Мобилно меню

4.9846743295019 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (522 Votes)

ИпомонийОтец Ипомоний се беше задълбочил в една интересна книга с духовно-нравствени поучения в малката стаичка зад свещопродавницата в храма, когато внезапно връхлетя бай Михал – клисарят.

- Дойдоха, отче, дойдоха! – едва успяваше да си поеме дъх бай Михал. – Тука са, тука са – на входа на храма!

- За кръщенето ли? – сепна се Ипомоний. – Че нали уж за 11 часа беше…?

- Не, отче, не – бесовете, демоните дойдоха!

- А-а-а, знам бай Михале, знам. И при мене идват често. Тях само с пост и молитва можем да…

- Ама те при Вас са дошли, отче, Вас търсят бесовете! Митари!

- Да, знам. През митарствата всички ще минем. За делата си на този свят ще отговаряме. И комуто много е дадено, от него много и ще се…

- Какво да им кажа, отче?

- Нищо, бай Михале, само се помоли за мене. Ще си отидат.

- Те чакат пред вратата, отче. Няма да си отидат!

- Бесовете ли? Ще си отидат – безплътните сили нямат власт над нас, когато ние редовно…

- Не са безплътни тези сили, тези бесове, отче! Данъчни инспектори са. Искат да говорят с Вас.

- Как?… Данъчни инспектори. Истински? Живи?

- Телом са живи, духом – варосани гробници… Анатема трижди!

- Хайде, хайде – взе отец Ипомоний нещата в свои ръце. – Недей така. Ибо наши братя са, макар и овце заблудени. Покани ги.

Бай Михал, сам поуспокоен от увереността на отеца, излезе и след минута – така за авторитет трябваше да ги накара малко да почакат – въведе двама сериозни, костюмирани господа. И облеклото им, и израженията на лицата им, и погледите им – все едно от калъп бяха извадени.

- Заповядайте, господа, заповядайте! Седнете! – покани ги свещеникът, при все че в стаичката освен неговия стол имаше още само един. Но бързо съобрази неловката ситуация и премести своя от другата страна на бюрото. – Аз досега седях. Ще постоя прав, че от много седене кръстът започва да се обажда. Имам предвид моя кръст. Моят, не в житейски смисъл, а… Така де – гърбът ме наболява…

- Няма да Ви отнемаме много време, отец – започна делово единият от инспекторите. – Стандартна данъчна проверка. Имаме сигнал, че от години не сте плащали корпоративен данък.

- Корпо…, какво? – погледна ги отец Ипомоний с неразбиращ поглед.

- Данък-печалба – любезно уточни другият инспектор. – Имате доста имоти. Сгради, земи… Давате ги под наем, но не е ясно нито какви са приходите, нито какъв данък сте платили.

- Ама аз… Нямам имоти. Живеем в къщата на родителите на жена ми… На втория етаж. Те са на първия. Възрастни хора. Не могат да се изкач…

- Не, не Вашите. Църковни имоти имате. Ето, тук е списъкът, с който разполагаме. Само за старото килийно училище, дето сега е веган ресторант, е вписан договор за наем. За всичко останало нямаме информация.

- А, за църковните имоти… – поотдъхна си отецът. – Там трябва да питате в митрополията. Те знаят кое на кого…

- Имаме копие на пълномощно, с което Вие сте били определен да подписвате договорите и да отдавате имуществото – още по-любезно уточни вторият инспектор.

- Аз ли? А, да... Но то беше само формално. По послушание… Подписвах, но аз всъщност не съм…

- За съжаление законът се основава на подобни „формалности“ – отсече строго първият инспектор. Явно той играеше „лошото ченге“. – Един подпис и в затвора може да Ви вкара!

- В затвора?! – механично повтори отецът, загледан в иконата на св. Теофан Затворник, която стоеше на бюрото му. – Но аз нищо не съм…

- Такава е приказката, отец – добронамерено уточни „доброто ченге“. – Не казваме, че ще се стигне дотам. Просто опитваме да изясним обстоятелствата…

Отец Ипомоний почувства как потъва в някаква лепкава, тъмна бездна. Отдаден на духовното си служение, той от години се беше отдалечил от суетата на този грешен свят и най-паче – от изкушенията на мамона. И тогава му хрумна спасителна мисъл!

- Може ли да се обадя в митрополията, за да попитам това, което вие ме питате? – обърна се с надежда отецът към „доброто ченге“.

- Разбира се, разбира се – усмихнато му кимна инспекторът.

Другият разсеяно се загледа през прозореца. Но изглежда, че и той нямаше възражения. С треперещи ръце Ипомоний набра номера:

- Благословете, Ваше Високопреосвещенство. Ипомоний е. Да, да знам, че го имате… Тук са едни господа. От НАП. Питат за имотите – наеми, договори, данъци… Казах им, че аз само… Да, да, слушам. Да, добре – ще си запиша. Минутка само да си взема лист и писалка. Да, слушам… Не, не – от себе си нищо няма да добавям… Записвам…

Отецът започна да пише нещо старателно. За около минута-две в стаята се възцари мълчание. Дори двамата инспектори не нарушиха тишината. Само от време на време с крайчеца на окото се опитваха да погледнат към листа, но отецът беше застанал така, че го закриваше. След малко разговорът приключи.

- Господа, – обърна се към тях с треперещ глас отецът, вперил поглед в листа пред себе си, – „Упълномощен съм да заявя, че държавните контролни органи нямат правомощия над делата на светата ни Православна църква. В това число и във финансовите ѝ дела. Всеки опит да бъдат установени приходите ѝ, които по същество са волните пожертвувания – двете лепти на християните, е недопустима намеса в дейността ѝ, представляват богохулство и водят до тежки духовни последствия за лицата, дръзнали да го сторят“. На, казах ви – въздъхна с облекчение отец Ипомоний, ала все така не смееше да вдигне поглед от листа.

Двамата инспектори се спогледаха така, все едно през ум не им беше минало, че подобен отговор е възможен, а след това така, все едно че го бяха предвидили. Мълчаливо станаха и се насочиха към вратата. На излизане първият се обърна към отец Ипомоний и каза:

- Съжалявам много, отец. Опитахме се да се разберем по християнски. Ще се наложи да се видим при други обстоятелства. И те няма да са толкова благоприятни…

Видял ужаса в очите му, вторият инспектор се опита да го успокои:

- Не губете надежда, отец. Ако промените мнението си, искаме да знаете, че имаме отлична програма за защита на свидетелите. Ще можете да започнете изцяло нов живот. Някъде далеч оттук. На ново място. Колко хора само си мечтаят за това… Помислете си.

Вратата се затвори зад гърбовете им. Отец Ипомоний остана сам с тревогите и размислите си. Аленият залез, който се виждаше през малкото прозорче на стаичката, никога не му беше изглеждал по-красив. Един последен слънчев лъч огря бледото му, изтерзано лице, дарявайки му топлина и мъничко утеха.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ddaxx 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики