„За мира на целия свят, за благопреуспяване на светите Божии църкви и за единението им на Господа да се помолим…“, отправяше възгласа си отец Ипомоний по време на Великата ектения.
А по света цареше мир вече повече от година. Но този мир не носеше радост. Ипомоний си спомни колко бързо се беше развило всичко. И колко неочаквано за всички. Дори и за онези, които се готвеха и предричаха края на света…
Отецът беше сред малцината, които имаха шанса да оцелеят. Спаси го това, че в Енорийския център под храма беше избил някакъв теч, който той и клисарят бай Михал бяха отишли да прегледат и, ако могат, поне временно да запушат. Тези шест подземни метра ги бяха спасили от ударната вълна. В един-единствен миг отец Ипомоний загуби всичко, което притежаваше – семейството си, близките, целия си дотогавашен живот. Дори непоколебимата му вяра беше подложена на множество съмнения и изпитания, с които отецът самотно и болезнено се бореше. Двадесетимата оцелели от градчето някак инстинктивно се бяха насочили към храма – не знаеха къде другаде могат да отидат.
Така се беше събрала новата енория – от вярващи и невярващи, които чрез принудителното си съжителство през тези безкрайни дванадесет месеца вече не можеха да се причислят с категоричност към нито една от тези, превърнали се вече в относителни, категории. Близо година никой не излизаше навън, освен т. нар. „апостоли“, които обличаха някой от двата противорадиоционни костюма, донесени от Полковника – пенсиониран военен, който предполагаше какво би могло да се намери в изоставеното поделение.
Благодарение на тези защитни костюми, на смелостта на „апостолите“ и на експертизата на научния сътрудник от БАН (който знаеше какво трябва да се прави в подобна ситуация, но самият той нямаше сили да излиза навън) скромното паство на отец Ипомоний успяваше да се снабди с провизии през всичкото това време. „Апостолите“ бяха споделяли, че по време на експедициите си за провизии са се натъквали на други групи, но и едните, и другите бяха преценили за благоразумно да се оттеглят и да предотвратят близка среща помежду си. Тези новини обаче вдъхваха увереност на богомолците от криптата, че може би не всичко е изгубено, че има и други като тях и вероятно скоро, след разнасянето на радиацията, щяха да могат да ги срещнат, да се прегърнат, да поговорят… Но кой знае, може би пък те бяха от „ония“, от които трябваше да се пазят? Заради които се стигна дотук. Кой знае?…
Надяваха се, че Господ ще ги упъти по Своите пътеки. И че те щяха да Го разберат. Защото преди година светът не беше успял. Беше се случило нещо ужасяващо. За което година време не беше достатъчно да бъде осмислено. И може би целият останал живот на този грешен свят нямаше да бъде достатъчен, за да бъде осмислено и разбрано. Как хора, издигнали хоругви и носещи икони, бяха допуснали това да се случи? Или го бяха предизвикали?
Имаше отговори, които бяха недостъпни за отец Ипомоний, въпреки усърдната му молитва и непрестанното бдение. И само понякога лъчът на надеждата успяваше за кратко да пробие през мъглата на болката и съмнението. Отец Ипомоний въздъхна и се върна към служението: „… За да се избавим от всяка скръб, гняв, беда и нужда, на Господ да се помолим!“.
