Всяка власт ли е от Бога?

Или как руският превод на Библията смесва „сила“ и „право“

„Всяка власт е от Бога“ – формула, върху която векове наред се е крепяло руското политическо раболепие. При Иван Грозни и при Петър, при крепостното право и при съветския строй, при Путин и патр. Кирил – една и съща препратка към Посланието на ап. Павел до римляните (13:1) служи като оправдание на покорството пред всяко зло, облечено в държавна сила. Целта на настоящото есе е да покаже, че това раболепие не е просто лош навик и не е само плод на невежество или страх, а че отчасти е породено от езика, от структурата на руската дума „власть“, която слива в едно онова, което в гръцкия оригинал на Новия Завет, в латинския превод и в много от по-късните европейски преводи е разграничено: факта на притежаването на сила и правото тя да бъде упражнявана.

Ето как звучи този стих в най-значимите руски преводи:

Църковнославянски: „Всяка душа да се покорява на властимащите: защото няма власт освен от Бога; а съществуващите власти са установени от Бога“.

Синодален превод (1876 г.): „Всяка душа да бъде покорна на висшите власти, защото няма власт не от Бога; а съществуващите власти са установени от Бога“.

Под редакцията на М. П. и М. М. Кулакови (Институт за превод на Библията, 2015 г.): „Всеки човек трябва да се подчинява на управляващата власт, защото няма власт, която да не е установена от Бога. Всички съществуващи власти са установени от Бога“.

А. С. Десницки: „Всеки човек нека се подчинява на съществуващите власти. Няма власт освен от Бога: съществуващите власти са установени от Бога“.[1]

Четири превода – църковнославянският, синодалният, съвременният под редакцията на М. П. и М. М. Кулакови и най-новият филологически превод на А. С. Десницки – и във всички едно и също слово: власт. От църковнославянската Библия до най-новите преводи гръцкото ἐξουσία последователно се предава с тази единствена дума. Защо? И какво стои зад нея в оригинала? Нека започнем отдалеч – от лексикалната структура на руския език.

Идеологемата: оценка, вградена в думата

В статията „Идеология и език (изграждане на модел и осмисляне на дискурса)“ (Вопросы языкознания, 6, 1991)[2] описах структурата на идеологемата – дума, в чието лексикално значение предметният (референтният) и оценъчният компонент са слети, неразделими. Думата пособник означава „помощник“, но едновременно с това изразява отрицателна оценка: помощ в лошо дело. Думата сподвижник обозначава близка роля – деен участник в общо дело, но изразява положителна оценка: съдействие в благородно дело. Неутралната дума помощник стои между тях, без да налага нито осъждане, нито одобрение. Идеологемата е свито съждение: тя не просто назовава предмета, но и нещо твърди за него, при това твърдението не е изведено от контекста, а е заключено в самата дума, в нейната конотация, в оценъчния компонент на лексикалното ѝ значение. Затова то не може да бъде оспорено без да е подложено на анализ, без да са разграничени неговите лексикални компоненти.

Известно е, че руският език е синтетичен по своя граматичен строй: лексикалните и граматичните значения се съединяват вътре в една дума. Но може да се говори и за друг, вече не граматичен, а лексико-прагматичен синтетизъм в руския език: предметното значение на думата често се сраства с оценката на обозначавания предмет.

Такива думи-хибриди, съединяващи семантика и прагматика в ядрото на лексемата, в руския език са необичайно много – по предварителни изчисления те съставляват около една пета от целия речников фонд. Както беше показано при сравнението на руския и френския език върху материал на В. Г. Гак, на една стилистично неутрална френска дума нерядко съответстват няколко руски думи с различна оценъчна окраска: entente – „согласие“ (+) / „соглашение“ (0) / „сговор“ (–); fameux – „знаменитый“ (+) / „известный“ (0) / „пресловутый“ (–). Руският език вбира оценката в думата; френският по-често я предоставя на контекста. Подобен „синтетизъм“ – срастването на предметното значение на думата с нейната прагматична функция, обединяването им в рамките на прякото, основното значение на лексикалната единица – представлява една изключително интересна и все още слабо изследвана особеност на лексикалната система на руския език.

