Мобилно меню

4.9024390243902 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (41 Votes)

Никола Златарски 1822 1875 търновски музикоучителВ тесния смисъл на думата музикоучител е понятие, обозначаващо църковен певец и преподавател по православно едногласно пеене. По-широкият смисъл на думата се отнася до всички, които работят в областта на музикалното изкуство и обучават другите.

Знаем, че почти до Освобождението у нас църковната и народната музика са представлявали целия музикален спектър, познат на българина. Така че е нормално за тогавашната действителност понятието музикоучител да се разбира в споменатия по-горе тесен смисъл на тази дума.

Музикоучител – стара и красива дума. Красива като упражняваната професия, стара като устоите на многовековното църковно-певческо изкуство.

Като споменахме за по-широкия смисъл на думата, ми се ще да споделя впечатлението си от нещо, което видях случайно: фотография на гроба на един от големите ни светски композитори (чието име съзнателно ще премълча). На нея се виждаше обикновеният гроб на маестрото, над който не се издигаше величествен паметник (каквито има над гробовете на много от западните му колеги), а съвсем скромна надгробна плоча, около която се открояваха неравномерно поникнали растения. Замислих се за отношението ни към нашите заслужили сънародници. И това ми навя не дотам светли мисли – накъсо казано, ние като че ли сме хора, лишени от историческа памет. А това си е своего рода диагноза. И то с лоши последствия.

Да се върнем отново на музикоучителите. Добре ще е, мисля си, да не ги забравяме, да помним имената им (все пак името разкрива донякъде същността), важни черти както от живота им, така и от техните лица (като че дълбоките хора винаги имат неповторими физиономии), които ни гледат от избелелите снимки – перспектива, която ще настигне както пишещия, така и четящите тези редове. Не на последно място ние трябва да се гордеем с тях, защото те са нашите знамена в областта на православната музика.

Преди време един мой преподавател разказваше за композитор, чиято родина била една, а пък по-голямата част от живота му преминала на друго място (мисля, че ставаше дума за Хендел). Интересен беше краят на историята: и двете държави го имали за свой, за всяка от тях било въпрос на чест такава личност да бъде част от нейната история. Това, мисля, е нещо, върху което бихме могли да помислим. Да помислим върху признанието на родното. Защото то, родното, ни е извело до този конкретен исторически момент, а и то също така ще създаде бъдещето за тези след нас.

В това да си спомняме за нашите църковни музикоучители, да пеем певческите им композиции, има нещо много красиво, което надмогва тлението (истински красивото умее да надмогва тлението). Това, ако щете, е и особен вид възпоминание. Сещам се за думите на покойния Видински митр. Дометиан, изречени в негова проповед: „Всяко споменаване на едно име е сърдечен зов към Бога за тази душа“.

„Народ, който не познава миналото си, няма бъдеще“. Не знам със сигурност кой го е казал, но е вярно.

Както и това, че ако искаме църковното пеене у нас да има бъдеще, трябва да помним и ценим миналото му.

А това минало не е безлично, то е „населено“ с личности, и то значими. Това минало говори. Говори на определен език – мелодичния език на богослужебната красота.

Имената на нашите музикоучители не са само графично начертание, по което да прокараме погледа си. Зад тези изписани имена се крият уникални животи и много любов към богослужението и църковната музика. Тези хора са пеели и са учели и други на това. Имената на възрожденските ни музикоучители, примерно, са свързани с конкретни църковнопевчески школи, организирани около различни градове.[1] В много от случаите те са преподавали в или около родните си места, което се е отразявало и на индивидуалния им подход към църковната музика и нейното изпълнение. Техните ученици са изпълнявали музикалните фрази така, като са ги учели от своите учители. Защото църковното пеене винаги се учи от конкретни хора, имащи свой почерк. Мисля, че тук е съвсем удачно да употребим фразата, станала мото на Европейския съюз: „Единни в многообразието“ (моля това да бъде прочетено още веднъж от всички, които мислят, че могат да превърнат истината в свой заложник – каквито и обществени функции да изпълняват, на каквито и въздушни тронове да седят).

