Продължение от Глава седма. Съвременните еничари на православието
Учудващо е колко много варианти на злоупотреба има горката максима „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Познавах една жена, която много напълня след раждането на детето си. Когато я видях, бях шокиран. Една госпожа, която беше с мен тогава, спонтанно възкликна: „Скъпа Йота, колко си напълняла!“. А тя отвърна огорчена: „Не осъждай никого, обичай брата си. Това съм научила аз в Църквата!“.
Йота ми напомни друг случай. В кв. „Екзархия“, където имахме офис, живееше един автомонтьор, който притежаваше единадесет мотора и ги беше паркирал всичките в хола на апартамента си. Приемаше приятелите си само в кухнята. Веднъж настанил отзад на много мощен мотор приятелката си Димитра, която тежеше 130 кг., и започнал да катери бул. „Александра“. Внезапно се появил полицай, който ги гледал сериозно и сърдито, направил му знак да спре отстрани. Поискал му книжката и започнал да пише. Човекът бил изненадан – макар и автомонтьор, карал разумно и рядко му пишели акт. „Защо ми пишете акт, господин полицай? Какво съм направил?“. Полицаят го погледнал строго. „Защото идваше отдолу изправен на задна гума!“. Какво се беше случило? Понеже Димитра била доста тежичка, по нагорнището моторът се беше изправил на задната си гума, без водачът да се усети.
А за владиката Даниил от Кесариани (предградие на Атина – бел. прев.) може да се каже много. Спомних си за него, защото, ако се качи на мотор, със сигурност ще се изправи на задната си гума и полицаят ще му напише акт. Преди време едно момиче от Виронас, учителка, ми донесе гордо едно списание – издание на нейното дружество. То беше с религиозно съдържание и тези добри хора го бяха издали със собствени средства. Веднъж ми се обади и се срещнахме.
- Възникна проблем − каза тя. – В миналия брой писахме за ненужните дрънкулки, които носят епископите и се гордеят с тях като с пагони на трона си, и че това трябва вече да се промени и да станат по-скромни, да не скандализират народа. Извика ни владиката Даниил и крайно изнервен ни се разкрещя: „Какви са тези неща, дето ги пишете! Излагате ме!“. „Но ние нямахме предвид вас, Ваше Високопреосвещенство“, обяснихме му, – темата беше поставена най-общо“. „Да, но хората ще си помислят само за мене, защото издавате списанието във Виронас и аз съм митрополитът. От днес ви забранявам да пишете такива статии, защото иначе няма да имате благословение и разрешение да издавате списанието си“.
Попитах момичето не са ли му казали да си гледа работата. Би трябвало в следващия брой да го изядат с парцалите.
Тя ме погледна изумена:
- Не, отче, ние му обещахме, че повече няма да пишем такива неща…
- Нали каза, че го издавате със собствени средства, не е издание на митрополията, какво ви пречи?
- С неговото благословение, отче, искаме да издаваме, с неговото благословение!
- Без Божието благословение обаче − обясних аз. – За съжаление, рядко думата на един владика се припокрива с Божията истина. В такива случаи вие трябва да изберете на кого от двамата да служите. Както е казал и самият Христос, „никой не може да слугува на двама господари“ (Мат. 6:24). Ще трябва да служиш на единия и да се откажеш от другия. Та ако вие, деца, млади хора, в списание, което е независимо и издавате със собствени средства, не направите някои критични забележки за грешките в живота в църквата, тогава откъде горката ни църква може да очаква някаква помощ?
Беше обаче невъзможно да променя мнението ѝ.
Нека сега продължим. Ген. Илиас Армирос изпрати отворено писмо до пресата, в което учтиво призоваваше споменатия владика Даниил към приличие. Той разказа, че по време на служба в храма „Св. Георги“ в Кареа донесли кадилницата, но понеже още не се била разпалила, владиката я грабнал гневно и пред очите на всички черкуващи се я хвърлил на пода. Това се случило пред иконата на св. Георги, в същия ден, когато пренасяли светите му мощи. Може пък да е искал да допринесе за празничната атмосфера в чест на светеца, тъй като, както всички в областта знаят, човекът си пада по празници… Тук обаче имам недоумение – въпросният генерал е хубав човек и, естествено, не е зависим по никакъв начин от хора като въпросния владика. Когато обаче видял скандалното му поведение на този инцидент, защо не го прибрал, за да го изпрати в Дафнѝ (психиатричната болница на Атика – бел. прев.), че да се успокои малко? Може ли изобщо човек с такова поведение да е здрав? Уважаеми генерале, макар да си чудесен в кореспонденцията си с него, тук ме разочарова. В писмото си висшият военен споделя също, че митрополитът закъснял с два часа за церемонията за освещаване на пенсионерските клубове във Виронас. Старците капнали от умора. Когато се появил, владиката Даниил без никакво обяснение, изнервен, искал да отбие номера и да си тръгне веднага. Един възрастен човек му казал простичко: „Много закъсняхте, Ваше Високопреосвещенство!“. Даниил след тази забележка изпаднал в ярост. Отказал освещаването и си тръгнал.
