Преди няколко години папа Франциск признал пред хиляди хористи, които приел във Ватикана, че „пее като магаре“. Десетгодишна хористка го попитала дали обича хоровото изкуство, на което папата отвърнал: „Обичам пеенето, но ако трябва да пея, сигурно бих пял като магаре!“.
Да ви кажа – тази постъпка на папата, който иначе напоследък буди не малко недоумение, е достойна за уважение. Тя е свидетелство за определена сила, за проявена доблест. Представям си колко от нас биха го направили – облечен в бяло (символ на чистотата), отговарящ за над милиард и триста милиона вярващи, и да кажеш: „пея като магаре“. Някак си не се връзва, нали? В устата на фигура от такъв ранг тези думи звучат абсурдно, но знаем, че понякога абсурдните неща са важни – както е казал раннохристиянският писател Тертулиан, „вярвам, защото е абсурдно“. Та и аз така – вярвам му, нищо, че звучи леко абсурдно, но пък е искрено. Просто човекът преценява реално способностите си. Пак казвам: реално.
Това ми напомня за една мъдрост, която гласи: и магарето реве силно, но не е певец. Предполагам, че сте я чували? Е, и да не сте я чули, със сигурност сте чували магарешки рев. Магарето могло, казват, да произвежда до осемдесет децибела шум, колкото е този на профучаващ товарен камион.
Предполагам, че всеки е съгласен, че в храма, където се извършва богослужение, трябва да се следи за качеството на музикалното изпълнение. Певците трябва да щадят ушите на богомолците – вярно, че по храмовете има и възрастни миряни, които вероятно не са съвсем добре със слуха, но все пак…
Да не забравяме, че още в 7 в. християнските отци са казали за пеенето: „Желаем ония, които влизат да пеят в църква, да не употребяват безчинни викания…“.[1] В крайна сметка обаче, да можеш да прецениш как да пееш, не е като да демонстрираш силово пеене. Второто е по-изкушаващо. И практиката го показва.
Да споменем за още едно подчертано неприятно явление – хора, слабо подготвени в певческо отношение, да „пъчат гърди“ пред другите. Повярвайте ми, трябва да спестяваме тази гротескна картина, която у имащите що-годе вкус и мярка предизвиква в най-добрия случай онова лицево изражение, без което, както се пее в една наша песен, „по света ще бъде вечна зима“.[2]
В пеенето, а и в речта има нещо съществено: те се раждат от тишината. „От мълчанието – пише Октавио Пас – никне дърво от музика бавна“.[3] Което автоматично означава, че боравещите с пеенето и речта не бива да забравят „родината“ на последните. Да пееш не означава да надвикваш другите, а да се вслушваш в тези, които пеят с тебе; да се вслушваш в това, което става около тебе. А за да се вслушаш в другите, първо трябва да замълчиш.
Знам, че някои ще възразят: този не е ли чувал думите на св. цар Давид: „Всичко, що диша, да хвали Господ“ (Пс. 150:6)? Отговарям им веднага: когато около хвалещия има и други хвалещи, и те са по-подготвени в музикално отношение от него, той трябва да прецени мястото си. А пък и ако замълчи за малко, няма да сгреши. Защото си мисля, че понякога тази тишина, това мълчание би било по-близо до хвалението, отколкото безпардонното надвикване и заглушаване. Знаем, че по време на Студената война е имало станции, излъчващи смущения, чрез които се е целяло заглушаването на „вражеските“ радиа. Нека не влизаме в тази непривлекателна роля.
Тази констатация ни подсеща, че тишината е част от музиката. Благодарение на нея музиката може да „диша“; тишината е, ако щете, пробив на вечността във времето. Защото тишината е символ на вечността или, както казва френският поет Жюл Сюпервиел, описвайки отношението между една катеричка в гората и лирическия герой: тишината „ни люби, понеже ний накрай ще бъдем нейни рожби“.[4]
А мълчанието е важно не само в музиката, то ни преподава и един друг ценен урок: да не бързаме да се изказваме за явления, надвишаващи нашите умствени размери и компетенция. А това, разбира се, е добър подход към един по-трезв прочит на многоликите проявления на живота.
Има нещо, което прави живота много по-лесен. Това е да разбереш, че има хора, които са по-добри от тебе. Казал го е поетът Йосиф Бродски. Смятам, че думите му са ценни за всекиго, независимо от областта, в която се простира досегът му.
Това да можеш в точния момент да се възползваш от мълчанието и тишината, е проява на сила – силата да прецениш. Да не забравяме, че Бог обича да разговаря с мълчаливите. Вероятно защото те, мълчаливите, могат да Го чуят. И не само Него, но и всички, и всичко…
