Мобилно меню

4.7704918032787 1 1 1 1 1 Rating 4.77 (61 Votes)

Янко МустаковСледващите редове са свързани с едно събитие, от чието начало миналата година бяха отбелязани 150 години. Става дума за основаването през 1868 г. на първия многогласен църковен хор в България – в гр. Свищов от Янко Мустаков[1] (днес този хор носи името на своя основател). Наистина, делото на музиканта, учил в Букурещката консерватория, заслужава нашето внимание и уважение.

Разбира се, това събитие неминуемо е свързано и с един друг факт: до 70-те години на 19 в. в нашите храмове се е изпълнявало само т. нар. източно пеене, което е едногласно. С появата на многогласната музика в храмовете ни (пренесена у нас от Русия главно след Освобождението) се изменя и познатото за българина църковно-певческо звучене. Какво е било учудването на вярващите, чули за пръв път модерното хорово пеене! Тази своего рода революция в църковно-музикално отношение е нещо непонятно за нас, свикнали с това звучене. Това довежда и до известна съпротива от страна на местните богомолци, свикнали със старата едногласна музика.

о. Неофит РилскиИзточното едногласно църковно пеене е с многовековна изпълнителска традиция у нас. С неговото утвърждаване и преподаване са свързани ред видни имена от българската история като, например, средновековния майстор-първопевец преп. Йоан Кукузел, както и не малък брой представители на възрожденската ни интелигенция.[2]

Има нещо символично във факта, че през 1881 г. умират двама от големите ни възрожденци-музиканти – о. Неофит Рилски и Янко Мустаков. Първият е енциклопедист и виден педагог, преводач и творец в областта на едногласното пеене, а другият – композитор и пионер на многогласното хорово дело у нас. Сякаш фактът, че двамата заедно, в една и съща година напускат земния живот, оказва влияние върху по-нататъшната съвместна съдба и право на съществуване и на двата вида музика у нас. Разбира се, всеки певец и богомолец има предпочитания към едното или другото пеене. И това е една истина, оспорването на която би подложило обективността ни на сериозно съмнение. Чувал съм достатъчно аргументи, подкрепящи едната или другата теза, и като че във всички тях съществува зрънце истина. Но смятам, че би било проява на трезвост и балансираност да предоставяме на другите правото им на лично църковно-музикално предпочитание. Все пак не бива да забравяме, че и двата вида музика озвучават едни и същи богослужебни текстове.

Чувал съм за различни случаи, чел съм различни неща. Например, обитателите на гръцки манастир да не позволят на наш многогласен хор да пее под претекста, че едва ли не ще направят нещо нередно в храма. Срещал съм твърдението на специалист по музика, че заради някои свои специфики (като едногласието, например) източната църковна музика не отбелязва високо историческо развитие. Сещам се и за възмущението на един наш именит духовник, пред когото някои семинаристи, признаващи само невмите (нотни знаци, с помощта на които традиционно се записва едногласната църковна музика), нарекли западните ноти католически!

И за източното, и за западното многогласно пеене се изискват образование и изпълнителски качества, които не се изграждат бързо и лесно. Важното е, поне според мене, в основата на всяка църковна музика да има молитвеност и съобразяване при изпълнението със специфичния ѝ сакрален характер.

Не може да се оспори, че и в двете традиции са работили талантливи хора, искрено вярващи и прославящи с трудовете си Създателя. Вярвам и в това, че песнопения като източното еленско „Ангел вопияше“[3] и „Во царствии Твоем“[4] на композитора Добри Христов са истински бисери на сакралното музикално изкуство, плод на благодатно вдъхновение. 150-годишното съвместно съществуване на източното едногласно пеене и хоровата многогласна музика под куполите на храмовете в България е пример за това как две разнородни певчески традиции (едната, както казахме, по-стара от другата) могат да намерят общ език – този на богословието. Един пример, така необходим за всички нас, на всички равнища…

[1] http://artstudies.bg/konkursi%20files/MLubenova_pdf/MLubenova_Avtoreferat.pdf

[2]https://kultura.bg/web/%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%86%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D0%B2%D1%86%D0%B8/

[3] https://www.youtube.com/watch?v=IxvqhkTf-Eo

[4] https://www.youtube.com/watch?v=NxIGH4dbSeA


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4pu6 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Лакомото желание за храна се прекратява с насищането, а удоволствието от питието свършва, когато жаждата е утолена. Така е и с останалите неща... Но притежаването на добродетелта, щом тя веднъж е твърдо постигната, не може да бъде измерено с времето, нито ограничено от наситата.
Св. Григорий Нисийски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.