Ето, че се случи! Не че отец Ипомоний не го беше очаквал, но някак си пак го завари не съвсем подготвен. Да кажеш, че се страхуваше, не – още от началото на своето служение преди много години отецът знаеше, че временният живот тук, на Земята, е само подготовка за Царството небесно. И, доколкото силите му позволяваха, винаги се стремеше да трупа „съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат“ (Мат. 6:20).

В борбата си с болестта отецът не беше сам – получаваше както най-добрите грижи от лекарите, така също подкрепата и на енориаршите си, и на събратята си, и на владиката. Но най-много се уповаваше на Господа, разбира се.

Състоянието му за момента беше задоволително. Отецът, макар и трудно, дишаше самостоятелно, главоболието на моменти го отпускаше и успяваше да поспи – само тази температура още го мъчеше. В една от кратките просъници се появи той – Вирусът.

Първоначално стоеше в края на стаята и само го наблюдаваше. После, когато видя, че отецът се е събудил, се прокашля стеснително и го заговори:

- Извинявам се, отец, за притеснението. Учтивостта изисква да Ви попитам „как сте“, но би било малко лицемерно – самият аз следя състоянието Ви от „първа ръка“, така да се каже. А и все още не знам дали с Вас тепърва още по-добре ще се опознаем или ще се наложи да се разделим. Доколкото зависи от мене, изобщо не бих си позволил да Ви притеснявам, на както вече отбелязах, лицемерието ми е непознато – посещавам и добри, и лоши, и бедни, и богати. Такава ми е природата.

Отец Ипомоний продължаваше да гледа Вируса втренчено и не можеше да прецени дали пак треската не го е унесла и това са само някакви объркани кошмари.

- Всъщност, отец, не се напрягайте да ми отговаряте. Пазете си силите. Аз дойдох само така, да се поразсея. Викам си, ще си поговоря с някой мъдър човек – ще ме изслуша... Защото, знаете ли, мене ме обвиниха за много неща. Съвсем несправедливо, смея да отбележа. Но на кого да обясниш – кой ли би те чул, че и разбрал? Всеки бяга панически, само да го доближа. И ето, викам си, отец Ипомоний ще ме чуе, пък ако иска после – да се съгласи с мене, ако иска – да ме заплюе.

Обвиниха ме, отец, във всички възможни грехове. Не че не нося своята отговорност за ситуацията – по никакъв начин не бих искал да избягам от нея, но замислете се: моя ли е вината, че появата ми пробуди в хората най-низките човешки страсти – алчност, скъперничество, омраза, разделение?... Аз ли съм виновен, че некадърници оправдаха с мене провалите си, крадци прикриха злодеянията си, егоисти презряха страдащите? Не, отец, не мога да се съглася. Аз бях просто поводът. Вие, хората, вашите общества бяхте стигнали до това състояние, че беше достатъчно един малък вирус да се появи, за да зарази не само човешките тела, но и човешките души. А аз над душите, отец, власт нямам – Вие най-добре знаете това.

И после, ако аз съм постоянно упрекван за появата на низките страсти, защо никой не се похвали и за проявата на достойните постъпки – за поведението на хората, които положиха и полагат душата си за ближния с грижа, помощ, съпричастност. Нека мерим с еднакъв аршин. Но, признавам си, и за това нямам заслуга – просто всеки извади на показ това, което носи в душата си. И ако на този свят лошото е повече от доброто, не хвърляйте цялата вина върху мене. Защото един ден аз ще си замина, но хората, хората ще останат. И тогава кое ще им бъде оправданието, че им липсва вяра, любов, съпричастност?... Че виждат в другия вирус, а не брат и човешко същество?...

Извинете, отец, аз Ви говоря тука, а на Вас, виждам, не Ви е много добре. Ще Ви оставям – то след малко и без друго ще идва сестрата, за да Ви влее банката с антибиотика. Не, не, не ставайте – аз така сам ще си тръгна. Всъщност, да не Ви давам напразни надежди – не знам още дали ще си тръгна от Вас, ако мога така да се изразя. Това, знаете, Друг го решава. Но, трудно ми е да го кажа, но защо пък не – желая Ви бързо оздравяване!