Именно този механизъм – сливането на референта и оценката – лежеше в основата на съветската идеология, която, както се опитах да покажа, беше не толкова система от идеи, колкото система от лексеми – идеологеми, покриващи основните понятийни опозиции. За едно и също нещо може да се каже „интернационализъм“ – и това е прекрасно, или „космополитизъм“ – и това е престъпно. „Идейност“ е необходима, а „идеализъм“ е враждебен. „Миролюбие“ се поощрява, „примиренчество“ се осъжда. Да живее „патриотизмът“ и долу „национализмът“! Да наречеш нечий договор „сговор“ означава вече да го осъдиш, без да приведеш нито един довод. Оценката е вградена в лексемата и ѝ придава идеологическа непререкаемост. Тогава обаче – през 1991 г. – не предполагах, че същият механизъм действа и в сферата на теологията – по-точно там, където теологията се превръща в идеология: в тълкуването на новозаветното учение за властта.

Думата „власт“: сила и право в една лексема

В думата „власт“ този синтетичен механизъм приема особена форма. Тук с предметното значение се съединява вече не просто оценъчен, а нормативен компонент: фактът на притежаването на сила се оказва свързан с предполагаемото право тя да бъде упражнявана. Получава се сливане на съществуващото и дължимото, на фактическото господство и неговото правно или нравствено оправдание.

Думата „власт“ е семантичен възел, който лесно се превръща в идеологема. В нея се съединяват способността да се разпореждаш и да принуждаваш, от една страна, и правомощието да се разпореждаш и принуждаваш – от друга. Тъкмо тази двойственост я прави опасна в богословски контекст. Разбира се, руският език познава изразите „престъпна власт“ или „власт на тъмнината“ – думата не винаги автоматично оправдава онова, което назовава. Само че да наречеш господстващата сила „власт“ означава да я обозначиш с дума, в която се долавя оттенък на правомощие. И именно тук започва лексикалната подмяна: силата получава името на правото.

Това става очевидно при сравнението с други езици. Гръцкият – езикът на Новия Завет – разполага с цял спектър от разграничения: ἐξουσία – „власт“ като правомощие, „юрисдикция“, „право да действаш“; дума, която постоянно балансира между факта на властта и въпроса за нейната правомерност; δύναμις – „мощ“, „фактическа способност“, „сила“; κράτος – „господство“, „държавна власт“; βία – „насилие“, „груба сила“. Всяка от тези думи заема определено място по скалата от правото до произвола, от нормата до факта.

Латинският език – езикът на Вулгата, е също толкова диференциран: potestas – „служебно правомощие“, „законна власт“ (от тук patria potestas, potestas magistratus); potentia – „фактическа мощ“, „способност за действие“; auctoritas – „морален авторитет“, „призната компетентност“; imperium – „командна власт“, „право да се отдават заповеди“; vis, violentia – „гола сила“, „насилие“. Когато Йероним превежда Рим. 13:1, той избира potestas – дума от нормативния регистър: „non est enim potestas nisi a Deo“. Не potentia (мощ), не vis (сила), а именно potestas – правомощие. Разграничението е запазено.

Английският език разграничава power („сила“, „фактическа власт“, „способност“) и authority („авторитет“, „правомощие“, „признато право“). Ранният превод – Библията на крал Яков (1611 г.) – използва power: „there is no power but of God“. Но още RSV (1946 г.), а след това NIV, NRSV, ESV преминават към authority: „there is no authority except from God“. Смяната на превода отразява осъзнаването на проблема: power допуска дескриптивно, фактологично прочитане (всяка сила е от Бога); authority измества смисъла от фактическата сила към нормативното измерение на властта: правомощието, признатото право, юрисдикцията. Френският Louis Segond (1880 г.) избира autorité: „il n’y a point d’autorité qui ne vienne de Dieu“. Немският Лутер – Obrigkeit („началство“, „магистратура“, „институционална власт“): „Denn es ist keine Obrigkeit außer von Gott“. В редица европейски традиции преводачите по един или друг начин разделят силата и правомощието – докато руската традиция устойчиво се връща към една-единствена дума: власт.

В сакрално-политическата употреба руската „власт“ лесно покрива целия този спектър: и potestas, и potentia, и auctoritas, и дори – в определени контексти – vis. Църковнославянското „несть бо власть аще не от Бога“ и синодалното „нет власти не от Бога“ заличават различието между правомощие и сила. Фразата, която в оригинала говори не за гола сила, а за ἐξουσία – власт като правомощие, – не освещава всеки status quo, а поставя всяка власт в пространството на божествения ред и съд. Руското „власт“ замъглява именно това различие: „от Бога“ започва да се чете не като поръчение и отчетност, а като благословение и неприкосновеност.

