Похвално слово за преподобните отци

Удостоилите се с това кой може подобаващо да похвали? Ние пък, понеже тяхната блажена памет настана и понеже неотдавна, проповядвайки ви за монашеското житие, обещахме и за тях да ви разкажем, нека днес изпълним дълга си. Тогава ви рекох, че ще говоря за велики и дивни мъже. И с основание, защото какво е по-дивно от оня египтянин,[1] заради когото родният му Египет – безплоден и бездетен преди – многочеден и доброплоден стана. Кой не би се удивил, като чуе и види толкова големи групи монаси, които той засади, обработи и направи плод да носи, за Евангелието достоен. С тях изпълни Египет, Либия, Тиваида, Нитрийската планина, Етиопските предели. Чу и този наш Авраам обещанието Божие, казващо, че чедата ще се умножат и че Вишният Йерусалим в наследство ще им се даде, понеже и той излезе от своята земя и от дома на своя баща, но не като другия Авраам (оня и жена имаше, и братов син, и слуги, и слугини, и много скотове, които стигаха патриархът дори милостиня да раздава в подкрепа на странниците), а много по-благоразумно и по-възвишено. Дом, роднини, приятели, богатство, имот, почест, спокойствие като изостави, презря, пренебрегна, той предпочете да живее в дивата и непроходима пустош. В нея не веднъж или два пъти, а постоянно новият боговидец съзерцаваше Бога чрез чистотата на разума. В нея, пребивавайки в безмълвие, сътвори велики и преславни чудеса, вършейки най-вече добри дела, а не като Моисей – наказвайки Египет. И дойде Иаков в Египет (по Бит. 46:7) – така се казва в Писанието. Всички от Иаковия дом, дошли в Египет, бяха седемдесет и пет (Бит. 46:27). И след като изминаха четиристотин години, робството отхвърлили, напускаха (Египет) внуците – шестстотин хиляди боеспособни мъже. А тук Антоний, сам в пустинята като навлезе, не след дълго хиляди, десетки хиляди негови чеда се появиха, ръце имащи, готови за сражение, гърди – за бран; не тела повалящи и кръв проливащи, а дяволските коварни замисли побеждаващи и всяко възгордяване, противящо се на Божия разум. И понеже той избягваше земната слава, славата Божия го обсебваше и отреждаше да изведе от Египет като началник и вожд поробените от пороци и от земни грижи. Той със слово вместо с жезъл чудеса вършеше, и, сякаш морето разсичайки, така плътските стремежи отсичаше – нещо много по-славно от разцепването на водите на Червено море. И не оня, смъртния, а мисления фараон потапяше в дълбините на смирението, защото войнството на лукавия бяс и безсрамните му военачалници от никого другиго и от нищо друго не могат да бъдат повалени, освен от Него. И понеже оня[2] е баща на възгордяването и заради горделивост отпадна от Божието присъствие (чрез нея най-вече, а не с нещо друго прелъсти човека и оттогава досега пребиваващите в подвизи подмамва и заради нея праведните от награда лишава, а издигналите се до висотата на добродетелите печално в погибел низвергва), непременно трябваше с противоположното оръжие – с оръжието на смирението, той да бъде побеждаван. Това показа Спасителят, като избра чрез съвършено смирение да срине неговата крепост и човечеството да освободи, поучавайки ни и с дела, и с думи да се смиряваме; молейки се и прекарвайки живот смирен в бедност и нищета: лисиците имат леговища, а Син Человеческий няма де глава да подслони (Мат. 8:20); или нозете на учениците миещ (по Иоан 13:5); или говорещ: видях сатаната, как падна от небето като светкавица (Лука 10:18); или пак: по-големият между вас да ви бъде слуга (Мат. 23:11); и отново: поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце (Мат. 11:29); и ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму, защото ви дадох пример (Иоан 13:14-15). И напътстваше, посочващ ползата от това: блажени сте, кога го изпълнявате (Иоан 13:17). Това и за апостолите стори Владиката, предупреждавайки ги за безбройните страдания, които щяха да ги сполетят по време на проповядването, та да не би, в беда като изпаднат неподготвени, тутакси да се съкрушат. Това и за Антоний стори, понеже него постави за кормчия и предводител на хората, които, бидейки още в плът, ангелско житие живеещи, страшни бури и вълнения щяха да преодоляват, и вътрешна борба, и външна борба, и обсада предстоеше. Показа му да види наяве сатанинските мрежи, прострени по цялата земя и простора обхванали. И докато стоеше, недоумяващ, и си мислеше: „Кой може да ги избегне“, един обичаен глас го поучаваше, че е смирението, както би казал, за да не се превърне видимото в страх: Да не те смущава сърцето ти (по Иоан 14:27). Такова е естеството на тези мрежи – страшно и едновременно ужасно. Но и силата на смирението е велика и непобедима. С нея своите ученици като укрепиш, не само такива мрежи ще ги видиш да разкъсват, но и самия дявол да потъпкват. Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лука 10:27). Нещо повече! Когато бе питан и принуждаван от един мъдър и смирен мъж да каже с коя от добродетелите горделивецът окончателно бива победен, сподели, че със смирението. И Моисей впрочем, след като преведе людете, беше наскърбен заради тях. Така говори Писанието: наскърбен беше Моисей заради тях, защото, манна ядящи, роптаеха (по Изх. 16:3; 17:3) и мислено назад гледаха – предпочитаха повече египетските сладки (ястия) пред Божията любов, свинското месо желаеха повече от небесната храна, пред владичеството Божие тиранията на фараона повече предпочитаха. И докато Бог им даваше Закона на планината, на телеца се поклониха. И други безброй мерзости извършиха. Антоний пък заслужени почести получи заради доброто водителство, понеже така устрои и упъти монашеските чинове, че те на небесните чинове подобни да бъдат, движени постоянно от Божията воля, с непрестанните хвалебни песни и с несекващо благодарение, та чрез благословението им дяловете и наследството на древния Израил върху тях да преминат според писаното: Част на Господа е Неговият народ; Иаков е негов наследствен дял. Той го намери в пустинята (Втор. 32:9-10). Такова е наставлението на нашия законодател. Но нали Моисей порази Амалик (по Изх. 17:11), въоръжения с шлем и броня, с лък и колчан, с препасан меч до бедрото, държащ с две ръце щит и копие, притежаващ телесна сила да побеждава, дори когато (Моисей) отмаля (по Изх. 17:12), пак побеждаваше. Но много по-голяма от такава победа е победата на нашия отец. И толкова е голяма, колкото небето е по-високо от земята, колкото слънцето е по-светло от звездите, колкото душата е по-чиста от плътта, колкото светлината за очите е по-сладостна от слепотата, защото той срази оня, за когото у Йов се казва: Вирна опашка като кипарис, жилите му – преплетени, ребрата му – ребра медни, гърбът му – желязо излято. Това е началото на Божието създание,[3] сътворено да бъде осмивано от ангелите Божи (по Иов 40:12-13).[4] Кой е виждал някога такава победа, в която военачалникът с воините безмълвен да стои, а всички противници да падат? Постигна много победи и (Александър) Македонски срещу персите и индийците, срази ги, след което ги завладя. Него видя Даниил като козел, скачащ високо и който имаше бележит рог (по Дан. 8:5). Но какви са тези (победи) в сравнение с Антониевите? Какво е победата над цялата вселена спрямо победата на един бяс? Защото тук не един, или сто, или хиляди, а всички бесовски пълчища обърнаха гръб, гонени от Антоний, и с човешки глас признаваха своето поражение.

