Темата на моята беседа е преживяването на загубата, но е трудно да говорим за преживяването на загубата, без да засегнем темата за смъртта, защото отношението ни към загубата на близък човек и начинът, по който откликваме на това преживяване, до голяма степен зависят от това какво мислим за смъртта или как я възприемаме. Затова вероятно ще говоря и по двете теми, като донякъде ще преминавам от едната към другата.
В живота си се срещаме със смъртта преди всичко чрез загубата на близки хора и преживяването на тази загуба. Ние не започваме с размисли за смъртта сама по себе си, не си задаваме теоретични въпроси - ние се сблъскваме с нея непосредствено. При това впечатленията, получени в ранното детство, могат да играят много важна роля за способността или неспособността ни да се изправим лице в лице със собствената си смърт или със загубата на близките, когато смъртта ни засяга лично и ни поразява до дълбините на нашето същество.
Затова бих искал да започна с разказ за първата ми среща със смъртта в детството, когато още нямах седем години. По онова време баща ми беше на дипломатическа служба в Персия (днешен Иран) и една вечер той заведе майка ми и мен да разгледаме градината на един жител на Техеран. Градината се славеше със своя розариум и беше прието хората да идват и да му се любуват с разрешението на стопанина на къщата.
Един изключително любезен, спокоен и сдържан възрастен човек ни разведе из градината, предложи ни шербет и сладкиши, а след това ни изпрати. Едва няколко дни по-късно научихме, че само няколко часа преди нашето пристигане синът на стопанина на розариума бил убит и тялото му лежало в една от стаите. Но бащата беше сметнал за недостойно да ни откаже гостоприемство или да ни принуди да споделим болката, която, както той чувстваше, трябваше да остане единствено негова.
Тогава това ме порази дълбоко. Разбира се, по онова време не го бях обмислил, но то остана в мен и може би оформи разбирането ми, че към смъртта на скъп за мен човек, към загубата на близки — наши собствени или на други хора - трябва да пристъпваме с мъжество и дълбочина.
Спомням си как във Франция един от нашите преподаватели, професор по психиатрия, казваше, че колкото по-дълбоко е едно преживяване, толкова по-трудно е то да бъде изразено. Само повърхностните чувства могат да намерят незабавен и шумен израз. И мисля, че при този човек чувството му беше толкова дълбоко, че той можеше да го запази в тайна, без по никакъв начин да го прояви — само да ни окаже гостоприемство и топлота, а след това да си тръгне, без да позволи на непознати хора да се докоснат с ръце или дори с поглед до нещо толкова свято и толкова дълбоко.
В същия дух в историята на Персия има разказ за един цар, който бил пленен от враговете си. Пред очите му убили най-близките му приятели и той горчиво ги оплаквал. След това обезглавили собствения му син, а той гледал като вкаменен, без да пролее нито една сълза. Тогава, като го гледал, завоевателят казал: „Колко голяма трябва да е скръбта, която не намира облекчение дори в сълзите!“
Това са впечатленията за смъртта и загубата на близки хора, които получих в ранното си детство. По-късно в живота ми се наложи много често да се сблъсквам със смъртта.
Един от проблемите, които веднага възникват пред човека, загубил свой близък, е изразен от един руски писател. Той казва, че когато загубим приятел или роднина, ни пронизва болезнената мисъл, че не сме го обичали достатъчно, че сме могли да му изразим толкова много любов, да получим толкова много любов от него, толкова щедро да изливаме любовта си върху него — а сега вече е твърде късно.
Искам да ви предпазя от подобно отношение. Френският писател Габриел Марсел казва: „Да кажеш на някого „Обичам те“, е същото като да кажеш: „Ти никога няма да умреш“.“
Тези думи могат да бъдат тълкувани по различни начини. За мен те означават преди всичко, че ако всеки от нас е бил призован към живот от любовта на Живия Бог, тогава за нас е предназначена вечността, защото Неговата любов няма да ни позволи да отпаднем от битието.
Това означава също, на нашето по-скромно, просто, но много практическо и важно за нас равнище, че когато загубим любим човек, никога не бива да си позволяваме да казваме: „Ние се обичахме, бяхме толкова близки“, в минало време, сякаш със смъртта на този човек е умряла и любовта, а на нейно място е останала само болката.
