Днес Църквата празнува паметта на двама от великите си музиканти – светците Роман Сладкопевец и Йоан Кукузел.
Думата ми е за втория.
И не само за него, но и за едни кози.
Св. Йоан Кукузел е роден през втората половина на 13 в. в град Драч (Дуръс), днешна Албания. Знаем, че майка му е била българка; което е повод като българи да го честваме още по-усърдно. Заради вродената му музикалност като дете е изпратен да учи в Цариград под покровителството на тогавашния император Андроник II Палеолог. Именно в цариградската школа към храма „Св. Павел“, където наред с музиката изучавал гръцки език и калиграфия, Йоан получава прякора си Кукузел – когато съучениците му го питали какво е ял, той отговарял на все още не добре овладяния от него гръцки език, примесен със славизми: „кукиа ке зелйа“, т.е. бакла и зеле.
Знаем, че по-късно Кукузел, този даровит и плодотворен творец, носител на една от най-представителните средновековни титли „Майстор“, заживява на Атон, във Великата лавра.
В житийната литература е описана следната случка, станала с Кукузел на Атон. Веднъж, когато скромният монах пасял стадо кози, той решил да запее песнопение. Намиращ се наблизо монах видял станалото чудо: козите спрели да пасат и го слушали с внимание, радвайки се на ангелското му пеене. Ненапразно св. Йоан става известен с прозвището Ангелогласния, а цялата калофонна късновизантийска музика е кръстена на него – Ангелогласие.
В тази случка, струва ми се, може да обърнем внимание на няколко интересни момента.
Първо, Кукузел проявил своето майсторство като църковен музикант без да съобразява степента на старанието си с околната среда, със „слушателите“ си. Това е много важен момент, защото смятам, че този, който е дарен със способността да прави нещо красиво, го прави не само за публиката, но и заради самото това призвание. Вярвам, че и до днес големите имена в изкуството правят така.
Второ, както казахме, козите спрели да пасат и се заслушали – безсловесните твари се удивили на чудния глас на монаха. И който не вярва, че е възможно, нека си спомни библейската история с проговорилата ослица на Валаам – кн. Числа, 22 гл.
В много случаи ние сме като че ли по-невъзприемчиви за красивото и мелодичното дори от тези животни: не ни интересува сакралното пеене, маргинализираме го. А то освен всичко друго е и естетика, облечена в звуци, а както казва полският поет Збигнев Херберт: „естетиката не е съвсем безполезна в живота // не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното“[1].
Най-неприятно е, когато това безразличие се проявява от хора, от които не го очакваме. На мене например ми се е случвало следното нещо – свещеник ми казва: „Твой съученик стана владика, пък ти остана певец“. Гледам го, слушам го, чудя се и се сещам за онези думи, казани преди почти двадесет столетия: „станахме като измет на света“ (1 Кор. 4:13). Само че в случая не става дума за оценка, идваща от света, който ние така обичаме да противопоставяме на вярата, но нейсе.
Друга мисъл, която историята с козите на Кукузел ми навява, е тази, че и ние, църковните певци, не бива да изпълняваме задълженията си като за пред животни. Така казваше мой колега и приятел, възмущаващ се от такива, дето отбиват номера: „Е, та какво като певецът не пее в централен храм, да не би другите храмове да са за животни.“ И досега се сещам с усмивка за неговите думи. Така че, драги колеги, да не забравяме, че в храма присъстват богомолци – много от тях отбират и от пеене, и от други прекрасни неща. Все пак живеем в отворен свят, населен от хора, притежаващи не само чувствителност, но и добро образование.
Честит празник на всички музиканти!
[1] Стихотворението на З. Херберт „Силата на вкуса“, превод Вера Деянова.
