща се чрез безцелното движение, така и оня: възгордял се от многото ветрове на безчестието, надяващ се всекиго да подчини на собствената си воля, когато се сблъска със страдалеца, застанал върху твърдия камък на вярата, се сгромоляса и позна от самото начало непобедимата хватка на доблестния борец. Понеже (Димитър) беше излязъл на голямо разстояние извън града да го посрещне, когато го видя – с богато снаряжение на воинските доспехи, – предложи много дарове и радостно го прие с почести, подходящи за царска особа. Беше напълно удивен от мъжа, на всичко премъдро в него възхищавайки се: на походката, на думите, на обноските, на ръста, на стойката. Често поглеждайки към него и според установения ред (но и за да го подмами!) похвала произнасяйки, започна с коварни и подмолни думи, говорейки: „С всякаква красота на човешкото естество украсен те виждам, Димитре, но само в едно за несъвършен те смятам – и то не по природа, а поради незнание. Защото не си научил случайно от някого тайнствата на великите богове, а както чувам, Галилееца почиташ, Разпнатия. Щом от Неговата измама се освободиш и нашите (тайнства) с нас предпочетеш, ще бъдеш не само както сега – дукс на Солунската област, а на половината вселена господар ще станеш“. И веднага се приканваха боговете свидетели да бъдат на казаното.
„Не искам да слушам дори – отговори Христовият воин, – защото и аз като всеки друг бях обучаван в тайните на елинското учение и знам, че тайнствата на онези (богове) не са достойни за поучение на човеците, а са пълни с разпътство и с крайно бесуване, та разум имащите справедливо ще е да мълчат. А това, което си чул – че в Разпнатия вярвам, истина е, защото на Него служа и с Неговия кръст се хваля. И ако безброй пъти за Неговото изповедание би било възможно да умра, радостно ще приема. Усърдието не е половината или цялата вселена да придобия, а Христа – нашия Живот и надеждата наша. Сред видимите и разбираемите неща няма нищо по-блажено и по-скъпоценно от Него“.
С мълчание понесе тези думи царят, преструвайки се, че размисля – и без това се бои от градско въстание, защото всички бяха привързани към този мъж не като подчинени, не като подвластни, не като слуги, а сякаш като членове към тяло. И макар че с големи възхвали влезе в града, хвърли светеца окован в тъмница и много слова на собствената си заблуда отправяше, мислейки, че ще го обори, но чуваше още по-продължителни Христови проповеди, от които биваше победен: и на лъжливите богове немощта, и собственото си безумие опознаваше. Надяващият се да победи чрез силата си премъдро се побеждаваше от смятания за победим, защото стрелите на всеки от тях не бяха с еднакво действие: стрелите на мъчителя във въздуха се разпръскваха, а на мъченика – до сърцето на царя се докосваха и едновременно умъртвяваха коварните замисли срещу истината. И тук се случваше подвиг, по-велик и по-смел от подвига на Йов, а за победителя – най-светлото увенчаване. Там впрочем праведникът само плътски страдаше, бидейки храна за червеите на гноището, праведен да се покаже, а тук светецът и телесно страдаше, окован в тъмница, и мисловен подвиг извършваше, и словесно сражение всеки ден водеше.
Като всички беше и този (цар). Прииска се на царя да гледа любимата за него игра и заповяда да се подготви позорището, което беше за кръв и смърт човешка. По средата на площадката за игри имаше издигнато място, поддържано от стълбове, за да стига само за борещите се. Отдолу пък бяха забити смъртоносни уреди нагоре с острието гледащи и заплашващи: едни впрочем подобни на мечове, втори – на копия и ножове, някои други – на тризъбци, върху които, падайки, победеният борец печално изгубваше живота си. Любим за царя беше един борец на име Лий, от всички превъзнасян и възхваляван, за когото казваха: „Никъде не се е появил някой, който да го победи. Нещо повече: той мнозина на смърт предаде чрез борбата“.