Трябва винаги да говорим в сегашно време: „Аз го обичам“ или „Аз я обичам“ — този, който си е отишъл от този живот, защото, както ни казва Старият Завет: „Силна като смъртта е любовта“ (Песен на песните 8:6) - тя е единствената сила, която може да се противопостави на смъртта и да не бъде победена.
А като християни можем да твърдим, че любовта е по-силна от смъртта, защото вярваме в победата над смъртта, постигната чрез Христовото Възкресение.
Но има ситуации, които са много жестоки. Ще ви дам няколко примера, защото мисля, че примерите от живота могат да бъдат по-убедителни от теоретичните разсъждения.
Преди няколко години във Франция срещнах един възрастен човек, над осемдесетгодишен. Разговаряхме и той ми каза: „Искам да ви помоля за помощ по един въпрос. Когато бях на двадесет години, бях влюбен в едно момиче. И двамата се сражавахме в редиците на Бялата армия и по време на едно от сраженията аз я убих.“
Разбира се, той беше направил това неволно: по време на престрелка тя внезапно се показала и той случайно я застрелял.
И той продължи: „През целия си живот оттогава не мога да намеря покой. Не само прекъснах, отсякох един живот, който едва разцъфтяваше, който беше толкова изпълнен с надежда, радост и очакване; не само убих момичето, което обичах с цялото си сърце и което ме обичаше и се готвеше да се омъжи за мен, но през следващите повече от шестдесет години чувствах, че не мога да изкупя тази вина, че вече не мога да ѝ разкажа за болката си.“
Попитах го какво е правил през всичките тези години.
Той отговори, че е правил всичко, което някой е можел да го посъветва: молил се е за упокоението на душата ѝ, изповядвал е вината си, получавал е опростителна молитва, съвети от свещеник, причастявал се е, давал е милостиня и е молил хората да се молят за нея и за него — но така и не намерил покой.
Тогава му казах нещо, което не бях подготвил предварително, но което внезапно проблесна в ума и душата ми.
Казах му: „Вие сте молили за прошка всички около себе си — свещеника, на когото не сте причинили зло, молили сте за изцеление Бога, Когото не сте убили, но никога не сте се обърнали към самото момиче, вината пред което ви измъчва. Днес, след вечерните молитви, седнете и се обърнете към Маша, която сте убили. Разкажете ѝ за повече от шестдесетте години душевни страдания, разкажете ѝ всичко от онзи миг до днешния ден и я помолете, ако е способна да ви прости — а може би вече ви е простила — помолете я да се застъпи за вас пред Живия Бог, пред Бога, Който е Бог на живите, а не на мъртвите, за Когото всички са живи — в плът или в дух, и да измоли от Него покой за сърцето ви, покой, който светът не може да даде, покой, който не е могло да ви даде нищо от онова, към което сте прибягвали.“
Той направи точно това.
И следващия път, когато се срещнахме, ми говореше с радост и благодарност към Бога, че му е станало по-леко: излял е душата си пред Маша, помолил я е за прошка и застъпничество и след това върху него се е спуснал мир — неизразим, неизказан — и той разбрал, че вече нищо не стои между тях; нещо повече — че помежду им стои Господ, Който ги свързва от двете страни на живота.
Мисля, че това е още един пример, който илюстрира същата мисъл — никога не бива да говорим в минало време: „Ние се обичахме, бяхме толкова близки един на друг“, а винаги в сегашно време: „Ние се обичаме“.
Ако пък сме се оказали способни да забравим, ако чувстваме, сякаш любимият ни човек никога не е съществувал, тогава трябва с тъга да кажем: „Ние никога не сме се обичали. Смъртта се оказа по-силна от чувството, което наричах любов, защото така и никога не разбрах какво е любов.“
Може да ви се стори, че говоря лекомислено за загубата и смъртта. Не е така. Загубил съм всички свои роднини и огромен брой хора, които означаваха много за мен. Но искам да ви кажа още нещо — нещо за самата смърт, така както я възприемат възрастните и децата.
Преди около двадесет години ме повикаха в Кеймбридж: една дълбоко обичана баба беше починала след продължително боледуване. Бащата в семейството беше руснак, както и покойната му майка, а майката беше англичанка. Децата им бяха родени и отгледани в Англия и бяха на около шест и седем години.
