Без единение с Христос няма истински живот

Трябва да уточним, че когато св. ап. Павел използва понятието „закон”, не разбира Моисеевите десет заповеди – едно основополагащо законодателство, за което и Христос казвал, че не е дошъл да наруши, а да изпълни (Мат. 3:17). Св. ап. Павел има предвид едно множество от външни разпоредби, като: жертвоприношенията, външните очищения и най-вече обрязването, в които християните „от евреите” – въпреки вярата си в Христос – продължавали да пребивават, спазвайки ги и да смятат изпълнението им като необходимо за спасението.

На този възглед, апостол Павел противопоставя кръстната жертва на Христос, Който принесъл Себе Си – Един за всички, – за изкуплението и за спасението на света, и отхвърлил значението на тези наредби. Нашето спасение не се основава вече на спазването на стария закон, който бе даден за определено време – до идването на Христос – и с цел да подготви хората: „законът беше за нас възпитател в Христа” (Гал. 3:24), а се основава на вярата ни в Иисус Христос. На тази огромна тема е посветен и днешният откъс.

Ст. 16. „Братя, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът.”

Непоколебимо убеждение на св. апостол, което произтича от личния му опит в Христа, е, че човекът не може да се оправдае чрез изпълнение на наредбите на Моисеевия закон. На езика на апостола на езичниците, глаголът „оправдавам се” има едно особено значение: отнася се за връзката на човека с Бога и определя колкото състоянието на човека, толкова и отношението на Бога към това състояние. Постигането на състоянието, което Бог очаква от човека и поведението, което последният подобава да има спрямо Бога, съставляват оправданието на човека пред Бога.

До това състояние – на оправдание – човекът на Ветхия Завет не можел да достигне, не по вина на закона, а заради собственото му безсилие да го изпълнява с точност. И заблудата на юдейското законничество била в това, че то вярвало, че човек може да достигне до оправдание със собствените си сили и че състоянието, което го доближава до Бога – и което Бог очаква от нас – е негово индивидуално постижение.

Онова, което не било в състояние да даде изпълнението на закона – „делата по закона”, както казва апостолът, – него християнинът го постига с вяра в Христос. Вярата в Иисус Христос означава, че човек действително припознава в Негово Лице Този, Който Отец е проводил. Означава, че приема думите Му, че рискува всичко заради Царството Му, че е готов да загуби всичко, за да спечели Христос; да пожертва собствената си праведност „в закона”, за да получи праведност (оправдание) „чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра; за да познае Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобява на Него в смъртта Му” (Фил. 3:9-10).

Със своята собствена праведност и със собствената си добродетел, ние, човеците, не можем да се спасим. Ако можехме с делата по закона да се оправдаем пред Бога и да се спасим, тогава защо да идва и да се разпъва Иисус Христос? Ако нашата добродетелност беше достатъчна, за да ни направи праведни пред Бога и да ни спаси, тогава благодатта и истината, които „чрез Иисуса Христа произлезнаха” (Йоан 1:17), щяха да бъдат излишни.

Ст. 17. „Ако пък, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не!”

За да докаже правотата на учението си, апостолът прибягва до доказателство „от собствен опит”, което св. Йоан Златоуст коментира със следните думи: „Ако заради Христа оставим закона – и от това изоставяне не получим оправдание – като причина за осъждането ни ще смятаме Христос, заради Когото оставяме закона и прибягваме към Него.” Следователно, причината за този грях, в който паднали онези от юдеите, които изоставили закона, е самият Христос. Такова едно заключение обаче – „Христос е служител на греха” – очевидно е абсурдно и богохулно, и затова Павел не се занимава да го опровергава, а му е достатъчно да го отхвърли с един обичаен израз: „Да не бъде”, който използва и другаде и чрез който отхвърля богохулните и абсурдни умозаключения.

Ст. 18. „Защото, ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник.”

„Разрушил съм” се отнася до отменянето на закона от страна на християните от юдейски произход; „изоставиха закона, за да се затекат към Христа”, отбелязва Икумений. Християните от юдейски произход вече произлизали от Христос, отменили на практика цялата валидност на всички външни наредби на закона, поставили оправданието си върху нова основа – вярата в Христос и изкупителното Му дело.

С думата „градя”, апостолът подчертава отново опита на християните от юдеите да спазват наредбите на Моисеевия закон, нещо, което показва, че лошо са направили в началото, когато заради Христос са изоставили закона. „С това, че отново съм послушен на закона, доказвам, че бях негов нарушител, когато за пръв път го изоставих и повярвах в Христа”, тълкува Икумений.