На неговото житие се удивиха и ангелите. Неговите дела, подобно на слънчеви зари, сред вселената просияха. Неговата божествена мъдрост езическите мъдреци удиви. Какво ще рече за това Платон, показалият на атиняните стоицизъм,[5] Питагор и Солон, Сократ и Аристотел или пък съборът на останалите философи? Ако бъдат запитани, в отговор биха мълчали като истукани. И както змията от мед върху върлината на Моисей (по Чис. 21:9) магьосническите змии на египетските влъхви унищожи, така и суетното мъдруване на онези беше разобличено чрез видимите знамения на истинската премъдрост на този мъж. А знаменитият философ в делвата?[6] Кое негово нещо е достойно за похвала и общополезно за човеците? Изобщо не сме чули да е направил нещо друго, освен да седи в делвата. Той можеше някак си да остави накрая следи, подобаващи за неговата слава! Но грешеше, защото получаваше точно обратното. Защото казват, че Александър веднъж дошъл при него и пожелал да види и чуе полезни за ума неща и наставления. След като го попитал да каже каква молба ще има (мислейки, че ще спомене някакво искане, за неговата мъдрост подобаващо или за царствеността на Александър достойно), оня това благоволи да му отговори: да не му закрива слънчевите лъчи, понеже точно тогава се случило философът да се грее на слънце. Подобаваше да поиска свобода за отечеството, или градове някакви да съгради, или закони, добри за хората да издаде, или грабежите на армията да прекрати, или него да възпре от несправедливите насилия и нападения. Достатъчно щеше да бъде с добри и справедливи думи на баща да удиви царя и да направи душата му да обикне мъдростта. С това чест щеше да му окаже, повече време в разговор като прекара, и на дело, и с думи собственото си име истински да покаже, а царя да изпрати повече облагодетелстван, отколкото благодетелстващ. Но той не направи нито едно от тези неща, защото не беше Христов ученик, та да просияе неговата светлина пред човеците, а беше обезумял от собствените си мъдрувания, както казва апостолът: ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър (1 Кор. 3:18). Не само безумен, но и от бяс обзет е бил, защото, да седи гол в делвата и да не отправи (към Александър) разумно искане, сигурен белег е на бесуване. Каква полза има за някой човек от онова неприлично седене, от онази позорна голота или пък от молбата – не философска, а детинска. И справедливо казва Павел: Бог ги предаде на извратен ум – да вършат онова, що не прилича (Рим. 1:28). Мъдростта на нашия учител – полезно за всички и едновременно за похвала достойно – е за Бога, за ангелите, за приобщаването към божествената светлина, за следването на примера, за подобаващата слава на светиите, за геената, застрашаваща грешниците, за очакваното и страшно Господне пришествие, за наказанието, за радостта на праведните, за покрусата на грешните, за душевната чистота, за наставлението на ума, за въздържанието на плътта. Но той и вселената чрез молитви утвърди, когато настана гонението, понеже Бог го чу, и оттогава досега се укрепва този, който почита делата на мъжа. След толкова изминали години неговите добродетели (Бог) не предаде на забвение. Кажи ми впрочем защо Зароастър[7] и Залмоксис[8] мнозина и по име не ги знаят? Не е ли затова, че всичко, което те направиха, беше лъжливо? А делата на нашия отец на всички са известни и за възпоминание са достойни, защото са дела на светлината и истината и от самите слънчеви зари са по-ясни. И не само на християните, но и на живеещите в съседство с Египет етиопци, индийци, персийци и на скитите пò на север. Ако попиташ дори дете кой е наставник на монасите и предводител в истинското смирение, отговаря, че е Антоний. Към това какво още да добавим? Само едно, а другите неща нека премълча: видението на Амуниевата душа в небето, от ангели в слава възнасяна. О, очите на чистите духом! Двамата бяха отдалечени един от друг на петнадесет дни път. Казват, че този Амун[9] е родом от Далмация. Когато стана на възраст за женене, макар че не желаеше, родителите му отреждат благородна, красива и достойна за неговото душевно благородство спътница в живота. Това доказа и самото начало на съпружеството, защото през първата нощ, според обичая, двамата били в стаята насаме. Седнал на одъра, женихът безутешно ридаеше. Филотея – това беше името на невестата – го питала за причината на ненадейния плач. Когато го умолявала да ѝ каже, в отговор чула следното: „Мисля си, жено, как праотецът, след като престъпи заповедта, беше осъден на смърт, от райското блаженство бе изхвърлен и чу: С пот на лицето си ще ядеш хляба си (Бит. 3:19). Подобно на него и прамайката[10] печалната присъда чу: Ще умножа и преумножа скръбта ти и стенанията ти; с болка ще раждаш децата си (Бит. 3:16). И оттогава досега тази присъда се изпълнява. Така и до нас слезе онова непристойно и окаяно сношение, за животните единствено подходящо. Такава е причината за моя плач. И ако началото на съпружеството е плачевно, какви ли по-страшни от тия неща после ще ни срещнат? Мен – тревоги дори през нощта; усилия и работа, слухове, размирици и завист през деня. Тебе – също: работа, грижи, скърби и от самото зачатие надуване на корема, страхове, чести бодежи, изпружване под тежестта, очакване на смъртта по време на раждането, кърмене, отглеждане, възпитание, и отново опасения и страхове. Ако ли пък роденото не е с ума си – двойно нещастие: ще мислим за укорите, обидите и присмехите на съседи и познати, за безполезното наследство след нашата смърт. Но ако ме послушаш, всичко това разумно ще избегнем и чрез девствеността ще представим телата си чисти пред Христа, като превърнем съвместния живот на брака в братско споразумение. Ти впрочем в манастир с девици цял живот ще служиш на Христа, с тях и ще Го посрещнеш и на сватбата на Нетленния Жених ще влезеш с мъдрите девици (по Мат. 25:1-10). Аз пък, като стигна до подходяща планина за отшелничество, в нея, скитайки се, ще завърша земния си живот“.

