Старецът и ЗD-очилата

Влиза дъщерята на заварчика и от вратата вади портмонето да ми плаща вересията. Половината ѝ лице изкривено, лицева невралгия. Чела листовката на нивалин, притеснява се до го пие. Обяснявам ѝ, че това е лекарството, което ще я излекува, разказах ѝ за блатното кокиче и за българското лечение.

- Мамо, виж – провиква се дъщеричката ѝ и сочи към пода, близо до вратата.

Поглеждам и аз – на пода се търкалят няколко левчета.

- Сигурно са ми изпаднали от портмонето, като изваждах парите – казва майката и се навежда да си ги прибере обратно.

И обнадеждена за нивалина си тръгва, като за пореден път се извинява за вересията, но чак сега бившият ѝ мъж превел издръжката.

Влиза колега от близко, още по-малко градче. Разполага се на стола и започва с оплакванията. Колежката с четири аптеки в града, онази с фурната в градината, щяла да отваря пета в неговото градче. А досега си е бил без конкуренция, но пак ставало все по-трудно, хората масово отивали в чужбина и не се връщали. И което е възмутително работели в аптеките й медицински сестри и акушерки.

Не мога да избягам от спомена, че в неговата аптека работеше и може би още работи и съпругата му, учителка по образование. Самият той се хвалеше с факта, че лично я е обучил.

- Но щом тази алчна колежка така ще прави, продължава възмутеният колега - аз ще си продам аптеката на благоевградска верига. Ще отворят аптека и при вас, в града. Знаеш ли какви цени държат? Убийствено ниски. Ще я съсипят.

Стоя със съпричастна физиономия, макар перспективата за още една, двайсет и първа аптека, при това с убийствено ниски цени, в малък град като нашия, едва ли ми харесва. А колегата с горчивина споделя още няколко мисли за унищожаването на професията фармацевт в днешно време и си тръгва.

Прокрадва ми се мисълта, че при някои от неговите, зачестили напоследък посещения ще се сблъска с клиентката, опасяваща се, че смъртта ще я застигне, ако не се маже с лимонов крем  и купуваща по четири опаковки на всеки три дни. Освен от това, лудостта й се състои от мания за преследване точно от този колега. Веднъж беше купила Индометацин маз. На следващия ден дойде да каже, че мазилото не й помага и тя знае защо. Защото въпросният колега, споменат с трите му имена, да не стане грешка в неговата идентичност, замърсява със слуз от охлюви лекарствата на целия град. И отново си е извадил дубликат на ключовете й. И тя не знае докога отговорните институции ще бездействат.

Вместо това обаче колегата почти се сблъсква на излизане със стареца с Родопското чудо. А старецът влетява с непривична за него бързина, в погледа му се чете ярост.

- Няма ми рестото – почти изкрещява той. И на мен тогава ми просветва.

Онези левчета на пода не са изпаднали от портмонето на дъщерята на заварчика. Чаткането на бастуна на стареца ми е попречило да чуя падането им от старческата му ръка.

Вземам от монетника да му дам други три левчета и обяснявам къде са били изпаднали предишните.

- На мен и друг път ми се е струвало, че ми връщаш по-малко, но не можех да го докажа – продължава старецът – но сега нямах други монети и щом се прибрах, разбрах, че не си ми върнала рестото.

Сигурно старецът и недочува, си мисля, и на по-висок глас му разказвам как жената, без да иска, е взела неговите левчета, като й се е сторило, че са изпаднали от собственото й портмоне.

- И ти си мислиш, че някой ще ти повярва – ме поглежда с отвращение той.

Подавам новите левчета и съветвам веднага да си ги сложи в плетения джоб на пуловера. Защо ли понякога старците стават така мнителни?

И отново обяснявам случката, като уверявам, че може да се случи на  всеки, за да не си помисли старецът, че се надсмивам на неговата немощ.

Той прибира левчетата и поклаща глава:

- Няма кой да ти повярва на скалъпената история – да не ме мислиш за толкова глупав. И друг път си го правела, но нямаше как да го докажа.

 След което – чат, чат – си излиза и на вратата подхвърля:

- Жалко, а колегата ти е толкова свястно момче.

След което си поплаквам (и аптекарите имат сърца!), натъжена от несправедливото обвинение. И не само днес, а в продължение на толкова години, щом старецът е купувал от аптеката "Родопско чудо", той си е мислел, че го мамя с рестото. С какво съм предизвикала тези подозрения? Тази увереност в моята нечестност?

Опитвам се да се успокоя, че, за съжаление, много старци развиват такава параноя като симптом на начална деменция. Ето, колежка, пенсионирана отдавна, редовно ми споделя своите опасения, че в телекома я мамят със сметките. Сестрата на баба ми си мислеше, че квартирантката й, такова мило и добро момиче, й краде бурканите. След година вече не познаваше никого.

О, Господи, дарувай ни дълъг живот, но ни прибери при себе си преди да изгубим ума си!

И все пак е тежко да те обвинят за нещо, което не си извършил. По никакъв начин да не можеш да докажеш своята невинност. Да не вярват на твоята почтеност.

И тогава се сещам за Св. Нектарий Егински. Обвиненията и клеветите, на които е бил подложен през живота са като океан спрямо чаша с вода в сравнение с днешната случка. И често като четем житията на светиите трудно можем да си представим изпитанията, на които са били подложени. Написаното си остава само думи, а не минала реалност, в която да се потопим.

Става ми леко на душата. Старецът от несправедлив обвинител се превръща за мен в благодетел, подарил ми 3D-очила.

Очила, които макар и за кратко ме потапят в реалността на живота на свети Нектарий.

И как тогава да чувствам омраза към него? Спомням си многобройните пъти, когато е купувал "Родопско чудо". Дали съм му състрадавала тогава за болките от раните, причинени от разширените вени? Дали съм се молила за него? Или е бил просто поредния, вежливо обслужен от мен клиент.

След няколко месеца, в един слънчев пролетен ден срещам стареца на моста.

Той отговаря усмихнато на моя поздрав.

Едва ли си спомня коя съм.

А така ми се иска да му благодаря на човека….