След като Бог завършил подготвянето на света за човека, който възнамерявал да създаде, Той взел пръст от земята и направил от нея тяло, а след това вдъхнал в него от Светия Свой Дух жизнено дихание. Когато Бог създал човека, Той му дарувал две природи: телесна и духовна. Всичко това не било безцелно.
Преди падението си, човекът живеел според вдъхнатия му Божий Дух, тоест според благодатта на Светия Дух. Той не живеел според плътта си, нито се грижел за това, какво ще яде и какво ще пие, както и не осъзнавал, че е гол. Следователно човек не отдавал никакво значение на своето тяло преди падението си, но възлагал цялата си надежда единствено и само на Бога. Човекът останал в това състояние докато змията не прелъстила Ева, изкушавайки я и възползвайки се от свободата, която Бог дарувал на човешкия род, когато му вдъхнал жизнено дихание. Бог вдъхнал в човека от Своя Дух и той станал жив, а змията вдъхнала в него от своята отрова, прелъстявайки го и той умрял.
Целта на всеки християнин е Божието царство и Неговата правда. За да се изпълни заповедта на Господ: "първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави" (Мат. 6:33). Царството не е просто едно отвъдно място, до което ние достигаме след нашата смърт, но е реалност, в която ние живеем от сега. Да, ние можем да изживяваме това царство и да бъдем негови светилници, както са направили светиите, когато са изживявали царството и са го предавали на други. Не можем да правим разлика между обикновени и "свети" хора, защото всички сме призвани към святост: "Бъдете свети, понеже Аз съм свет" (1Петр.1:16) и "бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец" (Мат.5: 48).
Да не се леним и да не се оправдаваме с това, че "желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили" (Рим.7:18), а трябва да се изправим пред Господ и да бъдем като огнени стълбове, носещи Господа Иисус и предаващи Го, чрез храма на Светия Дух, изпълнявайки царството на Вездесъщия Бог в нашите тленни тела, и осветлявайки другите чрез този възвишен живот. Това изживяване на царството е любовта, която е чужда на падналия свят, над който царуват тлението и злото. Ние можем да предизживяваме царството Божие на земята и да го предаваме на другите, а какъв е начинът, по който можем да предвкусим това многожелателно царство?
Когато младежът в евангелието от свети ев. Матей (19:16-24) попитал Иисус как да придобие вечен живот, Господ му казал, че трябва да спазва заповедите. Когато се установило, че младежът ги е опазил от юношеството си, Господ поискал от него да изостави всичките си пари и света, за да бъде съвършен. Следователно пътят към царството се състои първо в опазването на заповедите. Думата "опазване" (същата дума на арабски език означава и заучаване, зубрене - бел. прев.) не означава да научим тези заповеди наизуст. Опазването на заповедите изисква те да се изпълняват, и нашият Господ Иисус Христос е опростил заповедите, които са дадени на Моисей, събирайки ги в две съществени, в които се съдържат всички останали заповеди: "възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила" и "възлюби ближния си като себе си" (Марк.12:30-31). Тази любов е кормилото, което ръководи нашия живот и тя не може да не отдаде себе си за другия човек, както е направил Господ Иисус в Своя спасителен промисъл: "Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син" (Йоан 3:16). Двете Господни заповеди на пръв поглед може да ни изглеждат лесни, но когато се задълбочим в тях, ще открием, че те са едни от най-трудните заповеди. Как ще е възможно за нас да възлюбим Бога, когато това, за което най-много сме загрижени е нашето тленно тяло, и как ще е възможно за нас да Го възлюбим от всичкото си сърце, когато сърцата ни са изпълнени едновременно със злоба, омраза и неправда? Затова трябва да избираме между това да възлюбим единствено Бога или онези пороци. Също така, как ще е възможно за нас да Го възлюбим с нашия разум, ако този разум е извратен и нечист? Или как ще ни е възможно да Го възлюбим със силата си, когато сме безсилни пред изкушенията на лукавия?
Любовта към ближния е любов към Бога, или по-правилно е да се каже, че любовта към Бога е любов към нашия ближен. Притчата за Страшния съд (Мат.25:31-46) е най-добрият пример и най-добър урок на тази тема. Който извършва делата на християнско милосърдие към Неговите малки братя, той прави това за Господ, а който не ги върши, той ги отнема и от Господ. Който възлюби другия човек, той спасява душата си, а който възлюби душата си, той я погубва. Можем да уподобим връзката между човека и Бога на равностранен триъгълник: Колкото повече се приближаваме към другия човек, толкова повече се приближаваме до Самия Бог, тъй като пространството между мен и Бог е равно на пространството между мен и другия човек. Следователно единственият път за завръщане към първото състояние на човека, е да опазим тези две съществени заповеди, които Господ Иисус ни е дал. Следователно трябва да живеем според Духа, а не според плътта без да забравяме, че нашата свободна воля е това, което трябва да актуализира този живот, след като възложим на Господ надеждата за нашето спасение.
Източник: в-к "Ал-Нашра", бр. 33/2018 г. نشرة "النَّشرة"، عدد33، 2018م.
Превод от арабски: Виктор Дора