Когато пристигнах, установих, че децата не са вкъщи. Първото, което попитах, беше:
- А къде са децата?
Майка им отговори:
- Изведохме ги. Не можехме да допуснем децата да останат в една къща с покойница.
- Но защо?
- Защото те знаят какво е смъртта и знаят колко е ужасна.
- А какво толкова ужасно знаят за смъртта?
- Преди няколко дни намериха в градината малко зайче, разкъсано от котки, така че са видели какво е смърт.
Бях потресен и казах на родителите:
- Разбирате ли какво правите? Разбирате ли, че ако пренесат този образ на смъртта през целия си живот, смъртта ще бъде за тях ужас, който завинаги ще ги ранява и наранява?
След дълъг спор родителите ми казаха:
- Убедени сме, че децата ще получат психическо разстройство, ако ги върнем обратно, но щом настоявате, нека това бъде на ваша отговорност.
Съгласих се.
Доведох децата и им казах:
- Баба почина.
Едното от тях попита:
- А какво означава това? Това ли е, за което тя говореше: „О, колко бих искала да умра и да бъда с дядо и с всички, които обичах“?
- Да.
- А може ли да я видим?
- Разбира се, че може.
И влязохме с тях в стаята, където лежеше баба им.
През последните години преди смъртта си тя беше боледувала тежко и лицето ѝ винаги носеше отпечатъка на страданието. Но сега, след смъртта, болката си беше отишла и лицето ѝ беше спокойно, светло и изпълнено с мир.
Влязохме в стаята и просто стояхме там. В стаята цареше такава тишина, каквато рядко може да се почувства сред живи хора — само в редки, изумителни мигове, когато двама приятели седят заедно в сгъстяващия се здрач, когато разговорът им затихва и започва истинското общение в дълбините на мълчанието. Именно такава тишина изпълваше стаята.
Едното дете каза:
- Значи това е смъртта!
А другото добави:
- Колко е прекрасно!
Нима това не е по-здравословно начало на живота за тях, което ще им помогне и в бъдеще да се подготвят както за собствената си смърт, така и за преживяването на загуби, отколкото споменът за разкъсаното зайче, който би изплувал в паметта им при всяко споменаване на смъртта, на всяко погребение, пред всеки ковчег?
Чувството за покой беше едно от нещата, които ме поразиха най-дълбоко, когато почина баща ми. По онова време живеехме в пълна бедност. Той почина внезапно. Влязох в стаята му. Там имаше легло, маса, стол и няколко книги. Тогава бях студент по медицина, малко над двадесетгодишен. Стоях сам в стаята му и тишината там беше не само пълна и зашеметяваща - тя имаше дълбочина, такава дълбочина на мълчанието, че чух собствените си думи: „А казват, че имало смърт… Каква лъжа!“
Защото тази тишина не беше просто отсъствие на шум, не беше онази тишина, която човек понякога може да почувства сред природата, а тишина, която възприех като Божие присъствие.
В древността или, по-точно, в раннохристиянските времена съществувало едно изречение, което често се предавало от духовния отец на ученика: „Помни смъртта.“
Съвременният човек обикновено реагира на такъв съвет с неприемане, с отвращение: как така постоянно да помня смъртта, та тази мисъл като черен облак да надвисва над всяка житейска радост? Да помрачава светлината на всеки ден, да разклаща спокойното течение на живота, да превръща всяка радост в траур, а надеждата — в ужас?!
Не, древните християни не са говорели за това.
Те са говорели, че ако не осъзнаваш, че смъртта във всеки момент може да отнеме теб или човека, с когото разговаряш в тази минута, тогава вашите отношения никога няма да бъдат толкова пълни и дълбоки, колкото биха могли да бъдат.
И аз преживях това, когато умираше майка ми.
Три години тя боледува от рак. Боледуваше у дома и почина у дома. Приблизително година преди смъртта ѝ беше направена операция — и тя беше неуспешна. Лекарят ѝ ме посъветва да не ѝ казвам нищо. Аз не последвах съвета му.