Сливането се циментира и от етимологията – но не по начина, по който може да изглежда на пръв поглед. Думата „власт“ етимологично е свързана с владението: „волост“, „владеть“, „область“, „обладать“. Това е коренът на собствеността и територията. Но редом с него действа друга, не по-малко важна руска редица: „править“ – „право“ – „правый“ – „правда“ – „праведный“ – „оправдание“. Онзи, който „прави“, е „прав“. Да припомним, че „правда“ в руската история е означавала не само истина и справедливост, а и закон: Руска Правда е наречен най-древният сборник от закони на Ярослав Мъдри – право, правда и управление се срещат в един и същ корен. В езиковия ореол, ако не и в строгата етимология, „правлението“ започва да се доближава до „правотата“. В резултат от това цялата област на управлението се оказва обградена от семантичния ореол на правотата. „Властта“ тегли към владението, „управлението“ – към правдата. Заедно те образуват почти идеална езикова машина за легитимация: дори ако вършиш зло, ти все пак „управляваш“, а следователно си „прав“. За да наречеш властта неправедна, трябва да преодолееш съпротивлението на самия език.

Правомощие, а не сила: гръцкият оригинал и неговите тълкуватели

Да се върнем към ап. Павел. В гръцкия оригинал на Рим. 13:1 е казано: οὐ γὰρ ἔστιν ἐξουσία εἰ μὴ ὑπὸ θεοῦ – „няма правомощие, ако не е от Бога“. Думата ἐξουσία (от ἔξεστι – „позволено е“, „разрешено е“) означава не гола сила, а властова възможност за действие, право, правомощие, юрисдикция – призната или присвоена компетентност. Преводът „правомощие“ разкрива главния за Рим. 13 гл. нормативен аспект на думата, макар да не изчерпва цялата ѝ многозначност. Тази дума може да обозначава както законна, така и демонично узурпирана власт (както в Еф. 6:12), но принципно се различава от βία – прякото насилие, и от δύναμις – голата мощ. Не всяка сила е ἐξουσία.

По-нататък ап. Павел уточнява съдържанието на това правомощие: началникът е „Божий служител за твое добро“ (εἰς τὸ ἀγαθόν); той е „отмъстител за наказание на онзи, който върши зло“. Контекстът на Рим. 13:3-4 позволява – и, от гледна точка на християнската етика, изисква – 13:1 да се чете не като сляпо освещаване на всяка сила, която е победила, а като определение на правомерната власт: тя е от Бога, доколкото служи на доброто и ограничава злото. Тиранинът не престава да бъде носител на власт в емпиричен смисъл; но престава да бъде неин правомерен изпълнител. Неговата ἐξουσία се превръща от служение в злоупотреба, от поръчение – в узурпиране. Той не е лишен от власт като факт; лишен е от нейното оправдание.

Важно е, че подобен прочит не е съвременна либерална проекция. Още св. Йоан Златоуст, тълкувайки Рим. 13:1 (Беседа 23 върху Посланието към римляните), специално уточнява: Павел говори не за всеки началник поотделно, а за самия принцип на началството, за реда като противоположност на анархичното объркване. С други думи, Бог установява не нравствената неприкосновеност на всеки управник, а самата възможност за правомерен ред. Това светоотеческо уточнение разрушава главния механизъм на клерикалната злоупотреба: от това, че властта като ред е от Бога, не следва, че всеки носител на власт е лично поставен от Бога – и още по-малко следва, че всяко негово действие има божествена санкция. Този извод съответства и на семантичния диапазон на оригинала: глаголът τάσσω във втората част на стиха (τεταγμέναι εἰσίν – „са установени“, „са подредени“) може да означава и „подреждам в ред“, „поставям на мястото му“ (от същия корен са тактика, синтаксис), и „назначавам“, „установявам“: граматиката допуска предложеното прочитане, макар сама по себе си да не го доказва. Не е задължително да става дума за персонално назначаване на всеки управник „с указ свише“; по-скоро – за това, че социалното битие не е оставено на хаоса, а е въведено в ред, за който властта носи отговорност. Нека направим уточнение заради историческата точност: самият Златоуст, верен на византийската традиция, не прави от това разграничение изводи за правото на съпротива – същата беседа завършва с настойчив призив към покорство; при него разграничението между принципа на властта и нейните носители служи за защита на смисъла на стиха, а не за оправдание на протеста.

