Случаят наистина бе неприятен. Даже думата „неприятен“ нямаше как да опише всички емоции, през които преминаха не само родителите на бебетата, но и цялото общество в последните няколко дни. Темата, разбира се, бе централна за всички медии – все пак не всеки ден се случва да разменят бебета в родилен дом. При все че този сюжет не е непознат за изкуството – от векове назад, та чак до модерните в последните години сериали. Казусът поставяше не само юридически и административни, но и сериозни етични въпроси. А за последните, видно бе, нашето общество нямаше съвсем ясни и еднозначни отговори.
Но какво общо имаше всичко това с о. Ипомоний? – Нали инцидентът вече бе в ръцете на правоохранителните органи и всевъзможните държавни контролни институции, които до една се бяха заели сериозно с него. Така е. И отецът нямаше никакво намерение да се меси в „кесаревото“, но пък да се случи, че и двете майки бяха енориарши на о. Ипомоний.
Тя, енорията, голяма, жените даже не се и познаваха, че и отецът ги знаеше повече по физиономия – особено едната, която рядко идваше, но покрай всичко, което се случи, стана така, че един ден се засякоха в храма. И точно тогава отецът беше дежурен. Та успя да поговори и с едната, и с другата. Да се опита да ги успокои, да им вдъхне надежда – нали светли празници идват – Роденият във Витлеемските ясли Младенец ще се погрижи, по милостта Си, и за тези разменени младенци и обърканите им родители.
Какво точно са си казали, не знаем. Не е и редно да питаме. И да не е било изповед – лични неща са това. Но след като си тръгнаха, отецът се замисли. Не за юридическия изход от ситуацията – там Божият промисъл и държавната ръка имаха думата. А за това как една и съща ситуация хората могат да я приемат толкова различно.
Едната майка винаги щеше да бъде подозрителна, че дори да върнат обратно децата, това може би няма да е нейното. Може би пак е имало измама, която обаче не са успели да установят. Тя може би винаги щеше да гледа с подозрение и на собственото си дете. Да намира заговор и лъжа във всеки и всичко, с което бъдещето я срещнеше.
Другата също нямаше много доверие на институциите. Но след този случай някак интуитивно на всяко бебе, което виждаше на улицата, гледаше като на свое дете. Радваше му се, мислеше как ли ще проходи с първите си несигурни стъпки, ще проговори първите си смешно-неясни думички, ще започне да търси и отстоява своята самостоятелност – защото „вече не е бебе“, ще се притеснява и стеснява от първите си несигурни любовни трепети…
„Какво нещо е животът – само Господ знае кого какво го очаква. Спаси и съхрани…“ – помоли се наум о. Ипомоний и влезе отново в храма.