Постигна съгласие добрата брачна двойка и с клетви затвърди доброто решение. Бог на дело показа усърдието. Такова беше благоразумието на Амун, такова начало към Божията любов имаше сподвижникът на Антоний. Щом началото бе толкова чудно и дивно, какви ли пък са делата му в отшелничество? И понеже на одъра седеше в брачния чертог и редом имаше жена, по този начин целият към бъдещето се прехвърли, и неудържимия пламък на човешката природа удържа, и сладострастието надмогна, и дявола окова, и победа удържа, което нямаше да постигне, ако се беше обнажил преди сражението. Той изпълни реченото в псалма: Гоня враговете си и ги настигам, и се не връщам, докле ги не изтребя (Пс. 17:38). Победните венци като му поднесоха и от земята на небето като го преселиха, светите ангели славното му представяне явно направиха за прозрителния Антоний.

А какво да кажем за оня тивянин,[11] който, като се счепка с дявола, така чудно, така славно мрежите му раздра подобно на паяжина, за едноименника на Павел, на него равен с любовта си към Христа, точно като него себе си разпънал за света: за ангелите зрелище стана, но от човеците се скри, защото никой никога не го видя, откакто избяга от света, освен великият наставник Антоний, от свръхестествени наставления наставляван как да намери мъжа, пожелал от плътските вериги да се освободи и с Христа да живее.

Но нека пак да подхвана словото за Антоний, защото насладата от паметта за него не позволява набързо да преминем към другите. Какво велико смирение притежаваше оная чиста и непорочна душа, че себе си към числото на Божиите угодници изобщо да не смята, а като никой друг преди него да се стреми във вътрешната пустиня да живее, изпълнявайки апостолското (правило) забравям, що е зад мене, и се стремя към това, що е пред мене (по Фил. 3:13) и следвайки заповедта на Владиката, която казва: Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни (Лука 17:10). Такава беше душата на (апостол) Павел, който говореше: Не съм достоен да се нарека апостол (1 Кор. 15:9). Какво усилие, каква съпротива от лукавия претърпя, скитайки в пустинята. Него (лукавия) видя и не обърка във виденията: човека – по гласа, зверовете – по образите, по въображението – ангела. Кажи ми колко бяха битките на светеца с невидимите врагове през дългите години, докато всячески – и с разум, и с душа – беше извън света. И стана изцяло духовен: задоволи се с по-малкото, понеже, без да иска, се беше покорил на по-голямото. Колко пострада от зноя, от студа, от глада, от жаждата, от самотата! Какво представлява в сравнение с това лъвската кожа, носена от Херакъл, и боздуганът в ръцете му, щом не показваха властта и правдата? Него го обладаваха враждебните духове, а този пък ангели го посещаваха, а по-вярно ще е да се рече – с него пребиваваха и заслужена наслада му даряваха. Когато отиде при Господа, него го приготви този,[12] който и тук беше неразлъчен от него. Той, като взе неговата плетена дреха от папур, подобно на Елисей – кожуха на Илия, с нея се красеше. Такива са съпостниците на Антоний – не за някой друг, а единствено за него достойни в сподвижничеството.

Но и другият Павел, наречен Препрости,[13] такова дръзновение към Бога имаше, че заради премъдрата си простота и истинското си послушание много скоро бесове можеше да прогонва и други чудеса да върши, защото само една година, казват, като прекарал при великия Антоний, с такива способности се удостоил. О, блажена простота. За такива говореше пророкът: Непорочност и правота да ме пазят (Пс. 24:21).[14] И Господ: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8).

А какъв е Иларион Велики?[15] Когато след оня велик учител и вожд той стана наставник и учител (както след Моисей – Иисус Навин), неговите чудеса от деянията му не тук или там, а до краищата на вселената достигнаха, подобно на слънчевите зари, и мнозина упътиха по пътя на спасението.

И Пахомий,[16] на когото ангелът, носещ монашеското одеяние, му го показа, възвестявайки, че тези, които по убеждение го носят, към ангелското войнство се приобщават. Какъв беше този мъж? Толкова хиляди доведе при Господа, толкова свещи запали, за толкова души грижа имаше! Отдалече привличани от неговата добродетелност, хора от различни родове се стичаха, подобно на елени към извори водни (по Пс. 41:1). Той мнозина научи да бъдат ревнители на добродетелта, а още повече и като учители по добродетелност изяви. А че казаното за него е истина, ще разбере онзи, който чете писанията. В тях впрочем за много други достойни за възхищение мъже ще узнае.

Ами Теодор Освещени,[17] на когото името дори е достатъчно, за да се изяви неговата скривана слава в Христа. Защото, както без съставните елементи не могат да се обединят и да оживеят телата, така и душата, без приобщаването към Бога, другояче не може да живее. Затова и отците спазваха това, което от самото начало беше по образ (Бит 1:26), и го обновяваха, и в присъствието на Бога пребиваваха, за да имат, както се казва, праведен живот в Христа.

И нека след многото други да потвърди това и чудният Паисий,[18] толкова дълго пребивавал в общението с Бога, че да се удостоява често да види Господа и да говори (с Него). Твърди се, че (имал видение как) и пресветите Му нозе измива.

Знам и за изпълнения с благодат Харитон,[19] и мъченик, и преподобен. И в двете неща доблестен и опитен се показа, изобличи безсилието на идолите заради изповеданието и посрами дявола заради въздържанието. Защото, след като беше пуснат от тъмницата (вече гонението малко се беше поуталожило), докато вървеше към Йерусалим, го заловиха разбойници и го затвориха в свърталището си с вързани ръце и нозе. Самите те отново отскочиха за обичайния си грабеж. Блаженият пък, дори лежейки така, уцелваше нечистия бяс, който му причиняваше тези злини, с молитвени стрели. Защото на Йона бе подобен, и на Даниил и тримата отроци, които се молеха. И тук молитвената сила вършеше чудеса, както някога и върху онези. И Божият угодник не само че се оказва свободен, но и плячка взема. Не само че плячка взема, но и нападналите го убийци мъртви в свърталището оставя. Това някак си наподобяваше на бягството на израилтяните (от Египет): не само от тежкото робство се освобождаваха, но със сребро и злато си тръгваха. И не само по това, но и враговете издавиха. Защото, докато великият, страдайки, се молеше, една отровна змия припълзя до съда, в който имаше вино, и като провря през гърловината достатъчно навътре главата си и избълва цялата си отрова, която имаше по природа, веднага се отдалечи. Те пък, понеже бяха обзети от жажда, щом се върнаха в свърталището, нетърпеливо посегнаха към виното и всички вкупом умряха. Веригите на блажения паднаха, както паднаха от върховния апостол Петър, а натрупаното от разбойниците чрез зло имане се раздаваше като наследство добро. Като го взе, в Йерусалим отиде и на нуждаещите повечето като раздаде, останалото за строителство на манастири похарчи: от него въздигна великата лавра, наречена Фара – няма да сбърка този, който пристанище за душите я нарече.