Западната богословска традиция, работила с диференцирания латински език, отива по този път още по-далеч. При Тома Аквински могат да се разграничат най-малко три аспекта на властта: самият принцип на реда, който е от Бога; начинът на придобиване (modus acquirendi), който може да бъде греховен – чрез насилие или узурпиране; и употребата (usus), която може да бъде несправедлива, тиранична. Ако властта е узурпирана или употребена за зло, тя не губи факта на своето съществуване и не губи отчетността си пред Бога, а губи характера на справедлива potestas – правомерно служение на общото благо. Показателно е, че именно разграничеността на латинския речник – potestas (правомощие), за разлика от potentia (мощ) – улеснява западната мисъл да легализира съпротивата срещу тиранията вътре в самата теология. Руският лексикален синтетизъм – думата „власт“, обхващаща и potestas, и potentia – замъглява това разграничение, улеснявайки абсолютисткия прочит.

Капанът на превода

В руския превод – „няма власт не от Бога“ – различието между правомощието и узурпирането изчезва в непрозрачната маса на думата „власт“. Думата-идеологема, носеща в себе си вградена легитимация, затруднява критичното прочитане: ако „власт“ – това вече е нещо правомерно и оправдано (а такова е прагматичното съдържание на тази дума), то, разбира се, „всяка власт е от Бога“ е тавтология: правомерното е правомерно. Въпросът дали дадена сила е законна власт или незаконно узурпиране се обезсилва от самата дума още преди да бъде зададен. Езикът отговаря, преди мисълта да е успяла да попита.

Капанът се потвърждава и от обратното. Руският език разполага с думи като „полномочие“ (мандат), „правомочие“ (правна компетентност), „авторитет“ (власт), „юрисдикция“, но нито една от тях не се е превърнала в естествен сакрален еквивалент на ἐξουσία. „Пълномощие“ – твърде бюрократично; „авторитет“ – твърде латинизирано и чуждо на библейския регистър; „право на власт“ – перифраза, която не се вписва в ритъма на свещения текст. Затова преводът отново и отново се връща към „власт“ – най-широката и най-двусмислена дума. Тъкмо затова изходът не е в подобряване на превода, а в осъзнаването на неговите граници: руският читател трябва да знае, че „власт“ в този стих не е това, което изглежда; че зад нея стои гръцкото ἐξουσία, означаващо правомощие, юрисдикция, право да действаш – а не голият факт на господството.

Показателно е, че най-големият съвременен руски библеист, Андрей С. Десницки, в неотдавнашната си книга Първите християни[3] специално уточнява: при ап. Павел става дума не просто за държавния апарат и не за абстрактния „принцип“ на властта (което по-скоро би се предало с ἀρχή), а за ἐξουσία – правомощие, правото и способността да действаш. Десницки привежда редица новозаветни контексти, в които ἐξουσία очевидно означава не политическа власт, а право (Мат. 21:23), правомощие (Иоан 19:11), способност (Деян. 8:19), свободен избор (1 Кор. 7:37). Въпреки това, в собствения си превод на Новия Завет[4] той е принуден да предаде ἐξουσία в Рим. 13:1 с думата „власт“ – защото руският библейски регистър не предлага също толкова кратък и естествен вариант.

Десницки придружава тази дума с бележка: „Става дума за принципа на властта, а не за конкретните ѝ носители. Гръцката дума ἐξουσία означава не само политическа, но и всяка друга власт – като способност да се извършва нещо в този свят (срв. Рим. 9:21), а нея дава единствено Бог. Така могат да бъдат наричани и ангелските сили (срв. Еф. 1:21)“. С други думи, преводачът, който осъзнава непълнотата на това съответствие, не може да замени думата „власт“, но смята за необходимо да обясни с какво тя се различава от оригинала. Разривът между екзегетическото знание и преводаческата практика потвърждава: капанът се крие не в невежеството на преводачите, а в структурата на самия руски библейски език.