Нека споменем имената на някои от музикоучителите:

о. Неофит Рилски, Рилска църковнопевческа школа, музикоучител със значително музикално творчество;

Николай Триандафилов, съставител и издател на четири певчески книги – три църковнопевчески сборника и едно музикално-теоретическо ръководство;

х. Ангел Иванов Севлиевец, издал няколко певчески сборници;

Димитър Златанов Градоборчето, Солунска църковнопевческа школа – гласовит църковен певец–тенор;

Христо Пулеков, прочут копривщенски псалт;

Йоан Хармосин Охридски, известен певец и автор на песнопения;

Иван Каиков, Одринска църковнопевческа школа, прекрасен певец, съчетал в пеенето си източния елемент с нюансите на тракийската народна песен.

Даскал Никола Златарски (чиято снимка поместваме) е роден през 1822 г. в Златарица, Търновско. Първият му учител по пеене бил неговият баща поп Васил. Усъвършенства пеенето си в метоха на Рилския манастир в Търново. Учи в еленското училище, през 1838 г. отива в Търново, където учи в гръцкото училище. В Търново е протопсалт при гръцката митрополия, където пее на гръцки, но след преминаването на църквите под българско управление, започва да пее свободно на църковнославянски в храм „Св. Никола“. Съвременниците му го наричали „сладкопевец“, „сладкогласен църковен певец“, „мусикословеснейши“. Този представител на Великотърновската църковнопевческа школа и борец за независима българска църква умира през 1875 г. (негов син е големият историк-медиевист проф. Васил Н. Златарски).[2]

Негов ученик е друг прочут протопсалт – Давид Тулешков.[3]

Мнозина от нашите музикоучители са превеждали чужди певчески композиции и са пишели свои собствени. Има нещо много привлекателно в това да пееш песнопения, които са били пети с десетилетия преди появата ти на белия свят – в това има нещо колкото възвисяващо, толкова и надмогващо естествения ход на времето. Това е музика, съпреживявана от безброй сърца; музика, задаваща „тоналност“ на сърдечните ни мисли. О, колко бедни бихме били ние, църковните певци, без този златен фонд на класическата църковна музика.

Уважението към създателите на мелодическото богатство на Църквата е уважение към Този, Който ги е използвал за Свое оръдие.

В едно свое стихотворение австрийският поет Рилке пише за покойниците:

Или пък спящите край всеки корен

са господари – и са ни дарили

с плод от целувки и безмълвни сили?[4]

Със сигурност това, което имаме днес, е свързано с любовта и отдадеността на тези, трудили се преди нас. Ако по една или друга причина техните надгробни места пустеят, то нека поне не забравяме живите им паметници, изградени от преклонение пред Твореца и любов към музиката, съчетани в едно. Неразделно съчетани. В сърцата им. Дано поне малко и у нашите.

[1] В края на 50-те и началото на 60-те години на 20 в. музикологът Петър Динев публикува редица статии в Църковен вестник, посветени на различни църковнопевчески школи – например, Великотърновска школа, Еленска школа, Солунска школа. Срв. Хърков, С. „Църковнопевчески школи – средища на българското църковно пеене през Възраждането“ – В: Българско музикознание, 3-4, 2007, с. 210-219.
[2] Срв. Динев, П. „Църковнопевчески школи през възрожденската епоха. Великотърновска школа“ – В: Църковен вестник, 38, 1959, с. 6-8; Мечкова, К. „Търновският музикоучител Никола Златарски“ – В: Музикални хоризонти, 17-18, 1988, с. 31-36; Борисов, И. Изтъкнати музикоучители – певци на източното православно църковно пеене, С.: „Изкуство“ 2014, с. 58-59.
[3] „Сто години от кончината на търновския музикоучител Давид Тулешков“ – В: Православие.бг.
[4] Стихотворението на Рилке „Говорим с плодове, цветя, листа…| от поетичния му цикъл Сонети към Орфей (прев. Петър Велчев) виж на адрес: https://chitanka.info/text/31268-xivgovorim-s-plodove-tsvetja-lista.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udd93 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.