Наскоро чух последния запис на Фреди Меркюри – песента се казва Mother love („Майчина любов”). (Виж тук). След този запис Фреди повече не влиза в студио, той умира през 1991 г. Дори песента не е довършена от него – последният куплет е изпят от китариста на групата Брайън Мей. Това, което ме порази в песента, е певческата енергия на един умиращ човек. От записа личи, че този певец, макар и намиращ се близо до края, е пълен с живот и вдъхновение (на едно място в песента вокалистът демонстрира главозамайващи височини).
Чудя се, защо не откриваме толкова често такова вдъхновение и жар у певците по нашите храмове? Случвало ли ви се е да влезете в храм, където псалтите пеят с безразличие сякаш отбиват номер? А нали точно там е мястото на Живота, домът на Живия Бог. Вместо да се чуват вдъхновени гласове, в много случаи се натъкваме на едно пеене, лишено от живот. Вокални изпълнения, в които често не спазваме важни артикулационни характеристики като пеене в легато (при което тоновете са съединени и сякаш преминават един в друг), правилно, ясно и членоразделно произнасяне на думите в текста на песнопението; често в изпълненията ни няма нужното музикално фразиране – музикалната реч има структура, която е подобна на структурата на литературния език, в който използването на препинателни знаци цели смисловото разчленяване на текста. Вместо чрез богослужебното си пеене да привличаме хора в храма, ние сякаш ги отблъскваме. Трябва да знаем, че от нашето изпълнение и поведение като църковни певци зависи както отношението на другите към църковната музика и богослужение, така и към самите нас – нейните настоящи слуги.
„Южната царица ще се изправи на съд с тоя род и ще го осъди, защото тя дойде от край-земя, за да чуе мъдростта Соломонова; а ето, тук има повече от Соломона” (Мат. 12:42). Това са думи на Спасителя за тези, които са имали възможността да Го чуят, да видят чудесата Му, а не са Го приели, като същевременно похвалва подвига на Савската царица, която оставила царството и народа си, за да отиде в Иудея и чуе мъдростта на цар Соломон (Срв. 3 Царств. 10). Ще ми се да попитам: защо след като претендираме, че сме „избрани”, че сме „под сянката на Всемогъщия” (Пс. 90:1), не сме на необходимото ниво, позволяваме си да пеем в храма вяло и с безразличие? Нима Творецът не може да накара и камъните да завикат и запеят? (Лука 19:40). Да, известно ми е, че богослужението не е концертна изява, но това не означава, че можем да пеем без да влагаме сърцето си в това служение. Така, както този, който рисува в храма, не може да го прави без съответната подготовка и вдъхновение. Когато извършваме църковно-певческата си служба вяло и нехайно (от което губи цялата църковна общност), ние заемаме мястото на някой друг, който би бил доста по-подходящ за нея; който би се интересувал от нея. Безразличието на певеца изразява отношението му не само към свещеника, към богомолците, към богослужението, но и към Бога.
Христос в нагорната си проповед казва – “който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две”....(Мат. 5:41). С тези думи Той призовава християните да влагат цялата си енергия във всичко, което правят, да са сърцати и отдадени на хората и всяко дело, с което се заемат. Каквата и работа да изпълняват – от най-обикновената и скучната, до най-прецизната и творческа, да дават всичко от себе си, самоотвержено, както подобава на последователи на Този, който е жертвал себе си за живота на света.
Възхищавам се на изразителния глас и енергията на един умиращ певец, който ни казва: „Твърде дълго вървях по този самотен път, достатъчно с тази изтъркана игра, аз съм светски човек и казват, че съм силен, но сърцето ми е измъчено, а надеждата ми си отиде.”
Знам, че Фреди не е бил християнин, но не мога да не се съглася с поета Бродски, според когото „всяко творчество е молитва по своята същност”. Надявам се, че и вие ще се съгласите с мен, че вялото пеене по своята същност е просто едно…мрънкане, а всяка немарливо свършена работа – недостойна за християнин.