Демонологията на политическото в Новия Завет

Междувременно, Новият Завет като цяло – извън изолираното прочитане на Рим. 13 – съдържа една разгърната демонология на политическото, която пряко опровергава сливането на властта с богоустановеността. Сатана в пустинята показва на Иисус „всички царства на света и тяхната слава“ и казва: „На Тебе ще дам власт над всички тия царства, защото тя ми е предадена, и аз я давам, комуто искам“ (Лука 4:5-6). Иисус не влиза в спор относно правото на сатаната да предявява тази претенция; самият евангелски епизод показва, че политическата власт може да бъде предложена на Христос като демонично изкушение. Новият Завет не позволява автоматично да се отъждествява властта над царствата с богоустановена праведност. Иисус три пъти нарича сатаната „княза на този свят“ (Иоан 12:31; 14:30; 16:11). Сам ап. Павел го нарича „бога на този век“ (2 Кор. 4:4). В Послание до ефесяни (6:12) християнинът е призван да се бори „против властите (ἐξουσίαι), против светоуправниците на тъмнината“. В кн. Откровение (13:2) змеят-сатана предава на звяра „престола си и голяма власт“. Една и съща дума ἐξουσία в Рим. 13 обозначава властта като установен ред, а в Еф. 6:12 – демоничните „власти“, духовните структури на господство, с които трябва да се борим. Гръцкият език, благодарение на наличието на спектър от думи за власт (ἐξουσία – δύναμις – κράτος – βία), позволява да се усети изборът на ап. Павел в Рим. 13 и парадоксът в Еф. 6:12; руските преводи, които отново и отново предават всички тези употреби с една и съща дума – „власт“, заличават и избора, и парадокса.

Същата амбивалентност разкрива разговорът на Иисус с Пилат (Иоан 19:10-11), към който ще се върнем допълнително: ἐξουσία може да бъде дадена „свише“ – и да бъде употребена престъпно.

„От Бога“: отговорност, а не индулгенция

Демистификацията на теологемата „всяка власт е от Бога“ – а по същество на клерикалната идеологема – изисква именно онзи похват, който лежи в основата на всеки критичен анализ на идеологията: разцепването на слятата дума на съставните ѝ части. Както демистификацията на съветския език изискваше да се разделят „съратник“ и „съучастник“, „идейност“ и „идеализъм“ – да се разкрие неутралният референт, скрит под оценъчната обвивка, така и демистификацията на формулата за „властта от Бога“ изисква да се раздели в думата „власт“ онова, което е слято в нея: силата и правото върху силата, фактът на управлението и оправданието на управлението.

Може да изглежда, че конструкцията εἰ μή в Рим. 13:1 позволява едно ограничено тълкуване: „няма правомощие, освен от Бога“, сиреч истинска е само богоустановената власт. Но, както справедливо посочва Андрей С. Десницки, граматиката и контекстът не подкрепят подобно тълкуване: εἰ μή тук има утвърдителен смисъл („няма X, ако не е Y“ = „всеки X е Y“). По-нататъшният контекст потвърждава това: „… който се противи на властта, противи се на Божията наредба“ (Рим. 13:2). Ап. Павел, изглежда, действително твърди, че всяка реално съществуваща власт е от Бога. Ограничителното тълкуване обаче има своята богословска история: в традициите на християнската съпротива – преди всичко в протестантските – формулата неведнъж е била тълкувана тъкмо така: онова, което не е от Бога, не е власт; тиранията, която принуждава към грях, метафизически се лишава от самото име ἐξουσία. Граматиката на оригинала прави подобно тълкуване пресилено, но неговата устойчивост е показателна: това е опит в рамките на само един стих да се извърши онова разграничение между правомощие и сила, което руската дума „власт“ почти не позволява да бъде осмислено. Предлаганото тук прочитане обаче не се нуждае от тази пресиленост: въпросът се решава не от граматиката на стиха, а от смисъла на думите „от Бога“.

