В седмата неделя след Петдесетница Църквата е отредила да честваме св. отци. А кои са тези отци? Сред светците има такива, които ние наричаме наши св. отци, като например: св. Йоан Златоуст, св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин и др. С названието „отци“ ние не наричаме всички, които са богословствали, дори и те да са били велики богослови. Наш отец, т. е. баща е този, който ни е родил. А отец в Църквата се нарича този, който чрез своето учение ни прави Божии чеда.
Когато Църквата се нуждае от някого, който да я защитава, когато е в опасност, тогава Бог явява в нея такъв човек, който така да учи другите, че учението му да укрепи това, което сме възприели от апостолите, и да го изясни. Така например, в Църквата, в края на първото столетие, възниква опасност от юдеите и от гръцките философи, или по-точно от смесения с гръцката философия юдаизъм. И от това възниква необходимостта от по-голяма яснота в учението за божествената природа на Господ Иисус Христос.
Църквата е като едно тяло, застрашавано от болести. И в същото това тяло се намира някой, който да го защитава от тях. Църквата е застрашавана от чужди на нея изповедания, защото християните се повлияват от неправилни учения, унасят се по преходната идеологическа мода на нашето съвремие. Тогава Бог изпраща хора, които по Негово вдъхновение да пояснят изповедта – това, в което трябва да вярваме. Когато пък борбата се засили, тогава тези хора се събират в един събор, на който изразяват своята вяра.
Когато в Александрия се е появил Арий и е казал, че Христос, въплътеният Божи Син, е сътворен, т. е. Той не е бил заедно с Бог Отец предвечно, тогава е станал александрийският дякон Атанасий и е казал: „Напротив, основавайки се на нашите Свети Писания, изповядваме, че Христос е несътворен“. И е продължил своята защита, докато спорът не се е разразил в Египет и не се е разпрострял в Римската империя. За първи път тогава имп. Константин е призовал за свикване на световен (вселенски) църковен събор. Този събор е постановил Символа на вярата, който четем днес в божествената Литургия.
На някои им се струва, че в Символа на вярата и в изповеданието, на което учим, ние само философстваме или предлагаме сложни неща. Разбира се, че това са сложни неща, които се изучават от студентите в богословските факултети. Що се отнася обаче до отците, за тях тези слова са били много важни, защото Църквата е била в опасност и се е налагало те да се обръщат към хората на тогавашния техен език и според техните разбирания.
Тези, в чийто слух е отеквала фразата „роден, несътворен“, са разбирали, че Христос е съвечен на Бога Отца, както и че тези думи са оборвали ариевото учение и са потвърждавали православната вяра.
Отците са защитавали правилното изповедание, а православните християни са приели да умират, за да доказват истинността на православното изповедание. Защото настоятелно са твърдели, че притежават нещо същностно в своята вяра, и ако го изгубят, ще умрат духовно: ако Христос не е бил Бог, то Този, Който е умрял на кръста, няма да може да ни спаси.
Християните не се впускат в спор от любов към спора, но ако Христос е обикновен човек, то ние сме без спасение и без надежда. Въпросът за защитата на вярата е въпрос на живот или смърт: да живееш в Христос или да умреш без Него. Цялото ни спасение лежи върху това изповедание.
Изповеданието, което научаваме и повтаряме в нашите молитви, е един вид граница и ако я пресечем, изпадаме в долината на мрака и смъртта. Ние не можем да разпиляваме наследството, което сме наследили. Ако дойде някой при нас да ни каже „разделете вашето изповедание на части, премахнете от него това, което ни дразни, за да заживеем в мир, угодете ни и ни кажете, че Христос не е Бог, а че е обикновен човек“, тогава трябва изцяло и категорично да откажем. Вярата не е притежание на всеки, който би пожелал да се поругае с нея и да я предаде. Ние сме я възприели и трябва да останем в нея, защото от нея ни се дава живот.
Затова е толкова значим празникът на отците на Църквата. Ние сме чеда на нашите отци. Ние сме чеда на апостолите, праведниците, светците и мъчениците. И ще продължим да сме такива със силна вярност, която някои може би ще нарекат упорство, а ние ще го наречем вярност и ще продължим да вървим със смирение в нея, тъй като благодатта на нашия Господ ни е запазила в нея чрез отците ни.
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. Моето паство, бр. 28, 2018 г. نشرة رعيَّتي، عدد28، 2018م (бел. прев.).
