Лъжата и лицемерието са толкова гръмогласни в църковните среди,
че не можем да се правим, че не ги чуваме и да ги подминаваме, сякаш нищо не означават.
Светогорски достопочтен старец
Отсреща на мястото, където живея, се намира село Розенá. Там имаше един свещеник, женен, но си беше палав. Дотолкова, че както се казва, не пропускаше ни една фуста. Предишният епископ Пантелеймон (награден от Атинската академия за богатата си писателска дейност), после партньор на Лула, търпеше подобни прояви, защото иначе би трябвало да низвергне първо самия себе си. Годините минаваха, очаквано жената на свещеника го напусна, дъщеря му също, той живееше с друга жена, но накрая престана да води този разгулен живот и се поправи. Остана такъв доста дълго време. Дойде новият владика Дионисий и откри старите жалби срещу въпросния свещеник. Повикал един свещеник да го придружава, за да изглежда по-солидно, и отишъл в Розена. Казал на местния поп:
− До месец искам да напуснеш митрополията ми.
Тъй като обаче селцето е мъничко, новината се разпространила бързо и местните жители веднага се събрали. След малко дошли около петдесет деца от началното училище и започнали да плачат.
− Владико, оставете попа в селото ни!
Възрастните и те със сълзи на очи молили владиката да не гони от селото техния свещеник.
− Ваше Високопреосвещенство, каквото било, било, сега вече е порядъчен човек. Той е най-добър приятел, не ни го отнемайте, защото толкова добър поп никога няма да намерим.
Епископът отговорил:
− Открих двадесет жалби за това какви ги е вършил. Какво очаквате да направя? Каноните по този въпрос са ясни!
Те обаче не се предавали.
− Владико, оставете го в селото ни и нека грехът падне върху нас.
Но епископът бил непреклонен и казал на попа: „До края на месеца да не си в епархията ми!”, качил се в колата си и потеглил, като оставил свещеника, когото взел със себе си, да вади кестените от огъня. Местните деца го наобиколили и заплакали още по-силно.
− Остави ни поп в селото!
Сърцето на онзи отец се натъжило неимоверно.
− Но кой съм аз – един обикновен свещеник, какви ги говорите? След като владиката е казал да си ходи, как може да искате от мене да го оставя?
Тук се намесили възрастните.
− Щом епископът те е оставил тук, значи имаш някаква власт. Той затова те остави – да разрешиш този случай!
Свещеникът се опитал да си тръгне и влязъл в колата си. Обкръжили ги всички и му казали, че няма да го пуснат, докато не отмени решението на владиката!
− Остави ни попа!
Когато на следващия ден пихме кафе заедно с този отец, той развълнуван ми разказа тази история.
− Това се случи вчера следобед, отче, и сърцето все още ме боли заради тези хора... Според теб как трябваше да постъпи епископът, след като видя реакцията им? Да спази каноните или да направи нещо друго?
− Ако искаш да стъпваш на сигурна основа − рекох, − тогава стъпваш върху каноните и никой нищо не може да ти каже. Но ако се интересуваш и от това, какво иска Бог, това е вече друг въпрос. Тогава всеки случай е различен, сам за себе си, и ти е нужно конкретно известие от Господа, да ти открие волята Си, за да го разрешиш. Ще ти кажа какво бих направил аз, ако бях епископ. Първо, ако бях видял такава реакция от страна на хората, няма как да не оценя свещеника. Не знам в цял Коринт дали има ли повече от двама-трима свещеници, които да са така обичани от паството си. Това означава, че този духовник наистина има добро и открито сърце и се отнася към хората с искрено приятелство и обич, а децата е приемал като свои собствени. От друга страна, налице са неговото недопустимо поведение в миналото, както и каноните на Църквата, според които трябва да бъде низвергнат. Ако не мога да поема отговорността, бих завел всички тези хора в църквата и бих им казал следното: „Съгласно каноните този свещеник трябва да бъде низвергнат. Вие обаче искате да пренебрегна каноните и да не гоня свещеника от селото ви. За да направя това – ето ви Христос на иконостаса. Обещайте, че като дойде Христос на Второто Пришествие, вие поемате отговорността да се защитите пред Него”. За мен, скъпи отче, тази малка местна църква и още повече всички тези деца, които са плакали, са толкова ценни в очите на Христос, че не само преобръщат каноните, но Христос би накарал слънцето да изгрее от запад, ако това е нужно, и тази малка местна църква го беше поискала. Така че ми се струва нелепо да накажеш някого за предишния му живот, след като живее праведно вече много години, без да дава повод за съблазън. В тази ситуация поне можехте да почакате да ви даде някакъв повод, та да споменете и миналото. Като си помислиш само какво казваме ние всеки ден на Христос: „Греховете на младостта ми не си спомняй, защото тогава ще стовариш гнева си върху мен. Виж само настоящето, когато се кая за тях. Ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи?”
