Всички сме чели и чули за събитията, станали в нощта на залавянето на Спасителя в Гетсиманската градина. Тогава немалко хора, организирани от фарисеите и книжниците, отишли, за да заловят Христос. Въоръжението им било, както го описва светият евангелист Марк в Глава 14 от евангелието си – ножове и колове. И Той им казва, че са излезли срещу Него като срещу разбойник. И наистина, гледали сме (поне във филмите) как се залавят сериозни престъпници – с тежко въоръжение.
И през вековете свободата и истината винаги са били преследвани, в тяхно лице са съзирали сериозна опасност – затова поетът Бродски, когото съдят в Съветския съюз през 60-те години на миналия век за тунеядство, пише в един от стиховете си „Влизал съм, вместо див звяр, в клетка“.[1] И всички, които се плашат от истината, затварят устата ѝ между решетките на клетката. Или по-лошо – завинаги я карат да замлъкне.
В свое интервю покойният ни актьор Филип Трифонов отбелязва мъдро, че в една електронна игра можеш за секунда да убиеш сто човека, а в живота ти трябват поне девет месеца, за да го създадеш, и пак не знаеш ще го бъде ли. Е, това ако не е апология на живота – здраве му кажи. Животът, който е център на настоящия текст.
Тези дни стана известно, че в началото на февруари тази година група футболни привърженици пребили тридесет и еднагодишен мъж само затова, че носи шапка на противников футболен отбор. С други думи: решили да го лишат от възможността да се изрази, да бъде. Защото злото няма национална принадлежност, независимо дали си сродник по плът на Христос и погубваш Създателя, или пък си българин и затриваш висшето Му създание – разликата не е голяма, поне що се отнася до човешкото.
Отишъл мъжът със свой приятел да хапне дюнер и върху му връхлетели петнадесет човека с тръби и вериги. На всичко отгоре някой пробол с нож и двата му крака – човекът оцелял по чудо, а възстановяването му, казали лекарите, ще трае поне две години.
Някой ще помисли, че паралелът, личащ си още в заглавието, е неуместен – откъде накъде един пребит българин ще има нещо общо с Христос? А аз ще кажа: има общо и още как! Да, убийството на Спасителя е върховната световна неправда, най-голямото престъпление в историята (водещо обаче до централното събитие за всички хора: Възкресението). Но нека не забравяме, че това, което правим на другия, го правим на Бога. Нали Самият Той го казва: „… доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Много е лесно да кажеш, че си вярващ, пък отношението ти към другите да бъде отвратително.
За съжаление у нас е признак на сила да сломиш и смажеш слабия, това някак е на почит тук. Това е признак на бабаитлък: да покажеш, че ти си от тези, които ще оцелеят, от силните, с две думи – ти си своеобразен "връх на еволюцията".
Колкото и да говорим срещу агресията, тя е факт и то във всички сфери на живота: у дома, на улицата, по телевизията, в парламента. Чудно е как така злото може да бъде организирано, за разлика от доброто. Да, злото понякога е по-обединяващо от доброто – петнадесет човека срещу един, и то с ножове и пръти (колове).
Мой приятел казва, че двадесетият век е показал как човек може да слуша класическа музика, да свири дори на пиано, като се прибира вечер, да прегръща детето си, а сутрин да отива на работа, където да вкарва хора в газовите камери.
В двадесет и първия век у нас пък виждаме как млади хора са готови да унищожат човек в името на някаква футболна идея. И нека не се лъжем: не спортът е виновен, злото има различни маски, търси различни сфери на проявление – то може да гледа и през очите на уж стожери на доброто и чистотата.
Нека не забравяме, че тези петнадесетина разярени мъже са нашите синове, братя и приятели. Може би сутрин те ни казват добро утро, вярваме в тяхната доброта, гордеем се с възпитанието им, с присъствието им в живота ни, с „българщината“ им. Сигурно мнозина казват за тях: той не е лош човек.
Има нещо много пошло в израза „не е лош човек“. Сякаш точно по този начин злото се промъква незабелязано в живота ни, обгражда ни чрез своята сива физиономия, „която не е лоша“. Вероятно на празника Връбница в ръцете на тези горди българи има не колове и ножове, а върбови клонки „за здраве“, сигурно ходят в храма и на Разпети петък, за да "минат под масата".
Допускам, че и за книжниците и фарисеите по времето на Христос се е говорело така: те са мъдри и добри хора, посветили са живота си да изучават светия Закон. Те са били нечии роднини, с които близките им са се гордеели; и нека не се лъжем – не само са получавали поздрави по тържищата (Лука 11:43), а и сами вероятно са проявявали любезност, поздравявайки сънародниците си. В гледеца им е греело слънцето на жизнерадостта – така, както вероятно грее и в очите на нашите сънародници – нашето настояще и бъдеще.
Честит национален празник, братя българи.
[1] https://ambroziia.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/05/06/vlizal-sym-vmesto-div-zviar-v-kletka-iosif-brodski.950244