Огласяха тръби, тъпани, гусли и свирала, призоваващи множествата, и всички тичаха бързо, а улиците на града, поради многото тичащи, подобни бяха на речни бързеи, които се сливат, и нестройният глас на хората се издигаше високо. Царят седеше отпред, заобиколен от воини, а гордият Лий стоеше на мястото за борба, разтривайки ръцете си, глезените в стойка укрепвайки, поклащайки се и разтърсвайки глава, яростно и втренчено гледайки – напълно подобен на кръвожаден звяр. И когато многократно изрева, призовавайки желаещия с него да се сбори, никой не излезе. А царят беше в голямо веселие, страховитостта на бореца смятайки за своя слава и на боговете за него много благодарности произнасяйки. Тогава един юноша на име Нестор, на светеца неотлъчен служител, доблестен по душа, красив на вид, от родителите благочестието приел, от светеца пък наставен в премъдростта на страха Господен, гледайки оня гордеещ и хвалещ се – силния в злобата, а и нечестивия цар, превъзнасящ се и гордеещ се – не над кедри ливански (по Пс. 28:5), а над облаците небесни! – страда душевно, къса му се сърцето, негодува заради беззаконието на нечестивците. Усърдно подражава на Моисей, на Финеес, на Илия и на Петър – на най-ревностния ученик. И усърдието на юношата впрочем подобно беше на усърдието на онези светии, а делото му – преизобилно превъзхождаше делата на онези, защото не уби египтянин, подобно на Моисей, нито прободе Замврий с мерзката жена като Финеес (по Чис. 25:7), нито пък, подобно на Илия, нечестивите свещеници изкла (3 Цар. 18:40), нито като Петър отряза ухото на слугата на архиерея (Мат. 26:51), а самата глава на идолското бесуване и повали, и строши, и отсече, и разобличи. И картината на победа беше следната. Втурва се към светеца в тъмницата, пада в краката му и със сълзи описва безчестията, дръзките думи, надменността на дяволския борец. Проси благословение, моли да бъде защитен с неговите молитви и да бъде изпратен за схватката с вражеския воин. Той пък и го благославя, и с молитви го укрепва, и славен край с победа предрича: „И Лий – казва – ще победиш, и заради Христа измъчван ще бъдеш“. А после Нестор излиза, въоръжен изцяло с молитвите на светеца, и до позорището на заблудата стига. И по средата като застава, изповядва пред всички Христос, истинния Бог, и се зарича с Неговата сила нечестивия борец да победи. „Щом като царят – рече – и всичките му подчинени непобедимата сила на безчувствените си богове доказват чрез Лий, понеже бил непобедим, аз пък в моята немощ силата ще покажа на Бога Димитриев, която Бог върху Павел изяви, като му рече: защото силата Ми се в немощ проявява (2 Кор. 12:9). Този възглас смущава царя и в пълно безмълвие и съмнение за дълго време го хвърля. После, едва овладял се, като размеси яростта с ласкателство и постави Нестор близо до себе си, говореше: „О, момко, да си чул някой от всички тези, които са под слънцето, да е победил Лий? Нито младостта, нито доблестта ти повеляват да се захванеш с подобно нещо, а пълното сирачество, защото ако имаше някой, който се числи към твоя род, не би понесъл с мълчание твоя устрем към гибел, а с всичка сила, мислейки ти доброто, би те отдалечил от подобно начинание. Но притиснат от бедността, а също и бидейки от благородните, както ми показва и самото сияние на лицето ти, чрез смъртта от човешкия срам искаш да избягаш. Ние обаче с голямо богатство твоята младост като пощадим, ще те утешим и с подобаващ сан ще почетем твоето мъжество. Защото ако днес такова дръзновение показваш, когато си в бедняшко притеснение и в незряла възраст, то като навлезеш в зряла възраст, тогава много повече и с мъжество, и с чест ще угаждаш на боговете и на нашата власт. Пощади себе си – и не само заради живота си, но и като получиш обещаното ще изпревариш Лий, когото самите богове ръкоположиха за победител“.