След няколко дни пристигнах в Атина, за да работя върху книгата, която сега разгръщаш, скъпи читателю. В неделя отидох на църква. Трябва да признаем, че свещениците в този храм бяха създали приятна атмосфера и енорията им е изключение в сумрака на църковна Атика. След литургията хората и свещениците се събират на кафе и беседа. Един от по-възрастните отци щеше да говори пред хората и ме покани и мен на кафе. Там ми даде и думата. Тъй като случаят в Розена беше пресен – от три-четири дни, разказах историята до онзи момент, когато свещеникът придружител на епископа ме попита какво мисля аз и какво би трябвало да направи епископът.
− Сега − казах на събралите се хора − искам да обсъдим и да намерим заедно отговора. Правилно ли е постъпил владиката или пък е трябвало да направи нещо друго?
Присъстващите се почувстваха насърчени и погледът им се оживи, понеже умът им, който обикновено оставяха на пангара на влизане в църквата и си го взимаха обратно на излизане, сега заработи. Свещеникът обаче се ядоса и грабна микрофона от ръцете ми и крайно изнервен ме попита:
− Църковните въпроси са отговорност на расоносците. Защо е трябвало да се бъркат онези? Сериозните църковни проблеми не са дело на миряните и ние няма да позволим подобна намеса. Няма да правим дармадан в Църквата.
Погледнах го с учудване. Знам от първа ръка какво ниско уважение имат духовниците към хората, които идват в църквата, но обикновено когато говорят, си дават вид, че не е така. За първи път виждах това отношение толкова открито. Опитах се да му покажа колко провокативно и недопустимо беше поведението му и го попитах, за да осъзнае какво е казал:
− Нима вярващите хора нямат отношение към църковните дела?
Думите ми обаче вместо да го накарат, както очаквах, да се почувства неудобно, му дадоха солидна основа да изясни още по-добре мисълта си.
− Не − натъртено отговори той. – Народът има една роля, йереите друга, а трета е на епископите. Какво искаш да кажеш, че народът може да не се съгласи с решението на епископа ли? Това ли искаш да ми кажеш?
Беше толкова разгневен, задето отхвърлям един от най-сериозните устои на Православието, че ме третираше като еретик.
− Мога ли и аз да изкажа мнението си? – попитах аз колкото се може по-учтиво. Той обаче беше пределно ясен.
− Не, приключихме темата. Имаш ли да кажеш още нещо? По някой друг въпрос. Що се отнася до това, което сега разказа, тъй като е много сериозно, ще ти отвърна с един мой пример. Навремето тук в Атина имаше един добър свещеник, при когото някакъв богат човек отишъл да се изповяда. Свещеникът го попитал колко печели на месец и онзи му казал сумата. „Как тогава ще оправдаеш разходите за тези къщи, които имаш? С този месечен доход? Значи ти крадеш. Хайде иди да дадеш като милостиня онова, което си откраднал и после ела да се изповядаш, за да ти опростя греховете.” Според мен точно той е добър свещеник, а не онзи, който ти спомена, дето за него плачели децата от началното училище и жениците в селото. Сега, ако обичаш, продължи без повече да споменаваш този случай.
После един от компанията се опита да оправдае свещеника.
− Каква я свърши, отче? – рече ми той шеговито. – Наруши целия църковен протокол. Как можа да засегнеш такава тема на събиране на енориаши?
− Какво точно от онова, което казах − попитах го с истинско недоумение, − е извън протокола на една енория?
− Каквото ти каза свещеникът: една е ролята на народа и друга на клира и на йерарсите. Ти попита обикновените хора за мнението им дали епископът е постъпил правилно. Нима е позволено това? Още повече спомена свещеник с извънбрачни връзки. И накрая изглеждаше сякаш го защитаваш. Разбуни духовете с онова, което каза.
− Приятелю − рекох, − колко стотици хомосексуалисти архимандрити и десетки такива епископи има днес в Църквата ни? Мисля, че е невъзможно да не си запознат, бидейки толкова навътре в нещата. Това не е ли скандално според теб?
Моят събеседник доби познатото сладникаво изражение и за хиляден път чух думите, които съм чувал сред църковниците:
− Такива неща обсъждаме само помежду си. Никога публично.
− Като казваш помежду си − кого включва това „помежду си”? Понеже ти си мирянин, не си свещенослужител. Кой определя кого включва това „помежду си” и може да обсъжда тези въпроси?
− Знаеш ги тези работи – във всяка енория има един вътрешен кръг около свещениците, който познава и обсъжда тези теми. Но те не са за хората. В крайна сметка за тези неща е нужна разсъдителност.
...
Защо, да му се не види, чувствам по-голяма лекота в кафенето, отколкото в църковна среда? И после се питаме как така паството ни няма способност за критично мислене...
Отговорът е много прост – то е задушено от лицемерието и протокола.
