- Спаси, Господи, люди Твоя и благослови достояние Твое… – изпя отец Ипомоний кръстния тропар и се обърна към събралото се множество, сред които десетимата калени младежи вече се загряваха, за да скачат в ледените води на реката.
- Благословени в Господа братя и сестри, поради пандемията и препоръките на здравните власти, днешното свето Богоявление ще бъде отбелязано по по-различен начин. Няма да се хвърля светият Кръст в реката, както правихме предишните години…
Отецът видя как младежите го гледат с недоумение, не успя да скрие смущението си и извърна поглед, но бързо се поокопити, прокашля се, при което някои от по-възрастните енориаши неволно отстъпиха крачка-две назад, и продължи:
- За да няма разочаровани, ще приложим една благочествива традиция, която взаимстваме от съседната епархия. Светият кръст ще остане 40 дни в този благочестив брат или сестра, който бъде победител в наддаването…
Отново погледът му неволно се стрелна към младежите. Повечето вече се бяха облекли, само двама още не можеха да се ориентират в ситуацията и продължаваха да загряват – единият даже бе отишъл до реката и се плискаше с вода, за да се аклиматизира.
- Облечете се, момчета, облечете се – няма да се скача днес… Ами, благочестиви братя и сестри, да започваме… Къде е бай Михал?
Бай Михал, клисарят, вече чакаше в готовност. Така де, не вървеше духовно лице да води наддаването и затова той бе поел тази важна роля. Излезе напред, прекръсти се, целуна кръста и ръката на о. Ипомоний и се обърна делово към енориаршите:
- Започваме от 100 лева. Стъпка – 50 лева. Студено е и да не губим време с бавене. Кой дава 100 лева? Хайде, де… 100 лева?
Хората бяха шокирани и гледаха с недоумение ту към бай Михал, ту към о. Ипомоний. Възрастните жени отстъпиха още назад. Младежите започнаха да си тръгват, на групи от по двама-трима. След неловко мълчание, напред излязоха кметът и двама от градските първенци – бизнесмени.
- 100 лева! – провикна се кметът.
- 100 лева първи път. 150?
- 150 – спокойно каза бизнесмен номер едно.
- Имаме 150 лева – бай Михал бе в стихията си – някой дава ли 200 лева.
Бизнесмен номер две само повдигна леко показалеца си.
- 200 лева. Ами 250?
- 500 лева. – провикна се кметът. – Големи циции сте, бе! Отворете малко кесията. За една вечеря давате повече.
- Хиляда лева! – каза тихо номер едно и погледна дръзко към кмета, след което добави тихо: Даваме ги, ама от себе си. А ти…
- Имаме хиляда лева! Стъпката е вече 100 лева. Дава ли някой 1100?
Номер две отново вдигна леко показалеца си.
- 1100! Дава ли някой 2000 лева? – бай Михал вече играеше на едро.
- 2000! – реагира номер едно.
Кметът си мълчеше. Беше си свършил работата и се оглеждаше доволно. Само че повечето хора вече се бяха разотишли.
- Имаме 2000! Дава ли някой 3 000?
- 5 000! – вместо повдигане на пръста се чу дрезгавият глас на номер две.
Номер едно отвори уста да вдигне сумата, но видя, че вече са останали само тримата наддаващи, бай Михал и о. Ипомоний, който стеснително беше навел глава.
- Да го взима – иронично подхвърли номер едно. – Кметът му е осигурил поръчки – има откъде да извади.
- А, де – сгълча го кметът.
- Шегувам се, де. Ей, ти от майтап не разбираш.
- То, ако това се гледаше, ти двойно трябваше да извадиш – ехидно вметна номер две.
- 5 000 лева трети път? Продадено! Ъ, пардон… Искам да кажа… В смисъл… Отецът ще ви обясни точно. Честито!
А отец Ипомоний беше изгубил празничното настроение, с което беше започнал денят – до провеждането на това странно наддаване, за което събратя от съседната епархия го бяха посъветвали. От парите, разбира се, той не би взел и стотинка. Цялата сума щеше да използва за ремонти по храма и възстановяването на стенописите… Докъдето стигнеха, защото много имаше да се ремонтира, а средствата все не достигаха. Само че това не му носеше успокоение. Беше видял погледите на младежите, които и така рядко идваха към храма. А сега кой знае кога пак щяха да дойдат. Беше видял и погледите на постоянните енориарши, които, стреснати от сумите, които се обявяваха – непосилни за тях, с неудобство си бяха тръгнали. Трябваше да им каже по нещо утешително на следващата неделна прововед. Може би за двете лепти на вдовицата. Или за… – прехвърляше мисли отец Ипомоний, докато си тръгваше. Искаше му се час по-скоро да забрави днешния ден. Така добре започна – с настроение, с празничната литургия и последвалия Велик водосвет. А какво стана накрая? И защо?… Струваше ли си?…
