Гренландия не беше за всеки. Суровото време, дългата зима, аскетичният живот, който водеха жителите на острова, вероятно обясняваха защо населението ѝ беше толкова малобройно. За тези неща си мислеше отец Ипомоний, докато наблюдаваше как под залязващото на хоризонта слънце малкият витлови самолет умело се приземяваше върху заледената писта.
Отецът чакаше гост. Не точно гост, ами помощник. То и помощник трудно можеше да се каже, защото гостът беше изпратен при него като вид послушание и църковно наказание. Заради своето горделиво поведение и неразкаяност неговият доскорошен събрат беше низвергнат, но – слава Богу, не беше отлъчен. Други казваха, че е изгонен „заради правда“, но Ипомоний не вярваше на това. Мигар беше възможно не само епархийският съд да сгреши, но и Светият ни Синод! Да не бъде!
Сега го изпращаха като помощник на о. Ипомоний – хем малко да се посмири, хем леденият климат да поохлади високоумието му. По икономѝя беше позволено с низвергнатия да пристигне и неговата презвитера. По-скоро бивша презвитера. Тя щеше да е готвачка на мисията на нашата св. Патриаршия в Гренландия.
Отец Ипомоний хем се радваше, че няма да е толкова самотен, хем малко се притесняваше как ще се справи с това необичайно послушание. Самолетът вече заходи до крайната си позиция и от него слязоха едва 5-има пътници. Тримата делово се отправиха към изхода, а двама неуверено започнаха да се оглеждат. Това бяха неговите хора.
- Добре дошли, добре дошли! – извика отдалече отецът. – Насам!
Двамата нарамиха огромните си раници (странно, че нямаха друг багаж) и се отправиха към Ипомоний.
- Благословете, отче… - промълви жената.
- После, после – влизайте в колата, че ще премръзнете. Дайте багажа отзад.
Ипомоний уверено управляваше огромния си мощен пикап по тесните заледени улички на Нуук. Не че беше негов, разбира се, просто му беше предоставен, за да изпълнява успешно важната си мисия.
- Пристигнахме. На първо време ще останете тук, в това хотелче, докато подготвим помещенията в мисията. Ще отнеме известно време. Знаете сигурно, че съм сам. Така де, до днес бях сам. Утре, кога ще дойдете? Към 8-9? Хайде, нека да е към 10 – уморени сте, да си починете. Добре ли е така, отче…, а-а-а, брате?
- Разбира се! Когато кажете, отче – отговори Низвергнатият тихо. Това бяха първите му думи, след едно „Добър ден“ при кацането.
- Ако кажете, отче, аз мога да дойде и по-рано. Свикнала съм да ставам рано – предложи презвитерата. Така де, съпругата му.
- Не, не – няма нужда. Тук за никъде не бързаме. Починете си. Като дойдете, ще пием чай, ще хапнем нещичко и ще поговорим. Имаме много неща да си кажем. Знаете, че нашето общо послушание – всеки според силите и мястото си – е от стратегическо значение за родната ни Църква.
- Не знаем – някак виновно отговори Низвергнатият. – Казаха ни да си приготвим багажа за следващия ден – не повече от една раница, защото е дълъг пътят. Че вече на място Вие ще ни кажете каквото трябва. И че ако прецените, че покаянието ни е истинско, след 6 месеца или след година, ще можем да се върнем. И може би ще бъда възстановен в презвитерски сан…
- Как?! – Аз да преценя? Но аз съм само един скромен… Да, добре, щом така са благословили, разбира се. С Божията помощ. Хайде, отивайте да почивате. Че 4 часа часова разлика не изглежда много, но тук се усеща. Аз дълго време не можех да се адаптирам. Но всичко с времето си… До утре!
Двамата поздравиха и влязоха в скромния хотел – това си беше по-скоро една голяма дървена хижа.
А отец Ипомоний остана известно време в пикапа си, загледан след тях. Искаше да се убеди, че няма да имат проблем при настаняването си. Но и се замисли за новото послушание, което му беше възложено. И за което научи от този прегрешил събрат. Щеше ли да се справи той, скромният протопрезвитер, па макар и Викарий на Митрополита на Гренландия и цяла Арктика, с духовното му ръководство, за да даде Низвергнатият плодове, достойни за покаяние? Можеше ли да носи тази допълнителна тежест в и без това нелекото си мисионерско битие? И ако в родната му епархия не бяха успели да го предпазят от низвержение, можеше ли тук, на хиляди километри от нея, да намери сред ледовете пътя към покаянието и спасението? Но, от друга страна, това беше шанс за Низвергнатия – можеше и вместо да го изпратят в Гренландия, просто да го оставят да продължи да си живее като мирянин и най-вероятно – да продължи да затъва в греховете си… Значи решението на владиците както винаги беше мъдро и братолюбиво. Отец Ипомоний не се съмняваше в това. И тази увереност му даваше надежда, че наистина с Божията помощ ще се справи…