Ще пропусна да опиша осияния от светлина Анин,[20] виждащ селенията на светците, Паламон,[21] Питирим[22] и Памва[23] с Пимен[24] и Йоан,[25] наречен и Кротки, докосващ небесата, за тези мъже, за които рече Господ: Вие сте светлината на света (Мат. 5:14) – за тях днес ние няма да говорим подробно, както Павел говореше за първата скиния (по Евр. 9:1-9). Нещо повече – така подобаваше. След като старозаветните неща на онези са такива, какви ли са нещата на сладостното и истинско причастие след отхвърлянето на скинията и освобождаването на огледалото (по 2 Кор. 3:18)!

Кой не познава Пуплий,[26] който заради чистота на молитвата на ангелите беше подобен, на бесовете забраняваше по въздуха да шестват! Защото когато престъпникът и отстъпник цар,[27] изпълнил някога гръцките предели с мерзост и разбунил цялата вселена, докато се беше устремил да победи персите, изпрати бяса, когото винаги имаше за спътник, да узнае какво се случва там, като му заповяда да се върне бързо и да не закъснява повече от три дни, по същото време Божият човек се отдаде на молитва. Както благовонието на кадилото се извисява, така чрез молитвата, понеже излизаше от сърцето, оня нечист бяс беше възпрян да изпълни поръчението. Защото както поривът на силния вятър възпира пòлета на някоя слаба птица, така и бесът беше задържан. И като изминаха петнадесет дни, а той не преставаше да се моли, лукавият се отчая и се върна изпълнен със срам при безсрамния цар. Попитан за причината за закъснението, отговаряше: и за закъснението, и да се върне, без нищо да е свършил, както и за всичко останало, молитвената сила на преподобния изтъкваше. Виждаш ли колко много може чистата молитва, че и неудържимото естество да удържи. Някога Моисей стоеше на планината, молейки се да победи Амалик, и молбата му се изпълни. Този пък за другите, за близките нему, говореше на Бога, и още по-големи и още по-велики неща се сбъдваха. О, чудо! Какво дръзновение имаше, каква чистота! И както беше подобаващо, думите му стигаха до ушите на Бог Саваот, защото говореше този, който беше Негов угодник. И как беше възможно там да проникне отстъпническият дух?!

Знам и нашия Авраам,[28] който толкова много неща изостави, колкото не е изоставил дори древният Авраам, не просто излезе от земята си, но и от своите усещания, и заради преселението и пълното безмълвие стана наследник на онази земя, която Господ обеща на кротките.

Кого другиго, ако не Арсений,[29] да наричам устав и предел за безмълвието, прозвището заради делата си получил?

А къде да поставя втория Йеремия, сладкия извор на сълзи? За него и Господ казваше: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5:4). Той изсъхналите от безчувствие души със словата и поученията си напои и изведе от леността на безплодието, часа на бъдещия съд чрез душевните очи като настоящ вече представяше, сякаш с жило докосваше жестоките и сурови души и към състрадателност ги обръщаше, понеже наставник на божествената премъдрост се показа и лечител на душевните струпеи.

Кой е слушал Ефрем[30] да поучава и не се е покаял, или е чул словото му, със сълзи примесено, и не се е просълзил, пък бил той даже варварин по разум и по душа? Кой не би въздъхнал, себе си окайвайки, когато си спомни неговото съсухрено от горещите сълзи лице и изтеклите му очи от постоянните порои от сълзи, и целия му телесен вид, повехнал от пълното въздържание? Колко атиняни, колко философи, колко оратори биха мечтали да бъдат съпричастни поне на една от хилядите похвали за него. Но понеже за суетни неща мъдруваха, затова и тяхната памет шумно погина. Ако ли пък някъде нещо за тях се спомене, повече за присмех, а не за полза достойно се смята. А на оня сириец цялата вселена се възхищава и го възхвалява. Много пъти князе, велможи и дори царе четат неговите поучения, държейки ги в ръка, и душите си услаждат повече, отколкото с мед и вощина, познание получили, че елинските учения са басни и пълно невежество. Няма да премълча за мъжа и това (въпреки че житието му разказва всичко за него и че видение предсказва на родителите му какъв ще бъде): усилията и словесните му прения за благочестието. Книгите на нечестивата ерес на злочестивия Аполинарий чрез божествения замисъл направи да онемеят като риби (сякаш с рибен клей ги залепи!), а написалия срамните писания предаде на позорна смърт – за богоборческите си догмати възмездие получи и награда за пагубния си труд: като се разгневи, да изхвърли нечистата си душа от скверното си тяло.

А на блаженството едноименникът – Макарий?[31] Достатъчно е от самото начало да се познава животът на този мъж, защото не светъл облак, нито пък огнен стълб, а херувим го напътстваше.

Но какъв е и другият (Макарий),[32] и с име, и по святост на живота на този съпричастен? На неговата свръхчовешка издръжливост, като на ангел, се учудиха дивните тавениосити.[33]

А какъв е оня скитски[34] презвитер и помазател, който както по име, така и по чистота и богосъзерцание на Даниил е подобен? Оня Даниил се помни единствено с дара на пророчеството, а този – на иночеството.

Знам и оня Моисей,[35] етиопец по рождение и черен на лице, но снежната белота превъзхождащ с добродетели, слънчевите зари – с душевно благочестие, толкова страшен, че бесовете, подобно на Йов, да го изпросят от Бога.[36] И когато окаяните (бесове) малко нещо се опълчеха срещу мъжа, разбираха, че силата им не е достатъчна, и сами порицаваха безсрамието си, защото точно като мислеха, че Христовия воин побеждават, самите те бяха жестоко победени. Когато виждаха за пръв път този етиопец, в него Авситидин[37] и втори Йов по делата познаваха, защото, като нанасяха рани по неговото доблестно тяло, раните изглеждаха като от стрелба на младенци, а те самите се връщаха с неизлечими рани.

Познавам мъж,[38] на Павел и на Илия подобен, всеки ден умиращ, ледения студ на въздуха за колесница смятащ, и на самия Спасител като се уподоби, на стълп се възкачи, сякаш на Кръста.

