За стила на пеене във Великата Христова църква и т. нар. „патриаршески стил“

Източноправославната църква е приела и установила определена музикална система за своето богослужение в храмовете - система, която е издържала през вековете, претърпяла е много сътресения през определени периоди, но се е запазила до наши дни непроменена и автентична. И такава ще остане завинаги, след като Църквата многократно със свои нормативни разпоредби я е признала и обявила за част от свещената си традиция. Защото тази музикална система подхожда на светостта на нейните богослужения и обреди, но също така и на националните и църковните традиции на православните народи в различните страни. И с право. Защото нашата църковна музика притежава всички технически и естетически елементи, чудесно служи и блестящо украсява това особено и несравнимо по красота и значимост богатство, т.е. църковното псалмопение. Доказателство за това е, че какъвто и опит да е правен някога от страна на неуки и нечестни хора уж с намерение за нейното преобразяване, но всъщност водещ до нейното обезобразяване, той жалко се е провалял и е стигал дотам, че е ставал за смях. И винаги ще се проваля, защото тази музика не само се е сраснала с всички шедьоври на нашето пеене (а най-простият от тях носи в себе си цяла история!), но и като музика тя единствена е сериозна и класическа, подхождаща за светостта и стила на нашата Църква. Затова Великата Христова църква обгражда тази музика с особено голяма почит и никога не е търпяла нейното профаниране, не е позволявала тя да придобие светски елементи, а винаги чрез средствата, с които разполага, е отстоявала и продължава да отстоява тази чиста и непринудена по стил и изпълнение класическа музикална линия. Тази музикална линия се открива непокътната в цялото си свещено очарование и простота в текстовете, отпечатани непосредствено от ръкописите, а не в някои от издадените през последните години, които под претекста на уж сериозно вдъхновение и задълбочено проучване се разпространяват като развалени и отровни гъби.

И макар че някои от тях за съжаление бяха приети благосклонно от определени лица, които отдават значение на личните приятелства или показват слабост поради пряко или косвено въвличане в тези въпроси, та дори се получи одобрението на иначе доста пестеливата в подобни случаи Велика Христова църква, то тези одобрения за щастие представляват изключения, които никога няма да могат да накърнят същността на певческата ни традиция.

И така, оставяйки настрана тези изключения, приемаме като първообрази на сериозно и ненадминато музикално вдъхновение всички онези изключителни мелодии, които се намират в класическите текстове, равностойни на които не са се появили до днес, нито ще се появят някога през вековете. Защото нито друго „Христос воскресе...“ е възможно да заеме мястото на вече познатото ни, нито друго „Дева днес...“, нито друго „Се жених грядет...“, нито друго „Вкусите и видите...“, нито друго „Господи, яже во многия грехи...“, нито друго „Трисвятое” (мертвеното), нито друго „Свете тихий...“[2], нито... нито... А доказателство за това е, че онези, които са обвинявани за издаване на изопачени сборници, винаги поставят тези (традиционни, б.р.) мелодии на преден план и в тяхната сянка се опитват да прикрият недъгавите си произведения.

Църквата обаче не само е признала и наложила употребата на определени песнопения, съчинени според конкретни класически мелодични линии, но е установила за тях и специален начин на произнасяне и изпълнение, който най-общо се нарича стил.

Какво всъщност представлява този стил? Как и по какъв начин се е запазил? Тук молим всички, които се интересуват, да ни следят много внимателно. И бихме били щастливи, ако успеем да ги убедим или дори ако те успеят да убедят нас, в случай че твърдят обратното.

