Крайните, зилотските, сектантските, идеологически обсебените, агресивните и дори тоталитарните тенденции са широко разпространено явление, което се наблюдава във всички религии и християнски изповедания. Това, разбира се, не означава, че тези тенденции не се различават по условията на възникването си, по формите и проявленията си в определен исторически контекст, по обхвата и тежестта си, по обществената търпимост или неодобрение към тях, както и по последиците си за отделния човек и обществото. Между явления като обикновения консерватизъм, православизъм, сектантството (групова религиозна затвореност), фундаментализма (религиозен догматизъм) и агресивния фанатизъм – изброени по нарастваща тежест – съществуват както нюанси, така и съществени различия. Днес понятието „фундаментализъм“ често се използва като общо, събирателно название за тези прояви на религиозност.
Тези тенденции не са присъщи единствено на религиите. Те се срещат във всички идеологии, съсредоточени върху възгледи и практики, свързани с метафизиката, политиката или морала. В религиозната сфера обаче поради обединяващия и дори всеобхватен характер на религиозното явление – съчетаването на идеи, чувства, норми на поведение и колективна идентичност около обща отправна точка и стремеж към надмогване на себе си – фундаменталистките тенденции често се проявяват по-силно и имат по-тежки последици както за личността, така и за обществото: проблеми с психичното благополучие и зрелостта, нарушени междуличностни отношения, социални предразсъдъци и агресивност.
От гледна точка на индивидуалните различия, разбира се, е очевидно, че хора с фундаменталистки нагласи винаги ще има в религиозната сфера като цяло и в християнството в частност, включително в православието. Психологическите причини за това – личностни особености, биологични фактори, личен опит в семейството и непосредственото обкръжение, както и допринасящите за него социални условия са повече или по-малко известни. Освен това явления от фундаменталистки тип, включително организирани групи, често са присъствали в историята на християнските църкви, включително на Православната църква. Що се отнася до нея, един оптимистичен прочит би позволил да се твърди, че многовековният ѝ исторически опит, както и богословските подходи през различните епохи показват, че подобни явления в повечето случаи са оставали периферни и са се превръщали в своеобразни куриозни отклонения от господстващата богословска мисъл и църковна практика. Не съм обаче специалист по история, за да изкажа задълбочено и обосновано мнение по този въпрос. Вероятно не би било трудно да се намерят и богословски аргументи в подкрепа на възгледа, че фундаментализмът е пълна противоположност на „сърцевината“ на православната вяра и духовност и че може да представлява изопачаване на „автентичната“ православна богословска мисъл.
Тук обаче вниманието ми не е насочено към формулирането на отрицателна оценка за фундаментализма от позициите на една вероятно идеализирана православна богословска автентичност – независимо дали тя се разбира исторически, или като нормативен идеал. Интересът ми е преди всичко емпиричен: той е съсредоточен върху начина, по който фундаментализмът се проявява днес в православната среда като осезаема действителност. Емпиричните социални науки като цяло и изследванията на религията в частност са ни показали, че едно са философските, богословските и нравствените твърдения за това как трябва да бъдат нещата, а друго — начинът, понякога противоречащ на тези твърдения, по който вярващите и занимаващите се с богословски и църковни въпроси мислят, чувстват и постъпват във всекидневния си живот.
Нека обаче си позволя да изложа в този текст възгледа, че за условията на XXI век присъствието, разпространението и влиянието на фундаменталистките тенденции в православната среда днес са забележително големи и представляват съществено предизвикателство пред богословската мисъл. Ще отида и малко по-далеч, като защитя тезата, че фундаментализмът, вместо да представлява нещо „друго“ спрямо съвременната православна духовност, се подхранва, засилва или поне се търпи от господстващата – или най-малкото широко разпространена — богословска мисъл, от преобладаващата църковна практика и до известна степен от обкръжаващата културна атмосфера. Ако направи още една крачка, наблюдателят на днешната богословска и църковна действителност — всекидневната, а не въображаемата – стига дотам да се запита дали фундаментализмът не е вътрешно присъщ проблем на съвременното православие, особено в сравнение с други големи християнски църкви.
Когато не един и двама епископи с думи и писания системно оскърбяват или публично унижават обществени групи от хора, които по рождение или поради семейното си възпитание се различават по националност, расов произход, вероизповедание, сексуална ориентация, пол или достъп до трудова заетост, и с редки изключения не срещат ни най-малко неодобрение и осъждане нито от отговорните църковни органи, нито от иначе смятаните за харизматични духовни отци – каква нужда имаме още от свидетели, че фундаментализмът е вътрешно присъщ елемент на днешното православие? Когато вярващи, клирици и монаси непрестанно и с още по-голяма жар хулят стотици милиони братя християни, които всекидневно живеят своята вяра и духовност и също се подвизават с добрия подвиг, при това в още по-неблагоприятни духовни условия – в секуларизираните европейски страни, – но са имали „нещастието“ да се родят в католическа или протестантска среда, става очевидна слабостта на православните богословски и църковни устои. Единствените светли изключения са неотдавнашната публична позиция на някои преподаватели от само една от четирите богословски катедри в Гърция и едно смело писмо на духовник, публикувано в религиозен сайт.
Носи ли отговорност за това положение съвременното православно богословие – академичното и църковното, или поне значителна част от него? Мисля, че отчасти да. Поради липса на място ще припомня само накратко някои проблеми: необуздан и изкуствен православизъм за сметка на основния християнски и евангелски повик; етноцентрична затвореност с десен уклон или елиноцентрично самохвалство с вселенски претенции и ляв уклон; богословско и идеологическо разкрасяване на недостатъците на собствения ни народ; неисторично, прекалено опростено и параноидно систематизиране на предполагаеми или схематично представени различия между Изтока и Запада; явно и скандално властническо разбиране за пастирското служение; прикриване на беззакония под прикритието на реторика срещу пиетизма и морализаторството; несъразмерно съсредоточаване върху църковноисторически и каноничноправни въпроси за сметка на основните теми, които вълнуват духовно търсещия човек на XXI век; консервативно недоверие към съвременните науки за човека и към ролята, която те могат да изиграят за здравословната самокритика и съзряването на богословската мисъл и църковната практика.
Възможно е въпросът да е още по-дълбок: действително ли православното християнско богословие и Православната църква – представляващи малко малцинство на планета със седем милиарда жители – са съборни и вселенски по дух, на дело и във всекидневния си опит? Или са привързани към историческата или националната особеност на една истина, която чрез реторика и постфактум, наивно и отбранително представят като единствено автентична?
Чужд ли е фундаментализмът на православното богословие, или е закърмен със същото мляко? Това е най-малкото въпрос, който трябва да бъде поставен в центъра на православния размисъл.
Източник: Σαρόγλου, Βασίλης. «Ορθόδοξη θεολογία και φονταμενταλισμός: αντίπαλοι ή ομόαιμοι;». Νέα Ευθύνη, τ. 15 (2013).