Кой ли пък не познава великото светило Евтимий[39] (свещенодушния, казвам, върху него са обетите, за него са благословенията), новия Исаак, който според обета засели пустинята и стана баща на много народи, които роди чрез благочестието и отгледа чрез въздържанието. Не една, а много лаври съгради и там, различни родове заедно като събра, застави ги за пчелните кошери меда на добродетелта да събират. Кой език може да изреди неговите подвизания? Кой ум може да достигне неговите деяния и видения? Коя уста може да представи победите, чудесата, пророчествата и изцеленията от различни болести? Подобно на Моисей направи да избликне в пустинята вода и напои умиращ ученик. Но дали се показваше велик само в тези неща, а в други изоставаше? Погна еретическите пълчища, както Гедеон погна мадиамците (по Съд. 7:23-25; 8:1-21), предаде на Църквата повелите на благочестието, царе удиви с посланията си и ги научи да се боят от Царя, Единствен царстващ над човеците. Колко светила – сякаш някакво небе! – родиха неговите лаври, колко учители, колко пастири! Йоан беше кръстител само на юдейския род, този пък – на много: араби, арменци, сирийци, персийци имаха Евтимий за Кръстител.

Днес ще говоря за един такъв човек,[40] по-невинен от оня Адам, премъдро почел това, което е по образ, и добре съхранил онова, което е по подобие. Защото оня впрочем като беше прелъстен, вкуси от смятания за добро плод и така смърт на чедата си навлече заради престъплението, понеже плодът беше забранен със строга забрана. Този пък не храна, която е забранена, а нещо повече – за монасите подходящата (защото беше ябълка), не само че не вкуси и непобеден остана, но и скрития в нея дявол стъпка. Оттогава мощна победа като постигна и дръзновение като получи да настъпва на змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лука 10:19), за чедата стана образец и заръка от самото начало да се сразяват козните на лукавия. И макар че той беше още млад и за позволеното, и за скритата вреда – какво представляваше ябълка да се изяде! – той такава предпазливост, такова въздържание показа, граница като постави: и да не вкуси дори от този плод, докато не вкуси от смъртта. Какво още нямаше да покаже, когато зряла възраст достигна, когато в морето на непознаваемата Божия премъдрост навлезе, когато дълбочина на разума придоби, когато към най-трудните борби стана съпричастен! Справедливо щеше да се твърди, че е изцяло извън земното, а не земен (човек). Заради дрехата на брат влезе в средата на горяща пещ и подобно на втори Азарий излезе невредим. И ако заради една дреха толкова обичащ ближния се показа, че и живота си да презре, и за силата на пламъка да не го е грижа, какво не би сторил, ако брат страдаше или ако мъчение предстоеше?

А кой не познава Теоктист,[41] Евтимиевия сподвижник, на младите разумния обучител и наставник, но не как да стрелят по елени и ездачи да станат, а как плътта да обуздават чрез усилията на въздържанието и как непоклатимо да застават в духовната борба. И ако от крехка възраст се обучат на тази борба и тя стане тяхна същност, по време на битката няма да отстъпят.

Кой не би се удивил на великото съкровище на Светия Дух – Герасим,[42] сиреч „честнàта старост“. От неговата добродетелност и зверовете се срамуваха и затова дори най-силният и неукротим звяр му слугуваше, сякаш беше покорен слуга. И виж нарастването на любовта, защото след блажената кончина на светеца звярът, легнал на гроба му, издън душа болезнено като изрева, издъхна. Ние пък не искаме ли поне малка частица от подобна любов да покажем към Бога, Който е приготвил всичко видимо и невидимо заради нас, Който не само ни създаде, но и заради нас умря от горчива и позорна смърт? Каква милост ще получим, ако бъдем по-жестоки и от зверовете? И какво? Подобаваше тогава да страдат учениците на оня великия, на които той откриваше духовните тайни, на които той помагаше с корабното платно на своите молитви спокойно да преплуват яростното море на земния живот, които беше отгледал с чистотата на пустинничеството си, които със слово беше напоявал подобно на плодородни градини, виждайки такова страдание за учителя от безсловесното животно, и те да умрат.

Такъв е и разпоредителят на божествените кошари Теодосий,[43] небесния порядък на земята показал, на отшелническия живот – устава и общението, извисен в добродетелите, велик в догматите на истината, сияещ в чудесата. Кой баща научи своите синове, както той ги научи, да имат такова единомислие и съгласие, [като утвърди такава голяма любов помежду им, каквато Спасителят завеща на учениците Си, че да се мислят за една душа в толкова голямо множество? И както божествените чинове около престола на Царя препредават на съседните до тях неописуемото сияние, така и те, предавайки си един на друг в душата волята Господня, разума и деянието, самите те приемайки свише мислено немалко от освещаването на онази блажена и приснодвижна любов към Бога и един към друг. И не чрез някакви земни неща я приемаха, а понеже мислеха в какво да се изпреварят един друг, преуспяваха тайно чрез деянието поради блаженото неведение: мислейки, че изостава – изпреварваше; смятайки, че е на земята – на небето стоеше; без да принадлежи към числото на ангелите, с ангелите вписан биваше. И така всички, сякаш с вериги свързани, един към друг преплетени чрез любовта и един друг надпреварващи се чрез видението, бяха въздигани там: онези, които и с единството на живота на земята бяха подобни. Къде е тогава завистта сред тях? Или разприте? Защото всичко беше общо: и душата им беше обща от обилието на любов, а тялото им пък не беше в тяхната воля, а в повелята на този, великия, защото го движеше само решението на Господа. То беше, така да се каже, приснодвижно, макар че по предназначение служеше на естествени нужди. Такива са Теодосиевите борци: без да влязат в схватка, а само като се появиха, дявола победиха. От войните на Израиля по-могъщи се показаха: не с камъни, а с появата си побеждаващи.

Колко ли голямо е било дръзновението към Бога на оня отшелник, чийто ученик от невежество вкуси от смъртоносна билка, нареченa][44] скила, и лежеше безгласен, мъртъв вече. Кириак[45] го съживи с молитва. Веднъж, притеснени от недоимък и умиращи от глад, като благослови смъртоносната билка, в полезна я превърна, дълго време прехранвайки с нея себе си и учениците си. О, чудо! Смъртта от глад лекуваше със смъртоносната билка! Или пък кой слуга така спази заповедта на своя господар, както неукротимият лъв опази неговите засадени диви зеленчуци? При това прогонваше пакостящите диви кози, без да им навреди, подобно на благоразумен градинар. И лежейки пред входа на ограждението с дивите зеленчуци, приемаше с радост подаваната му заради службата храна – къшей сух хляб, като с мъка сдържаше кръвожадната същност на своята хищна природа.

Ами великият (нещо повече: ангелът измежду човеците!), праведният Варсануфий?[46] Или пък неговият сподвижник Йоан, наречен Пророк заради дара на прозрението? Или пък Серид[47] и Доротей[48], палестинските стълбове? И Доситей,[49] невинното агне от Христовата кошара, което получи наставление за постничество от майката на Спасителя и не след дълго беше причислено към великите отци заради послушанието си. Ще спомена и Зосима,[50] получилия добра награда заради скиталчеството в пустинята. С него – и Пинуфрий,[51] който заради пълното смирение изостави своя манастир и беше приет като мирянин в една египетска обител. Носеше на гръб тор и се грижеше за зеленчук, скривайки по този начин небесното си благочестие.