Ст. 19. „Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа…”

Доказвайки, че нито Христос е служител на греха, нито самият Павел е нарушител на закона, апостолът завършва своето боговдъхновено поучение, откривайки вече в настоящия и в следващия стих своя разтърсващ вътрешен опит от единението и общението си с Христос.

Павловата смърт за закона става накрая повод за живот. Апостолът ни уверява, че умрял за закона, за да оживее заради Бога; за да живее за вярата в общение с Бога и да стане участник в животворящата благодат на Неговия Син. Чрез кръщението участва в Кръста и смъртта на Христос (вж. Рим. 6:3-8; 7:4-5; Кол. 2:12; 3:3-4) и възкръсва заедно с Него в един нов и истински живот.

Ст. 20. „…и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.”

Тълкувайки своя личен опит, апостолът определя заедно с това и християнския начин на живот, който представлява общение със Сина Божий. Павел се разпънал, но живее. Разпънал се и умрял ветхият човек (Рим. 6:6), но живее новият. Умрял за света и за закона, но живее в общение с Бога и Христа. Умъртвил е греха, за да може вътре в него благодатта да животвори. Живее, но вече не той живее: „и вече не аз живея”. Християнският начин на съществуване преодолява естествения („в плът”) живот. Преодолява и всяко „уповаване на плътта” (Фил. 3:4). Християнският начин на съществуване е кръст и смърт (Гал. 6:14), които обаче ни водят до вечния живот, съединяват ни с Христос – Победителя на смъртта и Пълнотата на живота. Разбира се, и християнинът продължава да живее „в плът”, да се подчинява на закона на смъртта и да се влияе от враждебното въздействие на греха. Обаче неговият земен живот е вече живот на общение с Възкръсналия и прославен Христос, живот, който се преобразява от нетварната благодат на Светия Дух. Как се постига това? С вяра, отговаря апостолът, към Сина Божий, Който ни възлюби и предаде Себе Си заради нас. Съдържателната вяра, която включва в себе си послушанието към Божията воля и изпълняването на живоносните Му заповеди, има за свой плод победата на Христос вътре в нас.

***

Всички ние, всички човеци, чувстваме дълбоко вътре в себе си една неутолима жажда, едно желание за живот. То разкрива, че човекът е създаден от Бога, за да живее вечно и че смъртта била едно привнесено отвън събитие вътре в творението, плод на греха, следствие от отстъплението на човека от живия и истинен Бог (Рим. 5:12, 17; 1 Кор. 15:21).

Иисус Христос ни дарува нанововъзможността да живеем вечно в общение с нашия Бог и Отец, от което общение се лишихме заради греха. Кръстът и Възкресението на Господа победиха смъртта и страданието и откриха за човека пътя на вечния живот. Същността на този живот, както ни казва ап. Павел в откъса, който разгледахме, е единение на човека с Христос. Тоест, да обитава Христос в сърцето на християнина: „не аз живея, а Христос живее в мене”.

Чрез кръщението ние ставаме участници на този живот, който представлява едно безкрайно тайнство – „Христовата тайна” (Кол. 1:27; 4:3). Умираме заедно с Христос и възкръсваме заедно с Него, за да участваме в Неговия живот. Грехът вътре в нас умира и започва да живее благодатта. Макар да продължаваме да живеем „в плът”, т. е. биологично, ние вече не сме същите и не живеем сами. Живеем под преобразяващото въздействие на благодатта. Вътре в нас обитава и живее самият Христос.

Трябва отново да придобием „ум Христов” (1 Кор. 2:16). Да мислим и да разсъждаваме като Христос (Фил. 2:5). Да действаме и да постъпваме, както действал и постъпвал Той. „Живейте в любов”, ни казва апостолът, „както и Христос” (Еф. 5:2). Център на живота ни, наше духовно огледало да бъде Богочовешкият живот на нашия Господ: „Подражавайте Богу” (Еф. 5:1).

Друго нещо, което доказва, че Христос живее вътре в нас, е подчинението на нашата воля пред Неговата воля. Ние сме ученици на Иисус Христос. Ако искаме следователно да бъдем истински Негови ученици, длъжни сме да съгласуваме волята си с Господнята воля. Да достигнем до познание на волята Му (Кол. 1:9; Рим. 12:2) и едновременно да напредваме в изпълнението й, в което най-вече се състои и християнският живот (Евр. 13:21).

Ако, според св. Игнатий Богоносец, „Иисус е животът на верните” и смъртта е „живот без Христос”, тогава не можем без единение с Христа да търсим истинския живот. И, когато това стане, ще можем и ние с нашия опит да се присъединим към разтърсващото апостолско свидетелство: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене.”

Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон (със съкращения)