Е, и тук ли не се намери някой, който да го отведе в Дафнѝ? Генералът свидетелства срещу него, че проявява неприязън към архим. Сава от храма „Св. Георги“ и има позорно поведение. Също така, споменава за скандалите и постоянните проблеми на Даниил със светогорските метоси в епархията му. Не знае какво да направи, за да се отърве от светогорците (понеже, според генерала, те извършват тайнствата без пари и му развалят бизнеса). И изобщо, в цялото поведение на Даниил той съзира крайно презрение към хората и параноя.
Както казахме, тази критика беше отправена публично.
Митр. Даниил отговори с познатата надменност и арогантност на епископския пост. Напомни на генерала, че първо на първо той нарушава Божията повеля „Не съдете, за да не бъдете съдени“ и го нарече безочлив и неразсъдителен. Друг негов „сериозен“ аргумент беше: „Не спорим в пресата по лични въпроси“,[1] както и препоръката: „Не бъдете нетактичен и уважавайте пастира на Вашата област“. Генералът обаче отговори, че „… самонадеян, нетактичен и арогантен не е онзи, който с прямота признава истината и казва нещата „право, куме, та в очи“, а обратното − онзи, който с безсрамни лъжи, несъстоятелни аргументи и самохвалство се опитва да оправдае действията си“.
Писмата на този военен са наистина чудесни. Учтиви, написани с достойнство, интелигентни. Както казахме, той беше човек със свободен дух.
Разказах тази история, за да се спрем на два момента от тази кореспонденция. Първо, отговорът на митрополита: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Разбираш ли, читателю, какво огромно извращение е претърпяло словото на Христос в устата на недостойния епископ? И че ако Христос можеше да си представи злоупотребата с тези Негови думи, сигурно нямаше да ги изрече или пък щеше да каже същото, но по друг начин.
Вторият момент са обвиненията на генерала, че епископът е презрителен и безразличен към хората. Само дето не е уточнил мащаба. Презрението към другите в сърцата на подобни хора е бездънно и безгранично. В писмото си генералът му предлага да изпрати няколко души – но не от блюдолизците, с които се е обкръжил, а някой нормален извън средата му, − за да види колко нежелан е във Виронас, пък дано това го шокира и извади от състоянието на пълно безразличие и надменност към хората.
Писмото на генерала завършва толкова реалистично, че нищо повече не можем да добавим. Той пише: „И аз съм на мястото на онзи от поговорката, дето чукал на вратата на глухия“.
Колко прав е в крайна сметка св. Йоан Касиан Римлянин в известния откъс от Правила на общежитийните манастири, когато казва: „Монасите трябва да стоят далеч от жените и от епископите“. И тълкувателят йером. Дамаскин обяснява: „От едните – за да не предизвикват плътски изкушения. От епископите – за да не свикват със суетата, която обикновено ги съпровожда“. Какво да каже човек, ако някои имат и двете…
В История на боголюбците на Теодорит Кирски четем в житието на аскета Пуплий следното: „Когато през 405 г. Афтоний станал епископ, често посещавал манастира, построен от св. Пуплий. Там прекарвал повече дни, отколкото в града или в епископията. И там, в манастира, служел на монасите, като шиел расата им, миел жито, чистел леща, метял и вършил всякакви други работи“.
Такива трябва да бъдат епископите, ако са умни − служители на монасите. За да се „добереш“ до сърцето на една красива майка, първо трябва да се разбираш с детето ѝ – ако то те обикне и се радва да бъде с теб, майката ти е в кърпа вързана. Същата работа е и с монасите и Господа. Макар и измъчени и бедни, те не престават да бъдат Божии чеда в един особен смисъл. Ако ги накараш да се чувстват добре, когато са с теб, това е най-добрият начин да се добереш до Господа и да изложиш исканията си.[2]
Колко съзвучни с този дух са думите на отец Нектарий от Камариза, които той веднъж ми рече:
- Никога не прехвърляй исихастириото си на епископ, чедо. Ако искат монасите спокоен и тих живот, нека стоят далеч от епископите.
Нека завършим, като се пошегуваме малко с владиката Даниил и цитираме св. Дионисий Ареопагит от За небесната йерархия: „Йерархията според мен е свещен ред, знание и действие, което в мярата на възможното търси подобие с богообразното и, съразмерно, чрез богоподражание, се възвежда към даруваните от Бога осияния“.[3] Светецът иска да каже, че като целуваме ръката на йерарх, се докосваме до нещо от Бога. Трябва да признаем, че това може да се случи и с владиката Даниил. Когато отидеш за благословение при него, може да получиш кадилница по главата и да видиш не само звездите на небето, но и цялата небесна йерархия…