***

Музиката подобно на езика, когато се използва правилно и в хармоничния ред на музикалните звуци, събужда у човека цяла поредица от чувства и идеи. Това става възможно чрез ясното и безпогрешно произнасяне, което се постига посредством правилното използване на гласа с нужната изразителност и с точно предаване на множеството разнообразни смисли и чувства, изразени чрез химните. То се постигакакто чрез глас, съответстващ на изразяваните чувства, така и чрез построяването и последователността на музикалните степени. Задължителни елементи за правилно изразяване са чистото и ясно произнасяне на музикалните степени, съответната сила на гласа и подходящият тон, който е тясно свързан с голямото разнообразие от смисли в това, което се пее, и дори в това, което се чете. Защото, ако гласът не се чува чисто и ясно, така че отчетливо да се чуват думите, сричките и дори буквите от изпяваното или четеното, не е възможно да се постигне чисто произнасяне. Доказателство за това, колко голямо значение отдава Църквата от най-ранни години не само на чистото музикално произнасяне, но и на доброто и ясно музикално четене, е съществуването на обособеният чин на четците, които след нарочно ръковъзлагане носят отговорност за ясното и с подходяща интонация четене на всичко, което не се пее.

Именно за постигането на такова чисто и безпогрешно мелодично четене на помощ идва музиката, която – с изключение на някои конкретни пространни мелодии, съчинени така с определена цел – не е нищо друго освен, в известен смисъл, мелодично четене с помощта на музиката. Когато то се изпълнява както трябва и от когото трябва, у внимателния слушател не остава никакво съмнение относно думите, които се пеят. Но както всяко изкуство има различни степени на съвършенство, така и мелодичното четене има своите степени на съвършенство. Както не можем да наречем зограф онзи, който просто приготвя цветове, нито скулптор – онзи, който просто подготвя камъка, нито четец – всеки, който просто познава буквите в азбуката, така не можем да наречем музикант и онзи, който просто произнася степените на музикалната стълбица, а само онзи, който може да вдъхне живот на това, което пее, защото иначе изпятото не е музика, а само трупът на музиката. Следователно съвършен певец не е онзи, който просто има хубав глас и бездушно се изкачва и слиза по музикалната стълбица, а този, който умее да използва гласа си съгласно правилата на всеки вид музика, който толкова изкусно и изразително вдъхва живот на идеите и образите, отпечатани върху бездушния нотен лист, че тези идеи и образи оживяват пред слушателите му, а той привлича вниманието, предизвиква възхищението им и накрая постига търсения чрез музиката резултат.

За успешното постигане на всичко това е нужно певецът да познава съответната изразителност, съответната интерпретация или, както казваме, съответния стил. А основни съставни части на този стил са подходящият глас, чистотата, изразителността, изяществото и хармонията, т.е. усещането, което се създава от правилната употреба на гласа в църковното пеене. Характеристиките на този стил от своя страна са безброй, като например мелодията, времето, темпото, модулирането и особено т. нар. подражание, т.е. стремежът различните смисли в песнопенията да бъдат предадени чрез гласа. Подражание от този вид се среща в изобилие в песнопенията на църковната ни музика, за която то е основен и необходим елемент, позволяващ възможно най-естествено да бъдат представени всеки смисъл и всяко душевно чувство. Защото песнотворецът не записва просто ноти, които съставят музикални линии, а с оглед на смисъла на текста използва всички средства на музикалното изкуство, за да постигне съживяването на разнообразните смисли и чувства, съдържащи се в текста, който нотира. Техническите средства на това подражателно изкуство, т.е. на подражанието (имитирането) са много на брой и различни откъм действие. Това са гласовете, етосът (характерът) на всеки един от тях, мелодичните линии, които подхождат на всеки от гласовете, времената, темпото, повредите, оттенъците,[3] времевите знаци, качествените (изразителните) знаци, употребата на високи мелодични линии за смислите и думите, които разкриват височина, и на ниски за тези, които показват дълбочина (като и в двата случая може да се използват и повреди спрямо изразяваното чувство), знаци за силно, слабо, меко, твърдо, радостно, плачевно и много други. Чрез всичко това, когато указанията се прилагат по подобаващия начин, не се представя нищо друго освен своеобразният стил (дух) на църковната музика. За предаването му остава – след като всичко останало е отпечатано на листа заедно с музикалните знаци и се намира пред очите на певеца – живото му възпроизвеждане съобразно определените правила, които важат за всяка от горните характеристики, посредством подходящото произнасяне и безупречното изпълнение на всяко песнопение. Следователно певецът, щом има пред себе си нотирания текст и пее, както го изисква особеният характер на нашата църковна музика, както го изискват нейните знаци – количествени и качествени, както го изисква въображението на песнотвореца, продиктувало избора на гласа, употребата, смесването, подражанието като цяло, избора на времето и темпото, както и различните изменения, съдържащи се в композицията и съгласувани с разнообразните смисли на текста, като има, повтаряме, всичко това пред очите си, не трябва да се грижи за нищо друго, освен за съвършеното предаване на песнопението съгласно всички тези правила. Разбира се, това предаване (изпълнение) той няма как да чуе от страниците на книгата, но може да го научи от някой учител, който е отличен изпълнител (на църковната музика) и който на свой ред е научил начина на изпяване от своите предшественици.