„О, царю, нито младостта – рече, – нито бедността, нито сирачеството, нито (от всичко най-безумното!) привличането на смъртта заради срама, както ти казваш, за голямото ми дръзновение причина бяха. Нито пък, дори ако бях твой слуга, бих благоволил някога на твоите обещания да се осланям – в тях се крие примка за душите и служение на бесовете се обещава. Много повече: свободен съм чрез кръвта Христова, а чрез Димитриевите молитви съм обогатен и въоръжен“. От този глас спряха гуслите, замлъкнаха свиралата, стихна гълчавата, секнаха песните: Нестор слушаха, Нестор с наслада всички гледаха. Оклюма царят като изумен, изтича мъченикът като окрилен и без да губи време, се възкачи. Не показа никаква подготовка блаженият, понеже се прекръсти и извиси глас: „Боже Димитриев, помогни ми!“. Хвана веднага Лий (подобно на лъв – козле!) и го хвърли долу и на онези смъртоносни уреди желана храна спусна, а самият венценосец като победител се изкачи от мястото за борба в небесата, съпровождан от добрите напътствия, от многото хора прославян и възхваляван като победител (на същото това място прие отсичане на главата!). И сред многобройните тълпи вече не се чуваше „богове“, а всичко Христово: и кръст, и възкресение, и че Неговата сила е непобедима, и че е велико Димитриевото дръзновение към Него. Затова и с името на мъжа сякаш с царски скиптър се хвалеха и го величаеха. А оня сладостен възглас „Боже Димитриев, помогни ми!“ всички езици разнасяха наоколо и на нечестивците се съпротивляваха. Царят пък, съвсем объркан беше – едно, заради Димитър да се проповядва Христос виждащ, а честта на собствените богове – да се стопява, себе си пък – от сетен срам опозорен. И понеже страдаше за скверния и безсилен борец, въздава на светеца отмъстително въздаяние заради своя срам: на седем копия да бъде прободен в ребрата, та с умножаването на раните коварно замисля люта и бърза смърт за него. Но блажена беше тя за него и желаеше и повече копия да бяха добавили. И така доблестният воин застана пред Силите[1] на Царя, с небесни венци увенчан – на седем победи знака, и в скъпоценна багреница облечен – багреница от кърви.
О, кръв, потопила заблудата! О, рани, проболи врага! О, ребра, строшили на лукавия ребрата! Възхвалявам и тук числото седем като число действено! Какво е на тези седмочислени копия остротата? Повече, отколкото седемте очи на оня Зоровавелов камък (1 Езд. 5:8; Зах. 3:9). Облажавам доброто Димитриево съботство (Евр. 4:9, 10) заради седемте рани, защото с тях почина от настоящия седми и с всички светии очаква бъдещия осми, заставайки като непобедим воин в неописуема слава пред Царя, Който заради нас беше прободен в ребрата. Каза си мъчителят: „Щом във всичко непобедим се показа, а и над нашите обещания и заплахи се надсмя, в тъмницата седейки окован, само чрез юношата и честта на боговете, и славата на нашата власт, и силата на Лий срази, ще го пречупим с неочаквани и многобройни пронизвания, та поне да простене“. Но и в това сгреши, безумният, защото не простена, а като видя дошлите за това, дясната си ръка заедно с края на дрехата вдигнал нагоре, улесняваше проникването на копията, и радостно възкликна: „Милост е, че на моя Господ съучастник ставам с това пробождане!“. Този глас при самата кончина и мъчителя на окончателен позор предаде, и самия дявол сякаш с ръка зашлеви.
Ние пък заедно с кончината на мъченика словото ще приключим, славейки Христа, истинния Бог наш. Нему слава с Отца и със Светия Дух в безконечните векове, амин!
Превод: проф. д-р Мария Спасова
[1] Небесните сили носят общото название Ангели и тяхната йерархия включва девет ангелски чина (бел. прев.).
