„Пейте на нашия Бог, пейте; пейте на нашия Цар, пейте” (Пс. 46:7)
Църковното пеене притежава богата многовековна история. Нуждата от него е почувствана и засвидетелствана от много свети отци, утвърдили използването му в християнското богослужение. Възвишеното църковно пеене принася не малко ползи както на практикуващите го, така и на неговите слушатели.
Църковното пеене променя душевната нагласа на човека. Църковната музика по невидим начин променя настройката на душата ни, прави я хармонична, насочва я към благородни и възвишени чувства, чужди на светската суета. Ненапразно св. Порфирий Кавсокаливит твърди, че византийското пеене освещава безкръвно човека. Църковно-музикалните композиции внасят мир и тишина в душата на вярващите. От Стария Завет ни е известна историята за цар Саул, който бил измъчван от зъл дух, но щом Давид започвал да свири на псалтир[1], злият дух се отдръпвал от царя (Срв. 1 Цар. 16:14-23).
Църковното пеене е лечително за душата. Още на древните гърци е била известна терапевтичната сила на музиката – нещо, за което е модерно да се говори днес. И ако хора от различни епохи са чувствали положителния ефект от музикотерапията, то не остава място за съмнение в силата на благодатните църковни химни, възпяващи Твореца и Неговите светии. Неведнъж богомолци са споделяли, че слушайки църковни песнопения, забравят земните си тревоги и на душата им става по-леко и приятно.
Църковното пеене е досег с Небето. Всеки от нас забелязва колко несъвършен е земният ни живот, пълен с трудности и проблеми от всевъзможно естество. Църковното пеене сякаш е сродено с Небето. Това важи като цяло за всяко стойностно изкуство. Затова и виенският класик Лудвиг ван Бетховен твърдял: „Всяка нота от моя цигулков концерт е продиктувана от Всевишния”. Изкуството не просто развлича, а ни прави съпричастни на една по-хармонична реалност от земната. Доближава ни до съвършеното, влизаме в съприкосновение с нещо, надхвърлящо тукашния ни опит.
Църковното пеене надмогва времето. Ако светската музика често акцентира върху физическия живот и душевните преживявания на човека, то църковната е ориентирана към надвременното битие. Нейното изпълнение ни доближава както до Вечносъществуващия Бог, така и до създателите на боговдъхновените мелодии. Всички, които пеят вдъхновени църковни песнопения, стават част от огромния хор, включващ както тези, пели ги преди тях, така и онези, които ще продължат това дело след тях.
Църковното пеене прогонва унинието. Практикуващите църковно пеене прогонват скуката и унинието от живота си. Ненапразно още от векове насам църковното пеене се е смятало за едно от основните занимания на монасите. Един църковен певец ми сподели, че винаги, когато пее и разучава песнопения, чувства душата си бодра, а времето, отделено за това, изпълнено с благодатен смисъл.
Запознава ни с истините на вярата. Църковното пеене разкрива пред взора на църковните певци и богомолците истините на християнската вяра, като ги поднася в по-лесно усвоима форма – на съдържателния текст, облечен в мелодия. По този повод св. Йоан Златоуст казва: „Бог, виждайки, че мнозина от хората са небрежни духовно, че се отегчават при четене на Свещ. Писание, че неохотно се посвещават на този труд, и желаейки да направи този труд желан, като унищожи чувството на скука, прибавил към пророчествата и мелодия, та всички, като се наслаждават от стройността на напева, с голямо усърдие да Му възнасят свещени песнопения.” [2]
В своите „Изповеди” блажени Августин свидетелства за слушаното от него църковно пеене (амброзианско[3]): „Колко съм плакал при химните към Тебе и песните, развълнуван дълбоко от гласовете на сладкозвучната Твоя църква! Тези гласове се вливаха в ушите ми и истината се втичаше в сърцето ми: и кипваше от него горещо благочестие, и течаха сълзите ми, и добре ми беше с тях.”[4]
Църковното пеене е служение. Пеейки в храма, църковният певец изпълнява особен вид служение на Бога. И наистина, какво по-прекрасно от това да пееш на Бога! То ни сродява с ангелските сили, пеещи във висините: „Свят, свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6:3). Знаем, че именно ангелите са тези, които принасят песен на Христос в нощта на Неговото Рождение (Лк. 2:13-14). Неслучайно по време на светата литургия пеем: „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на животворящата Троица трисветата песен…”[5].
Църковното пеене може да привлича хора към храма. Факт е, че надарени от Бога композитори са писали такива песнопения, които да затрогват и умиляват слушателите им с мелодиката си. Тези вокални бисери са подпомагали молитвеното издигане на хиляди сърца, като същевременно са удовлетворявали и естетическите потребности у хората. В едно свое интервю известният френски кинорежисьор от миналия век Робер Бресон споделя: „Аз съм сигурен, че великите художници, музиканти, скулптори, архитекти са направили за Църквата най-малкото толкова, колкото и духовенството.” Изпълнено по подходящ начин, църковното пеене може да привлича хора в храма. Такъв е и случаят с пеенето на нашия протопсалт Иван Каиков (†1965), описан от музиколога Петър Динев: „В София Иван Каиков с умилителното си пение привличаше множество богомолци и любители на църковното пение от всички квартали на столицата. А през Великите пости, особено през Страстната седмица, храмът, в който пееше, не побираше насъбралия се народ, дошел да чуе гласа му.”[6]
Църковното пеене е молитвено излияние на човешката душа пред Бога. Една стара поговорка гласи: „Който пее, два пъти се моли”. Това са почувствали и разбрали всички вдъхновени творци на църковни песнопения, завещали ни богатството на своите музикални произведения. Разучаването и изпълнението им биха ни донесли не само духовна полза, но и радост, която никой не ще може да ни отнеме.
Снимка: Стефка Борисова
[1] Древен струнен музикален инструмент, подобен на арфа.
[2] Ибришимов, Г. Духовни бисери от светите отци. Проповедническа антология. Б.м.,1992, с.33.
[3] Амброзианското пеене е най-старият вид църковно пеене в Римокатолическата църква. Възникването му е свързано с личността на св. Амвросий Медиолански (†397 г.).
[4] Св. Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993, с. 151.
[5] Херувимската песен е песнопение от св. Литургия, изпълнявано по време около извършването на Великия вход. Съставянето на това песнопение се приписва на император Юстиниан Младши в 573 г. след Р. Хр. Текстът на песента на български език е: „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на животворящата Троица трисветата песен, да отхвърлим сега всяка житейска грижа, та да подемем Царя на всичко, Когото ангелските чинове невидимо носят. Алилуия”.
[6] Динев, П. Църковнопевчески школи през възрожденската епоха. Одринска школа. // Църк. вестник, № 7, 20 февр. 1960, с. 8.