И ето, възниква въпросът дали това изпълнение, т.е. стилът на изпълнение е общ за всички, които са изучавали църковното пение, или е пригежание само на един или друг от тях. Казваме, че стилът трябва да е общ за всеки съвършен познавач на църковната музика. Като под съвършен познавач разбираме този, който познава в детайли всички етапи на развитие на музикалната ни система и следователно може да ги използва според музикалните правила и закони, наложили се в тази система. Ако този стил не е общ за всички, които изучават църковно-певческото изкуство, то това е доказателство, че преподаването на техническите понятия и правила не е осъществено според законите на църковната музика. А в такъв случай това със сигурност ще се дължи не на факта, че някой не е изучавал музиката при учител А или Б. Защото А и Б, за да могат да претендират, че познават в дълбочина и до съвършенство т. нар. стил, би трябвало да бъдат такива, каквито ги описахме по-горе.

За съжаление обаче днес нещата са се променили и изкривили дотолкова, че за стил се счита единствено силата или качеството на гласа на А или Б. Затова често виждаме как, в зависимост от силата или качеството на гласа на един или друг певец, или от нагласата на слушателите (които невинаги имат еднакви предпочитания) започват дискусии и се изразяват мнения, че Хикс притежава стил, а Игрек – не, защото не наподобява вида на гласа и извивките на Зет. А тази беда днес се простира дотам, че за всеки, който се обучава при някого от онези с претенциите, че държат монопола върху стила, да не се смята, че се придържа напълно към стила на учителя си, ако не усвои дори всичките му естествени недостатъци, които често не се ограничават само до гласовите особености...

Не споменавам конкретни примери, защото тук не говорим за конкретни лица. От такава изкривена, прекалено изкривена идея за т. нар. „стил“ са възникнали т. нар. музикални системи, т.е. системата на Хикс или на Игрек, които наивно се бъркат и отъждествяват с т. нар. стил на Великата Христова църква.

И така, според нас стилът на Великата Христова църква не е начинът, по който някой пее произволно, според силата и качеството на гласа си, а признатото безпогрешно и сериозно изпълнение на музикалната линия в нашата църковна музика въз основа на определени теоретични и практически правила. Този стил, разбира се, не е слязъл от небето, но не е и поникнал от земята. Той е произлязъл и се е развил благодарение на отличните и класически песнотворци, които са се проявили именно като такива, защото са притежавали стила, налаган от конкретното музикално изкуство. Такива отлични познавачи в различните епохи е имало доста и никога не са липсвали, нито пък ще се свършат. Понеже тъкмо такива отлични познавачи винаги е наемала Великата църква в първия от цариградските храмове – патриаршеския храм, както го наричат, се е установило и този стил да се нарича „патриаршески“ и да се предава от протопсалтите на техните приемници. Всеки, който изучава историята на нашето църковно пеене, ще срещне мнозина от тези отлични познавачи, украсявали патриаршеския храм. И наистина някога този храм е бил истинска школа, към която се стичали певците от другите църкви, за да чуят правилния музикален стил, както и онова особено и безупречно изпълнение, което произтичало от този стил и било отличителното качество на онези учители.

