Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (54 Votes)

psaltesЗадавали ли сте си въпроса в каква зависимост са църковната музика и певците? Кой е по-важният, кой е определящият?

Вероятно повечето от нас ще се изкушат да придадат по-голяма значимост на човешкия фактор, тъй като той е двигателят на църковната музика, поне на изпълнителско ниво. Разбира се, без певци музиката би била само сбор от графични знаци, отбелязани върху хартия. Знаци, които крият същността си зад формата и не се поддават на дешифриране – или, с две думи, заровено съкровище.

Струва ми се обаче, че такъв подход би бил обясним само в самото начало на сблъскването с този проблем. Защо ли?

Църковната музика е богатство от мелодии и ритми, освещаващи нашето слухово сетиво, а от там и душевния ни строй.

Големият християнски празник Сретение Господне разкрива тайната за спасение на човешкия род. Знаем историята на празника – св. Богородица и св. Йосиф отнасят малкия Иисус на 40-тия ден от рождението Му в Йерусалимския храм, на чиито стъпала ги посреща праведният Симеон. Той взима в ръце младенеца Христос и произнася прословутите си думи: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико…“.

В богослужебните текстове на празника има нещо, което винаги ме е впечатлявало – в един от припевите на деветата песен от канона,[1] ние пеем от името Господне: „не старецът Мен държи, а Аз държа него…“. Това на пръв поглед е, съгласете се, парадокс. Този парадокс обаче е лесно преодолим – макар малък и беззащитен Иисус е не само човек, но и Бог, без Чиято воля нищо не става. Какъв дълбок смисъл и поука има в това „Аз държа него“; колко често ние си мислим, че контролираме нещата, че те зависят от нас, че сме като някакъв скъпоценен камък, инкрустиран върху Църквата, без който тя би обедняла?!

Смятам, че нещо подобно можем да разпознаем и в отношението ни към църковната музика. Макар че ограничеността на човешкия живот има способността да отрезвява лесно, сме склонни да мислим, че ние сме най-важните в тази музика, че без нашия глас и способности тя едва ли не би се обезценила, би загубила от красотата си. А църковната музика затова е богатство, защото тя обогатява нас, а не ние нея. Ние ставаме богати заради това, че тя е богата, а не обратното. (Длъжен съм да спомена, че не говорим за материална печалба). Вдъхновени от Бога, множество творци на сакрални мелодии и текстове са ги предавали на следващите след тях. И всички те са съзнавали, че това съкровище се носи в глинени съдове (срв. 2 Кор. 4:7). Да се надяваме, че този процес ще продължава и занапред.

Осъзнаем ли, че Бог е Този, Който дава литургичната музикална красота, това неминуемо ще ни постави в позиция на такива, които, ако искат да бъдат честни, трябва да признаят певческите си постижения като следствие от тази красота. Ако някои певци са сполучили да предложат на слуха ни късче от райската красота, то това е преди всичко акт на вдъхновение, чиято майка е Небето.

Смятам, че църковната музика облагородява и възпитава усета на певеца към духовно-красивото. Помислете колко възвишеност има в това – изпетите и чути от нас мелодии, които пленяват мисълта и чувствата ни, са правили същото и със стотици други църковни певци и богомолци.

Има едно стихотворение на съвременния писател Георги Господинов, което започва с мотото:

От жената съчинен е трубадурът 
Мога да повторя пак 
Тя е съчинила съчинителя

„Гаустин от Арл, XIΙ в.“ [2]

И наистина, ако го няма идеалът, вдъхновението и стремежът към красивото, от къде ще дойде живителната сила на творческия процес у твореца. В неговото вдъхновение е разковничето на неговия успех. Църковната музика лекува душите ни, прави ни съпричастни на реалност, която е по-хармонична от земната, съпровожда стъпките ни по пътя към бъдещия град, който търсим (срв. Евр. 13:14). А това може би не е никак случайно, защото самата тя идва от там…


[1] Канонът е химнографска форма и е съставен от девет песни, началните тропари на които (наречени ирмоси) са с библейски характер. Всяка песен на канона съдържа по няколко тропари.
[2] Из стихотворението на Георги Господинов „За съчиняването“.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udc3f 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.