Няма да премълча и Исаак,[52] славата на Сирия, Ниневийския пастир, учителя на отшелниците. Те, държейки неговата книга, подобно на моряци биват направлявани от богоносния вятър на Духа към небесното пристанище.

А кой ли пък, и да иска, ще успее да опише извисеността на премъдрия Йоан?[53] С неговите писания монасите се напояват от познанието по-обилно, отколкото лицето на земята се напоява от извора, който извира от рая и се разделя на четирите части. Това, което е почетено с името Лествица, няма да пропусне да издигне желаещите да се изкачат по нея. Скрижалите на истинното духовно законодателство са написани не върху каменни плочи, а върху сърцата са изобразени. И не на планина земна, а на висота мисловна, защото не Бог слезе при него, както слезе при Моисей, а той към Бога като се възкачи, такова законодателство получи. Очевидно нямаше да даде дела на безделника, защото от същата тази Синайска планина изпрати този нов боговидец и предаде на великия Йоан, сякаш на втори Аарон, за наставление – тогава на раитските монаси, а заради тях – от род на род, та чак до днес. Чудя се как лукавият бяс, толкова безчинстващ, толкова одързостяващ се, гонения повдигащ и ереси сеещ, как така и за тази свята книга не измисли някое коварство, за да я изличи напълно от лицето на земята, та след това Христовите войни, невъоръжени, за поражение готови да ги има? Защото тя открито изобличава неговите гибелни планове, хитрините, кражбите от учения, надутите мъдрувания от постигнатото (началата, корените и източниците на заблудите), белезите на лицемерието, времената, засадите, коварните замисли, с една дума – всичко плътско и въображаемо, представяйки вражеското коварство разголено пред очите на всеки.

Така и оня Саваит,[54] който се обърна към мъртвия вече Акакий[55] и научи, че със сигурност „този, който е деятел на послушанието, не може да умре“.[56] Когато чу от него прозвучалия отговор, много суровият и почитан старец[57] доброволно предаде себе си на мъчение, преструвайки се на безумен, докато във видение не получи пълно опрощение на греха и не изпълни цяла Азия с чудеса.

А какъв ли е оня велик пастир и лечител, на чиято премъдрост се диви новият Яков – съзерцателят и създателят на мислената стълба? Кой измежду лекуващите телесните страдания придоби толкова много познания, както той, лекуващият душевните страдания? Кой придоби такава умелост, опитност и прецизност? Какво са в сравнение с неговата изкусност Асклепий, Хипократ и Гален? Те, лекувайки телата, на душите гибел причиняваха; а този, душите лекувайки, едновременно очистваше и телата: измивайки чашата отвътре – според евангелското слово – и външното ставаше чисто (по Мат. 23:26). Свидетел е оня разбойник, който, като бе принуден да се изповяда пред всички, отхвърли бремето на многото злини и раздра греховното писание.

Свидетел е и Исидор Александрийски,[58] сега жител на Горния Йерусалим, който завърши живота си пред манастирските порти, кланяйки се на влизащите и излизащите.

Свидетел е и дивният Мина,[59] който след кончината си източваше миро от стъпалата на нозете си. И мнозина други – най-вече осъдените светии, които враждебно се опълчиха срещу естеството заради любовта на Разпнатия.

А втория Авакум – Георги Арселаит,[60] споменавам, който само докато помисли, и тутакси се озова на светото Възкресение вечерта на Велика събота и отново за един миг, незнайно как, пак се оказа в своята килия без да познае усилие.

Но не са ли достойни за похвала Аврамий[61] и Виталий:[62] единият, уподобявайки се на добрия пастир, потърсил заблудената овчица (по Лука 15:3-7), чрез предвидливо преобразяване братовата си дъщеря намери; другият пък, блудници спасявайки, докато напускаше тялото си, обърна към доброто този, който го зашлеви, извършвайки чудо. На това преславно чудо цяла Александрия се стичаше.

Недоумявам как да нарека великия Касиан,[63] защото словото за него изисква език ангелски, а не човешки.

Велики сред отците са Питирум[64] и Орисий,[65] Матой[66] и Сисой,[67] Атре[68] и Исихий,[69] и Алоний,[70] Елпидий[71] и Еладий,[72] и великият Васой[73] с Васиан[74] – тяхното вещание обходи цялата земя чрез подвизите им.

А чудният Ефрат[75] и великият Венедикт[76] – двоицата избрана, чудодействена и боговидна, на ангелите – съпричастна, на Троицата – любима: единият – източните, другият – западните предели озаряващи, подобно на светила огромни.

Знам и този, който в Дивната планина водеше живот, подобен на живота на Кръстителя (заради това и по обет се роди). Кой не познава Симеон,[77] града, стоящ навръх планината, който искаше да се укрие, но не можеше (по Мат. 5:14), защото неговите чудеса по-силно от тръба огласяха. Облажавам великия град Антиохия, такова светило родил; (облажавам) и онази дясна гърда, такъв мъж откърмила – защото дясната като пое, до лявата не се докосна, показвайки, че от детска възраст като се отклони от лявата част на тези, които обичат земното, по десния път на добродетелите ще се устреми (по Мат. 25:33).

Не е ли подобен на Илия от Кармил и Йоаникий[78] от планината Олимп, великият в чудесата и пророчествата, който за иконоборците се оказа огън изпепеляващ, а за православните – ръка за подкрепа. Кой поне мислено неговите подвизи може да проследи? Нямаше нито пещера, нито колиба, а сменяше място след място и върховете на планините, живееше без подслон, подобно на пеликан в пустиня (Пс. 101:7). Но и пеликанът временно гнездо свива пиленца да измъти. Йоаникий обаче от височината на планината беше доволен, пред Бога постоянно застанал с ум, душа и сърце, превърнал тялото си в жертвеник и в него принасяше жертва на хваление, от Аароновата жертва много по-богоугодна и по-чиста.

Чувал съм, че на изток имало острови, наречени Острови на блажените, и че наподобявали рая в Едем. Но аз знам, че Атонските планини, които откъм запад са остров, превъзхождат по блаженство онези, понеже за жител са имали Атанасий.[79]

Познавам и Михаил,[80] самият той извършител на чудеса, но и на велики откровения съзерцател, който непоносимата и безутешна пустиня на другата страна на Йордан дълги години за жилище имаше. В нея великото и свръхестествено видение видя, когато небето се отвори и се сви, а Иисус седеше отдясно на Отца във вечно съществуващата и единна по същност на Бога Отец и на Светия Дух слава и власт. Впрочем то беше точно такова, каквото беше и Йоановото видение при кръщението Господне, понеже и там небесата се отвориха и Отец свидетелстваше за Кръщавания и Духът се спускаше върху Единородния (по Мат. 3:16-17).

