Или: Бил ли е св. Йоан Кукузел кастрат
За живота и творчеството на средновековния майстор на византийската музика, сънародника ни св. Йоан Кукузел, са изписани безброй страници. Страници, възхваляващи делото му, заради което историята на православната църковна музика му отрежда завидното място на „втори източник на музиката” (след св. Йоан Дамаскин). А за многовековната история на православната едногласна музика това не е никак малко. Кукузел създава богато орнаментирани композиции с широк тонов обхват – песнопения, надхвърлящи две октави.
Появата на бял свят на този текст е провокирана от следните думи: „Широкият тонов обем на много от произведенията му (на св. Йоан Кукузел – бел. моя) дава основание да се предполага, че е бил кастрат”. Твърдението е на един от нашите специалисти в областта на православната едногласна музика и е цитат от негова книга (името на автора и книгата смятам да спестя). При цялото ми уважение смятам, че основание за такова предположение не съществува.
Кастрацията е принудително прекратяване на функцията на половите жлези или отнемане на атрибутите на мъжествеността. От историята са известни случаи на скопени мъже още от древност – срещат се в държави като Асирия, Персия, Древен Китай. Кастратите са скопени мъже, които имат женскоподобни гласове. Те са били скопявани в детска възраст (макар че е било официално забранено), за да си запазят чистия, ясен и висок детски глас. Родителите им мечтаели синовете им да се прославят и да забогатеят – нещо, което достигали малцина избраници. Кастратите-певци са участвали в богослуженията на Римокатолическата църква. Италианците не ги наричали кастрати, а „сопранисти”, „контралтисти”, „musici”, „virtuosi”, дори „primi uomi", т. е. мъжки примадони[1]. През 1859 г. папа Сикст V назначава официално първите четирима кастрати в хора на храма „Св. Петър”[2].
В италианските градове Рим, Болоня, Равена, Ферара, Перуджа, Неапол е имало много кастрати. Бумът на кастрирани момчета в Италия е през 20-30-те години на 18 вeк – повече от 4000 на година![3] През 17-18 в. най-добрите кастрати се насочват към оперната сцена. Прочути кастрати от това време са Фаринели - известен певец в цяла Европа[4] (†1782) и Кафарели (†1783). Кастратите, тези представители на италианския барок, били глезени с най-високите хонорари за онова време. За тях са писали музика композитори като Скарлати, Хендел, Порпора и др[5]. В началото на 19 в. в произведенията на белкантовите композитори Росини, Белини и Доницети тенорите изместват кастратите и заемат водещо място сред оперните гласове. Последният италиански кастрат е Алесандро Морески (†1922), певец в Сикстинската капела, чийто глас е записан[6]. Приемници на някогашните кастрати са днешните контратенори – певци, които чрез „нетрадиционни методи на вокално обучение овладяват полуфалцетна позиция…”[7].
Вярно е, че във Византийската империя и нейните съседи нерядко са скопявали наследници на детронирани владетели по заповед на новия император, за да пречупят надеждите им, че някога ще могат да върнат трона на династията[8]. Съществува и сведение, че по време на царуването на императрица Евдоксия (400 г.) евнух на име Брисон ръководел голям църковен хор в Константинопол. Трябва обаче дебело да се подчертае, че Православната църква никога не е приемала кастрацията (дори под благочестивия предлог за борба със страстите). Църквата отрича и осъжда такъв вид действия – пример за това е отношението към самоскопилия се прочут църковен писател Ориген. 22-ро апостолско правило гласи: „Който сам себе си е скопил, да не се приема в клира, понеже е самоубиец и враг на Божието създание.”[9] Така че, познавайки правилата на Църквата, не бихме допуснали, че православни деца са били скопявани с цел да запазят гласовете си. За преподобния Йоан Кукузел се знае, че като малък е учил в училището към църквата „Св. Павел” в Цариград под покровителството на император Андроник ІІ Палеолог. По-късно Кукузел заминава за Атон (Великата Лавра на св. Атанасий Атонски), където става монах и възприема исихасткия[10] начин на живот. От житието му е видно, че няма никакво основание да считаме светеца за кастрат.
Историята на църковната музика свидетелства за певци със завидни певчески способности. Такъв е бил и българският възрожденски църковен певец и музикоучител Димитър Златанов Градоборчето, наричан от гърците Димитриос Вулгараки (†1820 г.). За него се знае, че е имал тонов обхват на гласа около три октави.[11] Нашият музиковед Петър Динев пише за Вулгараки: „Широкият гласов регистър на Градоборчето, с неговите необикновени височини, му внушили мисълта да напише подходящи за такъв глас музикални творби…”[12] Този пример хвърля светлина и върху творчеството на Кукузел – нормално е човек, притежаващ такъв певчески дар, да пише произведения, които да бъдат изпълнявани както от самия него, така и от певци със сходни вокални способности.
В съвременните църковно-певчески сборници също има поместени пространни песнопения (херувимски песни, евхаристийни канони[13]), за чието изпълнение е нужно певецът да има двуоктавов диапазон. Разбира се, това не означава, че тези произведения са писани за кастрати. Има достатъчно записи на църковни певци от съвремието, които също демонстрират завидни певчески възможности. Един от тях е гръцкият протопсалт Димитриос Сурландзис (†2006)[14] – неговите изпълнения също са забележителни в тоново-височинно отношение[15]. В различните направления на светската музика от близкото минало и съвременността също има примери на певци с изключителни вокални способности. Според мене търсенето на връзка между певческите способности на св. Йоан Кукузел (и други подобни нему православни първопевци) и едно принудително прекратяване на функцията на половите жлези е ненужна крайност и изкуствено пренасяне на явления от една културна среда в друга.
