В днешното евангелие има две чудеса: изцерението на една кръвотечива жена, което станало някак мимоходом, защото Господ се бил запътил да изцери дъщерята на Иаир, началника на синагогата, която дори умряла, докато Той отивал при нея. Това, което днешното евангелско четиво ни казва, е, че всъщност всяка душа представлява едновременно и кръвотечивата жена, и умрялата дъщеря на Иаир.
Тази жена имала кръвотечение от дванадесет години и пръснала парите си по лекари без да ѝ донесат излекуване. Светият евангелист Лука ни разкрива този отчайващ случай на неизцеримо страдание. И ето, че идва Господ и щом тя се докоснала до крайчеца на дрехата Му, начаса се излекувала, а Той почувствал, че сила излязла от Него.
Когато се изправяме пред Господ, трябва първо да се докоснем до Него, да се доближим до Него, както се доближават влюбените един към друг.
Трябва, ако може образно да се изразим така, да се борим с Него, както казва Бог в Бит. 32:24, когато говори за борбата на Яков с ангела. Трябва да влезем в истинска борба с Христос, така че да усетим Неговата сила, така че Господ да ни изпълни, та ние да се наситим на Неговото присъствие и Неговите утехи и тогава ще се изцерим. Ще се изцерят нашите пречупени, измъчени и смутени души. Когато на всяка една душа теготата ѝ се умножи или тягостното положение в света около нея се засили, тогава тя се чувства като захвърлена в преизподнята. Когато човек не знае какво го очаква в бъдеще, той се намира в отчаяние. Силите му се изчерпват и той се нуждае да се докосне до Христос. Единствено Христос е способен да премахне страданията ни и да ни посети със Своето благо присъствие.
А дъщерята на Иаир, след като влязла в смъртта, Господ я хванал за ръката, докоснал я и я призовал: „Момиче, стани!“. Силата Христова прониква дори в смъртта. И както кръвотечивата жена веднага се изцерила, така и душата на момичето се завърнала начаса в него. Св. ев. Лука набляга върху израза „на часа“, защото Господ ни връща в живота с всичката Си сила и жизненост, които притежава.
В този ред на мисли смъртта не изглежда като странно явление. Смъртта била странно явление преди да дойде Господ. Тя била наш враг, който се опълчвал срещу нас чрез греха. Но след като Господ умря на Кръста, ние всички станахме съпричастни на Неговата смърт. Затова Той непрестанно ни казва: О, вярващ мой сине, о, ти, мой сине, за когото Аз умрях на кръста, възкръсни ти, възкръсни първо от своя грях, защото това е най-великото възкресение!
Ако ние се упражняваме да ставаме от греха, ако заживеем с Христос, то няма ли също така и да възкръснем с Него? Тези, които се отчайват при пътеките на смъртта или богохулстват, ако загубят любим човек, те са хора, които не са се доближили до Христос в своя живот и затова смъртта ги посещава като странник, както е посещавала старозаветните хора и езичниците. Ние сме хора, които не са привързани към земното, които знаем и сме опитали тленността на този живот, защото сме се докоснали до Христос и нищо и никой освен Него не ни утешава. Защото, ако съжителстваме с Христос, ние ставаме чужди на земните неща и нашето его, така че можем да загубим богатството си без да съжаляваме за него. А защо не и живота си, без да съжаляваме, ако ще се срещнем с Него след това?
Ние ценим тленните неща повече, отколкото те го заслужават, и затова се страхуваме от настъпването на смъртта. Привързваме се към хората, сякаш те са източник на нашия живот, и ни е трудно да изоставим света, сякаш съществуваме без никаква смърт или болест.
А ако се поставим във вечния живот, благодатта ще продължава да почива върху нас чрез молитвата, която ние отправяме към Господ. Ние Му се молим да бъдем приведени в другия живот, за да сме участници в него и за бъдем другари на Христос, Който ни призовава към Себе Си. Затова не трябва да скърбим прекомерно при раздялата си с някого или с нещо, колкото и да ни е скъп или скъпо, и трябва, докато светът върви към своя край, а хората към своята кончина, да знаем къде е нашият живот и къде е нашата цел. А уверим ли се, че Христос е нашият живот, ще ожидаме да бъдем отведени при Него в Неговата слава.
Източник: сп. „Моето паство“, бр. 44/2017 г. نشرة رعيَّتي، عدد44، 2017م.
Превод от арабски: Виктор Дора
Рисунка: Юлия Станкова
