Поставянето под запрещение и лишаването от сан на т.нар. антивоенни свещеници в Русия се превърна в основен инструмент за „църковна репресия“ в страната от началото на руската война в Украйна. Няма точна информация за броя на отстранените свещеници – малка част от тях, които напускат Русия, откриват своята самоличност и разказват публично историите си (вж. например тук). Повечето обаче остават анонимни, тъй като продължават да живеят в страната си. Първата стъпка е освобождаване на свещеника от енорията, след това поставяне под запрещение, а накрая – низвержение. По правило това са свещеници, които отказват да четат молитвата по време на литургията за победа на руската армия в Украйна, и не проповядват на енориашите си подкрепа за войната. „Новая газета“ публикува писмото на един руски свещеник до неговия епископ. Свещеникът е бил поставен под запрещение за две години, а преди няколко дни забраната за извършване на богослужение е била продължена с още три години.
Ваше Преосвещенство!
Вие толкова много пъти и по различни начини сте ми предавали поздрави, че аз, без да се осмелявам да остана длъжник, реших лично да Ви напиша, воден от християнски дълг и от желанието да изясня своето положение пред лицето на Църквата.
Преди всичко благодаря на Бога за всичко. През времето, откакто ми е наложена забрана да служа, Господ ми дарува неочаквана утеха: намерих искрени приятели, придобих знания и чрез своята история помогнах на мнозина да не изгубят и последната си надежда.
На второ място, смятам за важно да засвидетелствам мотива за своята постъпка. Виждайки скръбта на моите събратя свещенослужители, които заедно със семействата им бяха прогонвани от енориите и оставяни без средства за съществуване заради своята антивоенна позиция, не можех да намеря друг евангелски избор, освен искрено да споделя тяхната участ, според думите на апостола: „Помнете затворниците, като че сте с тях в окови, и страдащите, понеже и сами сте в тяло“ (Евр. 13:3).
Моето открито обръщение не беше форма на протест, а кристализация на тази позиция – позицията на „гладните и жадните за правда“ (Мат. 5:6), за да не постъпвам лукаво пред Бога и човеците. Това беше акт на християнската съвест, а не църковно непослушание, в каквото бях обвинен. Още преди Вашето назначение бях взел следното решение: ако бъда преместен в друга енория като наказание за отказа ми да се моля за победа, официално ще заявя своята позиция. С откритото си обръщение към митрополита и патриарха аз просто помогнах на всички Вас да вземете необходимото за мен решение.
На трето място, за всеобщо съжаление, още от първите дни Вие като архипастир ме обградихте не с отеческа грижа, а със студенина и лична неприязън. През цялото време на запрещението ми нито веднъж не бях удостоен от Вас с беседа, нито бях поканен на общата изповед на духовенството, на епархийско събрание или на храмов празник. Молбата ми до Епархийския съвет беше подадена преди една година и вече цяла година остава без отговор. Вместо всичко това последва пореден указ за продължаване на запрещението ми с още три години.
На четвърто място, смирено питам Ваше Преосвещенство в какво се състои покаянието, което се очаква от мен. Ако става дума за личните ми грехове, аз ги изповядах пред Кръста и Евангелието. Но ако под „покаяние“ се разбира отказ от евангелското убеждение, че убиването на братя в Христа от двете страни на окопите е грях, тогава съм принуден да си припомня думите на апостолите: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“ (Деян. 5:29).
От мен се изисква „патриотично“ единомислие, но светите отци са предупреждавали за опасността Божият съд да бъде подменян с човешки. Св. Григорий Богослов казва: „За мен еднакво лоши са и лошият мир, и добрата война.“ (…) Апостол Павел ясно наставлява: „Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде… Всеки нека бъде напълно уверен в своя ум“ (Рим. 14:3–5).
Тази вътрешна увереност на ума ми не ми позволява да се моля за победа, а каноните не познават такова нарушение като „отказ от патриотична молитва“, за което да се полага тригодишно запрещение. Именно затова в своите укази Вие се позовавате на каквито Ви е угодно канони и правила, но не и на истинската причина.
В „Основи на социалната концепция на Руската православна църква“ (раздел VIII.3) се признава, че „ако изпълнението на изискване на властта принуждава към грях, християнинът трябва да последва гласа на съвестта си и да избере пътя на изповедничеството“. Нима наложеното ми запрещение не е опит съвестта ми да бъде принудена да замълчи?