Подобното на това е откровението на Стефан,[81] което превъзхожда другите видения така, както слънцето превъзхожда сиянието на звездите.

Ами Висарион,[82] който имаше живот, подобен на птичия, хранейки се с надеждата за бъдните неща, скитайки се не само по пустинята, където имаше иноци, но и по безлюдната пустиня много пъти пожелаваше да се скита – в морска бездна сякаш да се люшка. На тези, които нажалено го питаха каква е причината за неговите ридания и го молеха да влезе в манастира и към трапезата да се приобщи, отговаряше: „Корабокрушение претърпях и голямо богатство загубих, от благородството си отпаднах, безславен сред славни станах и затова ми е невъзможно да вляза под покрив. Не знам дали ще мога да намеря това, което търся, след като го загубих, но съм заслужил да се скитам постоянно до края на живота си“.

А благословеният Максим,[83] на истинската любов деятелят и учителят, който до самия неин връх като достигна, пребиваваше в Божието присъствие, защото Бог е любов (1 Иоан. 4:8).

Познавам и Авксентий,[84] византийската красота, съградил обител на висока планина и събрал голям брой ученици, учейки ги от височината на земната планина на небесната планина да се преселят, което блажените спазиха. Пръв измежду тях е достойният за удивление Венди(ми)ан[85] със силния Йоан.[86] Но и праведният Стефан,[87] красивият венец на наследството, на мястото и на постничеството, който е почетен и с подвига, и с името на първомъченика! Своето отечество освети с кръвта си, която усърдно проля за Христовия образ. Новият Елиазар посрами скверния Копроним, както древният Елиазар посрами Антиох.

А Мартиниан,[88] новият Азарий, който беше хвърлен в пещта не от някой друг, а сам като разпали огъня, скочи по средата, та с външния огън да потуши огъня на естеството и чрез временната болка да избегне пламъка на вечния огън. Но доблестният и на Илия стана подобен, когато върху плещите на морски зверове преодоля водното пространство, както оня върху колесница – въздушната безтегловност.

Какви са Даниил[89] и Алипий,[90] непоколебимите стълбове на подвига, с възкачването на стълб показващи, че за съпротива на въздушните ратници са се съблекли. И не на земята се сблъскаха с тях, а напротив, те самите се изкачиха да ги пресрещнат, пеейки с Давид: Мнозина са, които въстават против нас всеки ден, но няма да се убоим, защото Ти си с нас (по Пс. 55:3-4).

А дивният Варлаам,[91] който не се задоволи само с постничеството, но към него добави и апостолството, втори Тома като стана за индийските предели и премъдро като улови човеците, трудно уловими заради богатството и земната слава, и чрез отхвърлянето на временното царство изходатайства за тях вечното царство.

Кой впрочем е способен да достигне висотата, недостижима на отците преподобни, да обхване с ума си безбройното им множество, имената им и в същото време със слово да опише подвизите им? Никой! Защото техните подвизи са светлина за вселената, а техните имена присъстват записани в книгата на Живота. Те с ангелите заедно се приобщават към непостижимата и блажена слава. Но понеже показващият за кратко добродетелта на благородния корен, обхванал с него и клоните на цялото дърво, редно е и те към голямата слава да се приобщят, така и аз, като припомних накратко със слово делата на Антоний, понеже той е началото на отците, всички известни и неизвестни към него приобщих, понеже всички заедно в незалязващата светлина живеят. Те за човеците звезди се явиха, но не измамни, а небесните превъзхождащи и по сияние, и по движение, защото сиянието на онези има огнено естество, а сиянието на тези на ангелското е сродно; движението на онези е в услуга на земното, а на тези пък – на спасението на душите. Славеи небесни, орли, летящи високо, съзерцатели на непристъпното Слънце (не според природата си, а по причастие), мълчащи и вещаещи учители, трудолюбиви пчели на духовните медени пити, чисти по сърце, на Божиите велики дела съдове, съхранили добре великото дарование по образ (Бит. 1:27), служители на Евангелието, през тесните врата влезли и по стеснения път вървели (по Мат. 7:13-14). И както Господ рече, в света скърби ще имате (Иоан 16:33), така доброволно в скърби, в страдания и в притеснения земния си живот живяха, понеже знаеха, премъдрите, че на всички Давид вещае истината, говорейки: след настъпването на вечерния плач идва радостта на възкресението (по Пс. 26:9).

Ами лирата на Духа и църковните гусли – Козма[92] с Йоан[93] и Йосиф,[94] с Теофан[95] и Теодор[96] – петорката похвална, на чувствата действените органи, на благочестието устойчивите диаманти, съкрушаващи по-силно тези, които ги биеха, а своята твърдост непокътната запазващи!

Градоначалникът на Дамаск отсече ръката на богослова,[97] който беше от този град, но именно тя, отсечената, се превърна в перо на книжник бързописец на Духа. И след като пострада, точно тогава той изпълни вселената още повече с догматите на благочестието.

А великите тръби на Пресветата Троица – евангелските витии, след дванадесетте – тримата апостоли? Защото Василий[98] висотата на премъдростта усвои и изясни със слово естеството на всички същества, като ги направи сякаш в огледало да се виждат. Григорий[99] пък, с огъня на богословието като дъхна, изпепели безсрамните езици на еретиците. А Йоановата уста медоточни реки източи, които греховете изгориха и сърцата напоиха.

Не само всички споменати дотук (мъже) просияха на земята със светлината на живота си, но и жени – по-слабата част човешкото естество – немощта превърнаха в мъжество чрез пламъка на своето усърдие. И когато тяхното търпение се закали, и те се оказаха по-твърди от железен или меден идол и готови за подвизи.

Кой не знае великата Синклитикия,[100] земната слава и царството като позор пренебрегнала? На нейните подвизи цялата вселена се почуди, а учителят на вселената и светилото на Александрия – великият Атанасий,[101] равностойно на Великия Антоний я почете.

Или пък другата, на тази подобната, която дълго търсиха по целия свят, понеже на великия старец тя беше позната като евнух[102] и с името, и с дрехите криеше женската немощ и душевното си благородство.

А блажените Гайания и Рипсимия,[103] извършили подвига не само на постничеството, но и на мъченичеството.

Или Пелагия,[104] с добра промяна променилата се, която преди за жените укор беше, а после – учителка и похвала вечна.

Какви ли са достойните за похвала Вриена[105] и Феврония?[106] Едната добре възпита другата и за подвизание я помаза, тя пък добре я послуша и ревностно издържа процеса на мъчението.