Отидох при нея, разказах ѝ за операцията и помня как тя тихо каза: „Значи ще умра.“
И аз отговорих: „Да.“
И след това нямаше какво повече да се добави.
Седяхме заедно в мълчание дълго, много дълго, общувайки без думи, разбирайки, че нашите отношения на дълбока любов, дългият живот, който бяхме изживели заедно, ще стигнат до своя край, но нищо няма да може да разклати любовта ни един към друг.
И след известно време аз продължих да се занимавам със своите дела, а тя остана на легло.
Но в резултат на този разговор се случи нещо: нито за миг майка ми не беше затворена в принудително мълчание, нито за миг нито тя, нито аз трябваше да играем отвратителната, уродлива комедия, която толкова често се разиграва в болниците, когато и самият умиращ човек, и всички членове на семейството му знаят, че смъртта е близо, но всички продължават да се лъжат един друг, сякаш това не е така.
Тогава човекът, който се нуждае от дума или само от жест на разбиране, е лишен от него, а околните, които имат такава нужда да изразят любовта си по начин, по който може би са се срамували да я изразят преди болестта, преди смъртта да надвисне над тях — също не могат да го направят.
На нас не ни се налагаше да играем тази игра.
Но освен това ни стана ясно още нещо много важно: няма нищо толкова малко и незначително, което да не може да изрази цялото благоговение, цялата любов, цялата дълбочина на отношенията между двама души.
Открихме, че любовта в цялата ѝ пълнота може да бъде изразена чрез движението, с което оправяш възглавниците под главата на умиращия човек, чрез начина, по който поднасяш чаша чай върху поднос, чрез звученето на гласа ти — чрез всяко движение, от най-малкото до най-голямото.
Почувствахме с особена острота — и мисля, че това е истина във всеки момент от живота, — че няма важни и незначителни неща.
Най-незначителното действие, ако то истински изразява взаимната любов, е безкрайно велико, а ако не изразява, не въплъщава, не предава любов, то не означава нищо и ще се разсее като прах.
Ще кажа още веднъж: паметта за смъртта има огромно значение, но не говоря само за хората, които са болни, лежат на легло или са поразени от така наречените смъртоносни заболявания.
Ако ми позволите да се изразя рязко, всички ние страдаме от неизлечима болест - смъртността. Всеки от нас ще умре. Може би в това няма нищо трагично, а може би има, но това е просто факт. И мисля, че е важно да го осъзнаваме, защото ако само умеехме да осъзнаваме, че не разполагаме с нищо друго освен с настоящия миг, че след него може да няма нищо — как тогава бихме се отнасяли един към друг?
Ако знаехме, че човекът, с когото разговаряме, или ние самите можем всеки момент да умрем, без да довършим разговора, нима гласът ни, движенията ни, отношението ни не биха се променили — нима не бихме се държали по друг начин, а не както обикновено, когато смятаме, че пред нас има още много време?
Сега ще си позволя да бъда нетърпелив, да бъда груб, да проявя равнодушие, неверност, да бъда студен — по-късно ще поправя всичко.
Ами ако повече няма време?
Само съзнанието, че всеки миг, всеки настоящ миг може да бъде последният, ни позволява да го превърнем в пълнота, в тържество на отношенията, в победа.
И мисля, че това е много важно във всекидневните отношения. Нямаме право да чакаме ситуацията внезапно да се превърне в трагедия, за да съжаляваме за всичко, което не сме направили, за да се обръщаме назад и да питаме: „Господи, защо не направих това по-рано?“
Има едно стихотворение от немски поет на тази тема:
Остра дума тъй бързо изречена,
О, не от жестокост или за да нарани.
Но тази, която я чу, си отиде разплакана,
А сега стоя пред гроба ѝ…
Случва се смъртта да застигне човек не само в напреднала възраст, не само след продължително смъртоносно заболяване.
Понякога хората загиват внезапно, например вследствие на пътна катастрофа, и това по никакъв начин не може да бъде поправено или променено.
Да, разказах ви за човека, когото посъветвах да се обърне с думи към момичето, което беше убил — но това не е толкова просто.
Отношенията трябва да бъдат като добре настроен инструмент: всяка струна трябва да издава правилния звук и понякога е необходимо много време, за да настроим душата си така, че да можем да се обърнем към човека, когото сме обидили.