И така, има две неща, различни едно от друго: 1) стил на музиката, който трябва да се нарича стил на Великата Христова църква, и 2) специфичното изпълнение, което този особен стил изисква. Ние приемаме за единен стил на Великата Христова църква онзи стил, който се определя от правилата на музиката, който съществува в многообразните видове мелодии и гласове и е писмено отразен в класическите музикални текстове, но в никакъв случай не приемаме за стил на Великата Христова църква произволния и самодоволен начин на изпълнение (на песнопенията) на първия попаднал ни певец, който често наподобява „нагмѐта“, „багламѝ“ и „соук невѝ“![4]

И след всичко това вече възниква въпросът: кои са тези отлични псалти, които са съхранили онова особено изпълнение, съответстващо на стила на църковната ни музика? На този въпрос не може да се отговори без да бъдат засегнати някои личности, част от които са ни скъпи и уважавани, притежават известна музикална дарба и добра музикална подготовка, но им липсва онова, което търсим в настоящото изследване.

По-горе казахме, че в предходните епохи са живели мнозина отлични в това отношение певци. Ако се върнем към по-стари времена, ще трябва да споменем Якововците, пелопонесците, византийците, трапезундците[5] и някои други, чрез които последователно се е предавало онова особено произнасяне и изпълнение в стила на Великата църква. Макар че тогава не е имало звукозаписни устройства, които да запишат и да съхранят за нас особеното изпълнение, за което говорим тук, все пак разполагаме с техните ненадминати по красота и вдъхновение произведения, в които като в кристално чисто огледало съзираме чистата и непретрупана класическа линия, която именно е израз на онзи чист стил. И ако при това вземем предвид голямата им слава, всеобщото уважение, което всички са изпитвали към тях, и най-вече почитта и особената чест, която са им оказвали църковните предстоятели през различните времена, тогава можем с увереност и без да се отклоняваме от истината и действителността да твърдим, че именно те са били действително отличните псалти, които са притежавали особеното произнасяне и изпълнение, изисквани от своеобразния стил на църковната ни музика. Но този период на отличните певци, както виждаме, приключва най-късно с Йоан Протопсалт, който наследил сладкогласния Константин Протопсалт или Византиец, както поне ясно свидетелстват онези, които все още са живи измежду слушалите тяхното пеене.

Разбира се, ще огорчим онези, които сега пеят в патриаршията (някои от които са ни много скъпи), ако кажем открито, че онзи истински патриаршески стил отдавна е напуснал пределите на патриаршията. Защото как е възможно да разпознаем този стил у онези, които пеят не въз основа на класическите текстове и правилата на псалтикийното изкуство, а пеят именно по онзи начин, който познаването на това изкуство би трябвало да поправя в устата на неопитните и начинаещи псалти? И как е възможно да приемем, че днес в патриаршеския храм се е съхранил онзи древен и класически стил на музиката (за момент оставяме настрана ббезупречното му прилагане), когато дори при неща, които са толкова добре известни, че вече се смятат за норми, виждаме, че не се следва установената музикална линия, а по собствено усмотрение се въвежда друга, към която умът и устата са тласкани от главозамайването, причинено от непознаването на музикалните текстове? Как е възможно да приемем, че днес в патриаршеския храм е налице онзи идеален и благороден стил, когато вместо установените мелодични линии, изучени в продължение на векове, чуваме тонове, издавани произволно и безцелно и съчетавани в музикални фигури, които нямат никаква връзка помежду си, а се съшиват толкова безредно и случайно в самия момент на изпълнението, че ако едното бъде премахнато, съществуването на другото става невъзможно? И как е възможно да приемем, че днес в патриаршеския храм се съхранява древната и класическа музикална линия и традиция, когато - да приведем само един малък пример - вместо установеното[6]

чуваме в непростима импровизация следното:

 Как е възможно да приемем, че в патриаршеския храм все още съществува онзи чист стил, когато вместо онези непретрупани отговори към свещеника в т.нар. „евхаристиен канон“[7]:

вече чуваме под сводовете му да звучат произведения на болна муза и на твърде пошло вдъхновение като например:

А и как е възможно да приемем, че единствено онези, които днес пеят в патриаршеския храм, само те трябва да преподават музиката, за да се запазел, както казват, стилът (!), когато ги чуваме да преподават „Господи, воззвах“ на първи глас в паралагия[8] по следния начин:

Но кое да споменем първо и кое последно? И каква нужда има да се привеждат повече доказателства и примери, след като това печално положение се забелязва дори от онези, които имат само елементарни познания по музика? Впрочем неотдавна и Негово Светейшество, нашият почитан Господар и Владика г-н г-н Йоаким III, на събрание на т.нар. Музикално дружество изрази приблизително същото мнение, като официално осъди безредието, което се наблюдава при пеенето в патриаршеския храм, и съвсем правилно добави: „за да долови човек фалшивото пеене, не е необходимо да бъде специалист, а е достатъчно да има малко слух“. А ние вярваме, че Негово Светейшество притежава този слух не по-малко от всеки друг, тъй като е слушал пеенето на последния от онези протопсалти, които ние смятаме за отлични – приснопаметния Йоан Неохорит[9] – по времето, когато, ако паметта не ни лъже, е бил протосингел на Вселенския пре-стол. Именно поради тази причина ние, придавайки изключително голямо значение на това мъдро мнение на Негово Светейшество, му благодарим от дъното на душата си, защото с това официално изразяване на своето мнение той ни даде повод да заговорим по този сериозен въпрос, чието изследване досега избягвахме, очаквайки именно такъв висок и твърде сериозен повод.

Предварително знаем, че написаното от нас днес може би ще огорчи мнозина. Но съвестта ни е спокойна, защото вярваме, че с това наше мнение, изразено открито, изпълняваме един твърде висок дълг към майката Църква. Ще очакваме пълно опровержение на всичко, което изложихме с такава яснота и недвусмисленост и за което се съмняваме, че някой строг и безпристрастен съдник би могъл да има противоположно мнение.

Превод от гръцки: Цветелина Татанова

[1] Статията е публикувана в музикалния вестник "Φόρμιγξ", пер. II, год. III, № 19 – 20, 15 - 31 януари, 1908 г., с. 1 – 3.

[2] За съжаление това твърдение на К. Псахос е опровергано. Суетата и непознаването на историята дадоха повод и тези песнопения да бъдат изменени, като дори беше променен гласът, на който се изпълняват!

[3] От гр. ез. χρόα – оттенък на рода в музиката. В църковната музика оттенъците са три: зигóс (о ζυγός), клитóн (το κλιτόν), спáти (η σπάθη). Наименованието им като оттенъци (χρόες) е утвърдено от Музикалната комисия (1881 – 1883 г.). Тези знаци в църковната музика не образуват пълни стълбици, както познатите такива в трите рода, а действието им се ограничава до продължителното отклонение на две степени от един диатоничен пентахорд, като останалите степени на стълбицата остават естествени.

[4] На турски nağme, bağlama, soğuk nevi са характерни за османотурската народна музика стилове, изразяващи съответно емоционалност, пеене с много украшения, меланхолия (б. пр.).

[5] Авторът има предвид преди всичко всеизвестните творци и изпълнители Яков Протопсалт, Петър Пелопонески, Петър Византийски, Йоан Трапезундски.

[6] Авторът дава пример с ирмоса на 7 п. (в различни канони): „Пещь, Спасе, орошашеся, отроцы же, ликующе, пояху...“ (б. пр.).

[7] Приведеният пример е с отговора на певците: „Милость мира, жертву хваления“. А при следващия пример, след „Милость мира...“, е дадено „Тебе поем...“ (б. пр.).

[8] Пеене само на ноти, солфеж (б. пр.).

[9] Йоан Нихорит, лампадарий в патриаршеския храм в средата на 19 в. и издател на певчески сборници; името му произлиза от с. Йеникьой (Ново село) на европейския бряг на Босфора, на гръцки Нихори или Неохори (б. р.).