А Евпраксия[107] и Платонида?[108] Платониците, като слушаха за тяхната смирена мъдрост, почудиха се.

Ами Мария, египетското чудо,[109] на Кръстителя подражавалата, неговата пустиня населилата, с делата си проповедник на покаянието изявилата се; Пресветия Дух без да вижда, Негово убежище неизказно станалата, със сълзите си предишната нечистота измилата и пак чрез тях повторно кръстилата се. Какво е пред нейната доблест Юдит, която Писанието възхвалява, понеже отрязала главата на асириеца Олоферн, а с това и свобода на Израил дарила? Но от телесните по-големи са духовните победи, защото Мария не на Олоферн, а на самия дявол главата отсече, като раздра дрехата на блудството и понесе смъртта на Господа Иисуса върху тялото си, а душевната одежда, от наслади почерняла, чрез пустиннически подвизи избели. Нея праведният Зосима, докато се молеше, грабната във въздуха я видя, и върху водите на Йордан ходеща, защото заради чистотата си тя крила беше спечелила, които и Давид желаеше, възкликвайки: Кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих полетял и бих се успокоил (Пс. 54:7). О, блажена и непобедима душа!

Какво да кажем за чудодейната Матрона,[110] слабостта на женската природа сред мъже скривала дълго време и от безбожен мъж жестоки гонения понесла, подобно на Текла[111] от Тамирид,[112] понеже и тя беше ученичка на Павел, понесъл много злини от ковача Александър и претърпял беди от лъжливи братя.

Кой не знае праведната Олимпиада,[113] за която има много разкази и повествования – презрението на богатството, на славата, на царската почест; величието на рода, на сродниците, на всички домашни, предпочелата кръстното житие, за да получи разпнатия на Кръста Жених – по-красив от всички синове човешки. Йоан Златоуст я почете с много послания, утешавайки я, докато тя неутешимо оплакваше неговото несправедливо заточение.

Каква ли е ангелоподобната Теоктиста,[114] чието житие е свръхчовешко, а търпението ѝ – безкрайно?

А Мелания,[115] бялата и по душа, и с дела? Кой не би се удивил на нейната любов към Христа? Тя доброволно пръсна цялото си богатство, раздавайки го на бедните, и Го последва според Неговата заповед (по Мат. 19:21), като взе непобедимото оръжие – Кръста, и оръжията на бесовете като унищожи, на мъжа си стана достойна и добра помощница за спасението.

А Касия,[116] смиреномъдрата, но за еретиците – страшната?! Велика и с чистотата на живота си, велика и с изучаването на догматите.

Кой не позна Евфрасия[117] – прочутата и славната? Или великата Исидора,[118] и двете Теодори:[119] едната – звездата александрийска, а другата – солунската похвала?

Ами славната Теодосия,[120] изповедницата и преподобномъченицата, новата Магдалина по усърдие, на древния Финеес и на Илия уподобилата се по пламенност, за образа на Спасителя кръвта си пролялата? Тези и още много други (жени) надминаха мъжете по издръжливост и чрез делата си на ангелите съпричастни станаха.

О, блажени и трижди блажени жени! Колко царици, колко владетелки, колко знатни – градове построили, държави управлявали, синове родили, и мъчители, но подобни жени дори по име не са известни, защото заедно с измамната им слава и тяхната памет погина. А тези нито дългото време, нито смяната на толкова много поколения, нито тяхното старание да останат неизвестни никога не ги предаде на забрава, а винаги по цялата вселена могат да се видят техните образи и паметта им се почита, и съчиненията за тях с голяма любов се четат, и търпението им се възхвалява. Защото това е добродетелта – нещо безсмъртно и вечно. Тях споменаваме днес не за да станат по-добри от нашите похвали, а за да може ние чрез паметта за тях на тях колкото е възможно подобни да бъдем. Можем, ако пожелаем, не отчасти, не наполовина, а всички техни добродетели да придобием, но само, както казах, ако пожелаем. Понеже и Господ говореше: Царството Божие вътре във вас е (Лука 17:21). Кажи ми, не бяха ли и те същества като нас, не живееха ли на същата земя, не дишаха ли същия въздух, но понеже с голямо желание към Божията любов се устремиха, всичко превъзмогнаха. Но ти казваш: „Те чудеса вършеха!“. Аз пък ти казвам: „Не беше тяхно искане чудеса да вършат, а беше белег на тяхната голяма вяра. Нито пък бяха велики, понеже вършеха знамения, а заради делата си. Защото става ясно, че и Кръстителят нито едно знамение не е извършил, но от всички най-големият се оказва. Чуй какво рече Спасителят, след като се върнаха седемдесетте: Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лука 10:20). И в блаженствата не облажава извършилите чудеса, а бедните духом, плачещите, кротките, гладните и жадните за правда, милостивите, чистите по сърце, миротворците, изгонените заради правдата (Мат. 5:3-10) и др. под. Затова вършеха чудеса, защото смиреното следваха. Затова ние не само че от знаменията сме далече, но и от самото спасение, понеже с горделивост един към друг се отнасяме. Случва се смятащите себе си за смирени да са надменни. Затова, освен останалите грехове, само гордостта дори може да ни отхвърли далече от Бога. От това пострада дяволът, като внезапно се промени от най-великото към злото. И фарисеят чрез вълните на гордостта потопи кораба, пълен с добродетели. Така също пак е възможно единствено смирението чрез някои дребни дела при Бога да ни въздигне и голямото дръзновение към Него да ни подари. Свидетел е Давид, и Манасий, и митарят, и Петър, върховният апостол. Защото единият очисти греховете от убийството и прелюбодейството чрез смирението на искреното покаяние, а другият пък чрез смирението заличи гибелта на толкова много души за петдесет и три години, за която той беше виновен, и когато се завърна, царува още дълго. Митарят чрез него се оправда и се въздигна от дълбината на злините според писаното: който се смирява, ще бъде въздигнат (Лука 18:14). Петър пък, заради това, че се похвали, му беше съдено три пъти да се отрече, но плачейки горчиво, чрез смирението изличи записа на отхвърлянето. Затова ви моля не само случайно или при възможност да четете похвалите за светите мъже, а и след това на тях да се уподобявате – днес малко, утре повече, после още повече. Защото не е възможно за когото и да било направо от земята всички стъпала на стълбата с една крачка да прекрачи и на върха ѝ да се озове, ако постепенно с изкачване не се заеме, докато с Божията помощ на техните стъпала се издигнем и заедно с тях да получим приготвените блага в името на Иисуса Христа, нашия Господ, с Него слава и на Отца със Светия Дух сега, и завинаги в бъдещия живот. Амин.

Превод: проф. д-р Мария Спасова