Едната света, апостолска и съборна Църква е Църква, основана на правата вяра. Тази Църква изразява своята вяра, когато се събира и приема божественото слово и тялото Господне. „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5). А правата или православна вяра е основно условие за приемане на светата Чаша. Защото светите Дарове ни съединяват с Възкръсналия от мъртвите Христос, Който се „разпростира“ до тези наши братя, които вярват в Него според разкритото в решенията на седемте вселенски събора изповедание. Защото то се е запазило в учението на нашите свети отци и се е изявило в православното изповедание. „Ние многото сме една плът в Христос и членове един на друг“ (Рим. 12:5).
Оттук ние не можем да разделим нашата принадлежност към Христос от нашата принадлежност един към друг. Следователно е неоснователно да се говори, че аз мога да се причастя в която и да е църква, където има свето Причастие. Правилно е твърдото убеждение, което гласи: където и да присъства православното учение, за мене това е гаранция за наличието там на тялото Христово. Има една съгласуваност, която не приема разлъчването между здравото изповедание и тялото Господне. С израза „тяло Господне“ се означават заедно божествените дарове и самата Църква. Тези двете са едно.
За да потвърди това, Църквата винаги е поддържала разбирането, че всеки, който се окаже на мнение, противоположно на нейното, не се допуска до причастяване от Чашата, защото е излязъл вън от църковното общение или е бил отстранен от него. А разколникът сам се лишава и тръгва по пътя на заблудата. Такава е реалността, например, в ересите, защото еретикът или разколникът по силата на своето отклонение изоставя Църквата и по този начин между нас и него престава да съществува една, единна духовна трапеза.
А ако разколникът или отклонилият се от вярата се завърне, Църквата го помирява със самата себе си и тогава го приема за свето Причастие. Така е правел св. апостол Павел. Онзи, който е извършвал голям грях или е претърпявал „корабокрушение във вярата“ (1 Тим. 1:19), апостолът го отделял от християнското събрание, т. е. запрещавал му да участва в тайнството на общението: общението на Църквата и на Чашата.
От 4 век сме приели практиката да се обучават оглашените, т. е. нехристияните или тези, чиято вяра не е съвършена и се готвят да встъпят в Православната църква. След завършване на тяхното обучение ние ги кръщавахме в навечерието на Пасха, но преди да приемат Кръщението им запрещавахме да присъстват на божествената жертва. Та когато дяконът каже „Дверите, дверите!“, затваряхме вратите и в събранието не оставаха други освен кръстените и подготвените за божественото Причастие. Това са тези, които са способни да четат Символа на вярата с разбиране и с убеждение. Тях приканвахме към Чашата. Църквата по своя ред е разделяла човека с права вяра от човека с крива вяра. Кривовярващият е оставал извън Църквата.
Ние се събираме на едно място, защото сме едно цяло. А това място не е с широко отворени врати и византийската постройка никога не е познавала широко отворени прозорци в своите храмове. Те винаги са тесни, така че слънчевата светлина едва прониквала в нея. Църквата е затворена заради своето освещение, но отворена е за благовестието, което иде след нейното освещение. Ние отслужваме божествената жертва заедно с оцелелите със своята здрава вяра. Тяхната вяра е пътят към божествената жертва. Нашите църкви не са нито проход, нито седалище за всички хора.
Тази е била винаги нашата позиция и с това ние не се явяваме новатори-еретици. Промяната започна чрез съобразяването с другите, когато хората загубиха твърдостта на своето изповедание и започнаха да равнопоставят различните религиозни доктрини, за да се стигне до отказ от всякакъв стремеж за достигане до истината. Хората може да са в своето право, когато им дотяга прекалената строгост, но са на грешна позиция, когато не се придържат към правилната вяра. Това е преданост, а в предаността винаги е налице блаженство. Лековатото отношение не е помирение. Твърдостта е възможно да съществува заедно с любовта, а великата и първа любов е да ти разкрия истината. Възможно е да станем едно чрез любовта, но това не може да стане за сметка на верността ни към апостолското наследие, в което няма място нито за спогодба, нито за смешение. Има само едно тяло, в което се е усъвършенствало всичко, което Бог ни е разкрил. Нищо от това тяло не се намалява, нито се увеличава. Това, което ни е дадено веднъж и завинаги, е православната вяра.
* Източник: сп. „Моето паство“, бр. 23, 2018 г. نشرة رعيَّتي، عدد23، 2018م.
Превод от арабски: Виктор Дора