Прочетено в светлината на целия Нови Завет, това твърдение означава не че всяка власт е благословена, а че всяка власт е отговорна. „От Бога“ не е индулгенция, а мярка за отговорност. Нека си припомним разговора на Иисус с Пилат. Пилат казва: „Не знаеш ли, че имам власт да Те разпна и власт имам да Те пусна?“. Иисус отговаря: „Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не ти беше дадено свише“ (Иоан 19:10-11).[5] Ἐξουσία на Пилат е дадена „свише“, но тази даденост не оправдава престъпната ѝ употреба и не снема вината: властта, получена свише, не е индулгенция за употребата ѝ за зло. Тя може да бъде дадена и едновременно с това да бъде осъдена за начина, по който действа. Властта от Бога означава, че Бог ще потърси сметка за нея: „… от всекиго, комуто е дадено много, много и ще се изисква“ (Лука 12:48).

Проблемът на руския превод при това не се отстранява, а се изостря. Думата „власт“, сливаща правомощие и сила, не позволява да се разграничат двата смисъла на „от Бога“: дадена като поръчение (и подлежаща на съд) – или дадена като благословение (и неподлежаща на критика). Абсолютисткото тълкуване паразитира именно върху това сливане.

Фактът на властта не служи като собствено оправдание. Насилието не се превръща в право чрез победа. И тежестта на доказването не пада върху субекта, който трябва да оправдае своето неподчинение, а върху управника, който трябва да докаже, че неговата власт е служение, а не узурпиране. А доказателството не е ритуал, не е помазание, не е благословение от патриарх, а – по думите на Христос – „плодове“: справедливост, милосърдие, защита на слабите. Няма плодове – няма оправдание. Има сила, има принуда, има, ако се изразим с езика на Августин, magna latrocinia – държави без справедливост, като големи разбойнически шайки. Ἐξουσία остава като факт – и изчезва като право: правомощието се изражда в гола βία – насилие.

Правото на неподчинение

Ако обаче властта е дадена като поръчение и поръчението е нарушено, следва ли от това право на съпротива? Или отчетността пред Бога означава, че само Бог може да съди управника, а на човека остава единствено да търпи? Новият Завет не оставя без отговор първия и главен въпрос – за правото и задължението на неподчинение, когато земната власт изисква нещо, което е противно на Бога. В Деян. 5:29 Петър и останалите апостоли формулират принцип, който не може да бъде заобиколен: „Подобава да се покоряваме повече на Бога, отколкото на човеците“ (πειθαρχεῖν δεῖ θεῷ μᾶλλον ἢ ἀνθρώποις). Това не е препоръка – това е императив (δεῖ – „трябва“, „необходимо е“). Когато земната власт заповядва онова, което е противно на Бога, християнинът е длъжен да не се подчинява; подчинението на злото е грях, а не добродетел. Павел не е бил апостол на покорството: той е писал за властта като Божи служител, от опита на човек, когото тази власт е преследвала и, според църковното предание, в крайна сметка е убила.

Тук отново се разкрива лексикалният капан – този път не толкова на превода, колкото на неговата рецепция. В Рим. 13:1 ап. Павел употребява глагола ὑποτάσσω – „подчинявам се на реда“, „заемам своето място в обществената структура“: вътрешната форма на думата (ὑπό – „под“ и τάσσω – „подреждам“) запазва представата за едно подредено цяло. В Деян. 5:29 стои друг глагол – πειθαρχέω (от πείθομαι – „слушам се“, „доверявам се“ и ἀρχή – „власт“, „началство“) – „подчинявам се на носителя на властта“, „изпълнявам разпореждане“. Различието между двата глагола не бива да се абсолютизира: главният смисъл на апостолската формула е установяването на граница пред всяко земно подчинение; когато изискванията на хората противоречат на Божията воля, Бог остава върховен авторитет. И все пак различието е значимо: да признаваш реда в обществено цяло (ὑποτάσσεσθαι) не е същото като да изпълняваш всяко разпореждане (πειθαρχεῖν). Показателно е, че Синодният превод все още запазва тази граница: „да бъде покорна“ в Рим. 13:1 – но „трябва да се покоряваме“ в Деян. 5:29. Църковната риторика и всекидневната рецепция обаче сливат двата глагола в едно недиференцирано „подчинение на властта“, превръщайки признаването на обществения ред в изискване за тотално подчинение.

