Древните хора са смятали, че окото притежава светлина и чрез нея вижда нещата. Затова и във вечерните молитви казваме: „просвети очите ми, за да не заспя до смърт“ (Пс. 12:4). Има такива, които спят до края на живота си, а благодатта, с която сме се нахранили, е благодатта на бодростта. Отците, които са били отшелници в пустинята и са учили за живота в Христос, се наричат „будните“ или „бодърстващите отци“. Човекът, който е потънал в блатото на своите страсти и грехове, не познава себе си. Нашата Църква казва, че човек не само трябва да познава своите грехове, но и да познава страстите, т. е. нещата, които го движат и от които произтичат греховете.
Важното е да знаем как да прозрем и как да се избавим от тлението. Както животът в Христос си има своите правила, така и животът без Христос, който преминава сред пороци, си има своите правила, основани на тези пороци. Оттук произтичат и думите на съставителя на молитвата, които гласат: „Просветли очите ми, за да не заспя до смърт“. Божествената светлина, за която споменахме миналата неделя, когато почетохме Солунския архиепископ св. Григорий Паламà, тази предвечна светлина, изляла се в сърцето чрез благодатта на Кръщението, ни кара да проумеем истината за Бога и Неговата любов и да осъзнаем тъмнината, която ни заобикаля.
Нашата Църква учи, че единствено Светият Дух пребивава в човешкото сърце, а сатаната не пребивава в него, но насочва своите стрели и копия към нас и те уязвяват сърцето ни. Това, което ранява сърцето, са пороците, злините и греховете. Как да познаем тези злини? Като насочваме към тях лъчите на светлината. Молитвата е велика светлина. Непрекъснатата и дълбока молитва не може да съжителства с греха. Защото или грехът ще се премахне, или молитвата ще престане. Оттук ние прекарваме своя ден в множество молитви, ако сме привикнали да обичаме Иисус. Ние се молим сутрин и вечер, при залез слънце и по пладне – човек си определя времена, в които да се моли.
Например, ако човек се помоли сутрин, преди да излезе от своя дом, то тази молитва е като броня, която го опазва от стрелите на злобата, които получава на работното си място и при взаимотношенията си с другите. Споменаването на Бога е молитва, непрестанното помнене на Бога предпазва от греха. Затова Църквата знае една молитва, която се нарича молитва на призоваването на Иисусовото име: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме, мене грешния!“. Тази молитва повтарят монасите и това е тяхното занимание в килиите и другите места за молитвено уединение. Но ние също можем да казваме молитвата на Господ Иисус, когато сме у дома, докато сме на път и в колата, по всяко време, за да дойде Иисусовото присъствие над нас и да услади душите ни.
Второто нещо, което просвещава човешкото сърце, е Светото Писание, както е рекъл Господ: „... изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен“ (Иоан 5:39). Изследвайте Писанията, т. е. бъдете бдителни всеки ден. И както казва св. ап. Павел на своя ученик: „докле дойда, занимавай се с четене“ (1 Тим. 4:13). Ще рече, когато дойда, ще ти обясня Писанията, но ти преди това ги изучавай, проверявай ги всеки ден, защото те са светило за стъпките ти. Ние оприличаваме Светото Писание на шлем, броня и меч – това е мечът на истината, мечът на словото, който прониква в човешкото сърце, до всички слоеве и кътчета на сърцето, докато не остане нищо друго в него, освен единствено светлината.
Ние трябва да насочим лъчите на молитвата и Писанието върху сърцето, за да може то да се просветли и човек да познае доколко е в хармония с Господа в своите дълбочини и да осъзнае своите грехове. Някои идват на изповед и не си признават греха, но не защото се срамуват да си го признаят, а защото не го знаят. Защо хората не разпознават своите грехове? Защото не познават своя Господ. Който притежава любов към Бога, той разпознава себе си като първи сред грешниците, както е казал апостолът: „Христос Иисус дойде на света да спаси грешниците, от които пръв съм аз“ (1 Тим. 1:15).
Божията светлина, когато обитава в нас, изпитва сърцето, както казва св. прор. Йеремия: „Бог прониква в сърцето и изпитва вътрешностите справедливо“ (Иер. 17:10). Господ прониква в човешката вътрешност, след като наистина осъзнаем греховете си. Всеки един от нас трябва да се самоопредели, да разпознае къде са дяволските следи в собствената му душа. А те могат да са на един в човешката гордост, на друг – в лъжата, на трети – в кражбата, на четвърти – в мошеничеството и прочее. Когато човек осъзнае собствените си грехове, той се бори с тях чрез молитвата, поста и Евангелието.
Разбира се, необходимо е духовно усъвършенстване, за да разберем как да уязвим греховете си. Да вземем например поста: той уязвява чревоугодието чрез въздържание, та ако човек се научи да яде по-малко в продължение на четирийсет дена, може да сложи край на чревоугодието. Но грехът е готов да се завърне и затова Бог казва: „със страх и трепет вършете своето спасение“ (Фил. 2:12).
Грехът се завръща, но и Христос се завръща, и Господ се заселва в сърцето. Колкото повече се очиства сърцето, толкова повече става като бронирано и дяволските куршуми не могат да проникнат в него. Тогава ние ставаме силни чрез Христос. А понеже все пак се страхуваме от падението, затова винаги оставаме под покрова на божествената милост. Заради това изпитваме сърцата си, влизаме в дълбочината на нашите сърца, разпознаваме какви са истинските ни наклонности, какво е нашето отношение към Христос и дали сме искрени с Него.
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. Моето паство, бр. 10, 2018 г.نشرة رعيَّتي، عدد10، 2018م (бел. прев.).
