„Още се молим за дарителите и добротворците в този свят и всечестен храм...“, възгласяше отец Ипомоний по време на сугубата ектения, а погледът му не можеше да се откъсне от напълно преобразения облик на храма. Само за седмица белите стени и куполът, които си стояха така от години, защото все не можеха да се съберат средства за тяхното изографисване, бяха до сантиметър покрити със свещените изображения на Господ и Неговите угодници. Наред с тях редица сцени припомняха на входящите в храма най-важните евангелски събития: Рождество Христово, Вход Господен в Йерусалим, Тайната вечеря, Разпятието, Възкресението, Възнесението... Всичко, както си е по канон. Обаче...
Не бяха изографисани. Бяха налепени тапети. Ама по-добре ли беше да белеят стените – като в някоя болница? Знаете ли колко струва само купола да изрисуват? А така всичко стана и бързо, и с по-малко средства. Е, средства пак си трябваха – отиде всичко, което с години беше събирано, че и не стигна. Добре, че изпълнителят прояви благоразположение и се съобрази с възможностите – и цената намали, и разсрочено се съгласи да приеме недостигащата част от сумата. И най-вече: всичко стана бързо.
Дойдоха преди месец-два специалистите, снимаха навсякъде, взеха всички размери с някакъв лазерен уред, въвеждаха данните в някакво преносимо компютърче, правиха-струваха, изчисляваха нещо и си заминаха. И само преди седмица (отец Ипомоний даже отсъстваше – беше получил благочестивото послушание да придружи владиката при посещението му на Света гора) се върнали с материали и майстори, и започнали. Всичко било подготвено – до сантиметър. Докато се усетиш, от белите стени не останал и помен. Скромният енорийски храм заприличал по благолепие на ставропигиален манастир.
Радост за всичките благочестиви християни, които влизат със страх Божий. Радост и за отец Ипомоний, разбира се: като се върна от Атон, той направо не позна храма, в който толкова десетилетия вече служеше. Обаче...
Св. Литургия отдавна беше свършила, а отецът още стоеше в храма и разглеждаше всяко негово преобразено кътче. И хем се радваше, хем нещо го смущаваше. Не можеше да прогони спомена от разговора с един зограф – вече възрастен човек, който се случи да пътува с тях към Света гора. Някаква реставрация била потребна за един от стенописите на българския манастир, та го бяха потърсили да помогне. Трудна била работата, можело съвсем да се унищожат фреските, ако се сбърка, не всеки можел да се справи, та затова специално него го бяха повикали. А иначе през последните години рядко някой го търсел за работа.
„Няма да има вече работа за нас, зографите, отец, споделяше старият майстор, докато корабчето потегляше от Урануполи. И времената станаха по-трудни, и технологиите – по-модерни. В много от новите храмове вече не се изографисва – лепят се готови тапети. То остави, че за нас няма работа – айде, аз съм вече пенсионер, ами за младите – при тях е още по-сложно. Влезли с желание в Академията, учили с години, талантливи – виждал съм с каква любов идваха да чиракуват едно време при мене, докато им преподавах. Винаги гледах да им давам възможност да се учат, да се развиват. Ама сега вече като пенсионер...
Не виня никого за тапетите. Но да ти кажа, не са и съвсем прави. Става лесно и бързо, да, ама знаеш по-добре от мене – в духовния живот нищо не става нито лесно, нито бързо. Трябва си време, труд, старание, търпение. Затова някога са постели старите зографи, докато са рисували храмовете. Че даже преданието разказва как някои със сълзите си са разтваряли боите... А днес искаме всичко веднага и наготово. И понеже нямаме търпение да дочакаме автентичното, се задоволяваме с имитацията. Такъв стана целият ни живот...
Не се търсят вече зографи. Някои заминаха за чужбина, там все още чат-пат се намира работа – главно реставрират. Но повечето се ориентираха към нещо друго. Не ги храни професията. Пазар! Съобразяваш се с това, което се търси. И мераклиите да я учат тази професия намаляха. Трудна е тя. Не искам да ти казвам колко бяха кандидатите миналата година за Академията. Аз, като стар даскал, още хвърлям по едно око, срещам се с колеги, говорим си.
Изчезва нашата професия, отец. Като си отиде нашето поколение, няма да остане никой след нас. Ще трябва да внасяме зографи или да лепим тапети. Това ми е тъжно. Все едно си отивам бездетен... Ще кажеш: ама нали толкова храмове и манастири си изрисувал – все нещичко ще остане след тебе. Така е, там ми е на мене сърцето – там и в Академията, където ми мина животът. Ама, да ти кажа, един ден и моите стенописи ще трябва да се реставрират, а няма да има кой...
Знаеш ли как стенописите изчезват? То не става изведнъж. Образите постепенно започват да потъмняват, да губят яснотата си. После малко по малко започват да се лющят. Все още можеш да ги познаеш, но вече започваш все по-рядко да поглеждаш към тях. Знаеш, че си отиват. Не гледаш, защото сякаш там, където в избледнелите фигури някога са били очите, виждаш укор. То, те няма как да гледат с укор, защото ги няма, ама това идва от съвестта ти. Тя те укорява. Сякаш ти казва: „човече, вярата ти се лющи, затова и стенописите падат!“. Няма я вярата ти – да ги държи...
Прощавай, отец, разприказвах се и май те понатъжих. Не ми обръщай внимание! Даскалски навик, да говоря много. Казват, че компенсирам така безмълвните часове, в които съм изографисвал. Не се натъжавай! Хайде, ето го и моето пристанище. Слизам тука. Благослови и да даде Господ пак да се видим“.
Отец Ипомоний се връщаше отново и отново на този разговор, докато завършваше обиколката си на храма. В един от ъглите видя, че бяха забравили част от стената. Стоеше си бялата мазилка, някак странно и самотно, на фона на пъстрите цветове, които бяха навсякъде. Не беше много голямо, а и трябваше да се приближиш, за да го видиш. Но това откритие за пропуска на иначе толкова прецизните изпълнители не само не огорчи отец Ипомоний, а някак внезапно го зарадва. Стоеше вгледан в бялото петно и нещо си мислеше. Дотолкова беше вглъбен, че дори когато леля Данче, дето е на свещите, дойде да го попита нещо, изобщо не я чу. Дори когато тя плахо си повтори въпроса.
А после се сепна, погледна я, усмихна се и ѝ каза:
„Лельо Данче, твоят внук нали следваше в Художествената академия? Покани го, моля те, да намине, като има време. Не, не е спешно – нека да му мине сесията. За успех, здраве и спасение да му бъде! Да дойде, когато може“. А после все така усмихнат, под учудения ѝ поглед, отец Ипомоний излезе от храма.