Евангелският критерий за различаване – „по плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:16) – се отнася преди всичко до лъжепророците, но още повече е приложим към властта, която претендира да говори и действа „от Бога“. И той е даден на човеците, а не е оставен на Божията преценка: не „Бог ще ги познае“, а „вие ще ги познаете“. На човека е дадено правото и задължението да съди за действията на властта по техните резултати. Отговорността пред Бога не изключва човешката преценка – тя я изисква. Освен това самият ап. Павел обвързва подчинението с функцията на властта: началникът е „Божий служител за твое добро“ (Рим. 13:4); той наказва злодеите. Когато началникът сам става злодей, той престава да изпълнява функцията, заради която му е дадено правомощието. Както отбелязва Андрей Десницки, в Рим. 13 гл. може да се види условие: „на властта трябва да се подчиняваме само дотолкова, доколкото тя върши добро, наказва злото и по този начин служи на Бога“.

Тома Аквински довежда тази логика до богословски завършек. В Summa Theologica (2, 2, q. 42, a. 2) той непосредствено твърди: тираничното управление е насочено не към общото благо, а към частното благо на управника и затова въставането срещу него – стига да не причинява на народа още по-голяма вреда – не е бунт (seditio), защото бунтовникът е самият тиранин, който разрушава общото благо. Онзи, който се противопоставя на тиранина, не нарушава реда – той го възстановява. Калвин, като запазва забраната за самоволен бунт на частни лица, прави следващата крачка: „низшите магистрати“, които са поставени да ограничават тиранията на висшите, не само имат право, но и са длъжни да ѝ се противопоставят; тяхното мълчание се превръща в предателство по отношение на поверената им свобода на народа. А Барменската декларация от 1934 г. отхвърля като лъжливо учение опита църквата да бъде подчинена от държавата и от (в този случай) националсоциалистическата идеология. Онова, което днес в Русия звучи като някакво благочестиво тълкуване на Рим. 13 гл., в Германия през 1930-те години на миналия век е било вече богословски разпознато като лъжливо учение. И тази традиция получава не просто богословско, но и лично, мъченическо свидетелство – в съдбата на фигури като Дитрих Бонхьофер.

Езикът на раболепието и освобождението на мисълта

Руското раболепие към властта, следователно, има лингвистична причина. Думата „власт“ не е идеологема винаги и навсякъде. Тя се превръща в такава именно във формулата „всяка власт е от Бога“, където семантичната ѝ широта се съединява с богословския предикат „от Бога“. Тук широката дума получава сакрален печат – и точно това я прави опасна. Руската формула „всяка власт е от Бога“ извършва три подмени едновременно: силата приема за власт, властта – за право, правото – за Божие установление. И когато тази дума се постави в библейския текст на мястото на гръцкото ἐξουσία, се извършва подмяна, която превръща теологията в идеология, а Св. Писание – в инструмент за поробване.

Осъзнаването на това е първата крачка към освобождението. Неслучайно критиката на идеологията винаги започва с критика на езика – с разцепването на думите, които тя е сляла в едно. Клерикалната идеологема „властта от Бога“ се крепи на същата подмяна като съветските идеологеми: думата „власт“ замества разграничението, което на практика е същността на нравствената задача на вярващия – разграничението между Божието и кесаревото, между правомощието и произвола, между ἐξουσία и βία, authority и violence.

Така анализът на езика се оказва акт не само филологически, но и политически – и, ако щете, богословски. Да разделиш в думата „власт“ силата и правото означава да възстановиш смисъла, заложен в гръцкия оригинал на Писанието и затъмнен от руския превод – да върнеш на вярващия способността за различаване, без която способност вярата се превръща в идолопоклонство: в поклонение пред кесаря вместо пред Бога.

Всяка власт ли е от Бога? Да, всяка – ако „от Бога“ означава: поставена под Божия съд, дадена като поръчение и подлежаща на отчет. Не, не всяка – ако „от Бога“ означава: „свята“, „неприкосновена“ и „задължителна за поклонение“. Руската дума „власт“ не позволява да се различат тези два смисъла. И да наричаш насилието, облечено в пурпур, „власт от Бога“ – не е смирение, а богохулство.

Превод: Ренета Трифонова

* Epstein, M. „Is All Power from God? How Russian Bible Translations Fuse Might and Right“ – In: Public Orthodoxy – тук (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в Християнство.бг – тук; на изображението: „Христос пред Пилат“, миниатюра от Росанското евангелие (Codex Purpureus Rossanensis), предполагаем произход – Сирия, 6 век (бел. ред.).