В преживяването на загубата има още два момента, които бих искал да спомена.
Първо, случва се пред нас да има човек, който поради възрастта или болестта си се приближава към смъртта.
Една от най-големите грешки, които можем да допуснем, е да се стараем да си затваряме очите за това, да се опитваме да го изтрием от паметта си, докато не настъпи смъртта. И когато това се случи, тя се превръща за нас в страшен удар — сякаш дъщеря ни, съпругата ни или майка ни внезапно е попаднала в катастрофа и е загинала.
Внезапността на загубата може да ни зашемети и сломи.
Много е важно и за двете страни да не се отвръщат от приближаващата смърт, но сега говоря за онзи, който ще остане, за да може той да се подготви за предстоящата загуба, докато това все още е възможно, с помощта на умиращия любим човек.
Преминах през това с майка си.
Имаше моменти, когато болката от раздялата беше непоносима за мен или когато майка ми не можеше сама да понесе мисълта за раздялата. Тогава аз отивах при нея или тя звънеше със звънчето и ние седяхме заедно пред съзнанието, че животът си отива и смъртта наближава, че раздялата се приближава, и споделяхме това преживяване, доколкото изобщо е възможно човек да преживее смъртта, докато е жив.
Не говоря за това просто да изговаряме нещата, а именно да споделяме един с друг болката, душевното страдание, да говорим за него, но без драматизъм, а истинно, постепенно осъзнавайки болката, която ще донесе раздялата, но също и надеждата за нова среща и съединяване.
Аз вярвам във вечния живот и вярвам, че ще настъпи време, когато всички ще бъдем заедно.
Със смъртта на всеки човек се случва нещо чудесно: все повече и повече хора, с които бихме искали никога да не се разделяме, вече се оказват във вечността и вечността все повече и повече се превръща за нас в желано място.
Помните думите на апостол Павел: „За мене животът е Христос, а смъртта — придобивка“ (Фил. 1:21). На друго място той казва, че за него да умре не означава да се съблече от временния живот, а да се облече във вечността (срв. 2 Кор. 5:4).
И последното, което бих искал да ви оставя, макар че има още много неща, които бих желал да споделя. Когато настъпи времето за смъртта на близък човек, хората често се стараят да проявят героизъм, да не показват болката си — и дори да не изпитват болка. Смятам, че това е голяма грешка.
Мисля, че имаме пълното право да изпитваме болка, дори когато тя ни изгаря; това е повече от право, това е почти наш дълг, защото болката — това е нашата любов. Любовта се е изразявала чрез радост, а сега се изразява чрез болка.
Това е същата любов и няма нищо срамно в това да я чувстваме, но, разбира се, не бива да има болка заради самата болка — просто не трябва да се крием от нея.
И още нещо, с което хората много често се сблъскват, е въпросът: а какво следва?
Ето какво много ми помага и помага и на други хора: ако човек е живял и е бил способен да пробуди у нас любов, благоговение, уважение, благодарност, тогава той ни е оставил пример.
И когато човек си отиде от живота, ние сме призвани, докато не дойде нашето време, да бъдем продължение на неговия живот, да живеем по такъв начин, че земята, нашето обкръжение да не изгубят нищо с отминаването на човека, когото сме загубили.
Толкова често ми се е случвало да срещам общности от хора, които прекрасно разбираха това, и чрез техния пример човек с изумление може да види истината на евангелските думи: „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, то остава само; ако ли умре, принася много плод“ (Йоан 12:24).
Ако всеки, чийто скъп човек е починал, си мислеше: „Какво означаваше за мен починалият? В какво се състоеше величието, истината, красотата, благородството, които той разкри пред мен и сподели с мен?“ Тогава всеки би могъл да стане сякаш продължение на живота на онзи, който си е отишъл.
Защото има толкова много страни, които са били само набелязани в живота на един човек и които могат с такова величие да бъдат въплътени в живота на мнозина. А след това - вярвам - ще настъпи денят, за който говори и Евангелието, повтаряйки думите на Стария Завет, когато и сеячът, и жътварят ще се радват заедно (Йоан 4:36).
Източник: Фонд "Духовное наследие митрополита Антония Сурожского" https://antsur.ru