Има обаче достойна за внимание подробност. Защо беше неудачен отговорът на отеца? Имам предвид примера с добродетелния свещеник изповедник. Един наистина благоразумен и добронамерен свещеник. Даже бихме могли да кажем, и интелектуалец, като се има предвид средата му. Отговорът е, че на моралните църковни люде им причернява пред очите, когато чуят думата „секс” и още по-голям шок изпитват, когато публично се обсъждат извънбрачни сексуални отношения на някой клирик (разбира се, подобни клюки са щипката сол, която иначе овкусява всекидневието им). В този мрак, предизвикан от умопомрачението, те бързат да избягат през някой авариен изход, какъвто намерят. Споменат е свещеник с незаконни сексуални връзки? (Тъй като сексът за църковните хора е като дъвка, залепена в ума им, понечиш ли да я отлепиш, нервната система блокира и ето ти го и замъгляването на съзнанието). Противоположното на такъв разпътен расоносец инстинктивно става примерът за някой добродетелен отец. Така че от „църковна” гледна точка мисленето на свещеника беше обосновано, макар да намираме примера му за неподходящ.
Също така трябва да споменем и реакцията на един млад псалт от същия храм, благочестив и високоморален. Изповедник на неговото семейство бил един светогорски игумен и затова винаги го канят на големи празници на Света Гора и в Константинопол, за да пее. Той е фанатичен фен на клуба „Не съдете, за да не бъдете съдени“, защото от малък е получил светогорско обучение. Като слязохме със свещеника в залата за кафе и започнах да говоря, той буквално се разяри. Говореше по-високо от мен на седящите до него две млади момчета и се опитваше да ме заглуши и така ме принуди да спра. Попитах го:
− Тъй като дискусията ни е публична, не искаш ли да кажеш на микрофона с какво не си съгласен, за да го обсъдим?
Погледна ме безмълвно, с крайно пренебрежение и ирония, смесена с гняв. Опитах се да продължа. По същия начин ме прекъсна отново, като викаше и се заливаше от смях сам, на два метра разстояние от мен, гледайки ме предизвикателно, с презрение. (По-късно научих, че ме обвинил в сексуални връзки с жени. И как ли съм посмял след това да говоря публично като църковен учител, а източникът му бил монахът Мойсей от Синай.) Обърнах се към свещеника.
− Така не мога да говоря – рекох. – Кажи му да сподели открито с какво не е съгласен, че да го обсъдим.
Младежът се изправи и ми хвърли изпълнен с пренебрежение кос поглед, взе другите двама млади хора, които се чувстваха ужасно неудобно заради неговото грубо поведение, и след като възможно най-бавно прибра едно по едно телефона и всичко, което беше разположил на масата, тримата се обърнаха и си тръгнаха по живо по здраво.
Защо споделих този случай? Дали защото съм се почувствал засегнат от голямото му пренебрежение и съм намерил повод да си отмъстя? Разбира се, че не. От времето, когато написах първата си критична книга (преди десетилетие) „Послушанието и злоупотребата с него в църковните среди“, получих от църковните среди тонове презрение. Ако това ме бе изпълнило с отмъстителност, при толкова хиляди църковни хора, които хранят в сърцата си ненавист към мен, ще ми трябва оръдие, за да отвърна. В едно те уверявам, драги читателю, пък ти ако щеш, вярвай: разбирам и съчувствам безкрайно на тези хора, и всеки път, когато издаваме книга, се обръщам към Христос с молитва: „Погрижи се да не попадне тази книга в ръцете на немощни вярващи, които имат нужда да виждат Църквата Ти безупречна, за да продължат да живеят всекидневието си както досега”.
Разказах този случай по друга причина. Това момче всъщност беше християнин-еничар. Както казахме, от малко дете е бил закърмен с това от светогорски монаси и всякакви ниптико-аскетични „светци”, за които са издадени книги, разпространяващи се с голям успех.
Спонтанно ти идва въпросът – кой носи отговорността за този младеж и неговото поведение?
Ако той беше единственият еничар, когото съм срещал, нямаше да се занимавам с него, защото е достоен единствено за съжаление и нищо друго. Но такива има много в църковните ни среди. Лицемерието е напоило и сърцето, и цялото им същество до мозъка на костите. И най-важната причина да го коментирам е, че познавах това момче добре от малко и става дума за много умно дете, изпълнено с жизненост и истински духовни търсения. Как се бе превърнал в еничар, който шества днес в Църквата на Христос? Това ли е в крайна сметка плодът на църковните стремежи и живот и това ли е мисията на Църквата – да възпитава еничари, изпълнени с нелечимо лицемерие?
Младият псалт естествено ще каже „изобщо не съм лицемерничил. Показах ти ясно моята антипатия и насмешка. Къде виждаш лицемерие?“ И как приложи на практика заповедта „Не съдете, за да не бъдете съдени“? Тежкото светогорско и още повече ниптико-аскетично наследство, което носиш, на това ли те научи? Когато ти предложих да станеш с думите: „Кажи публично причината да не си съгласен с мен“, защо не взе микрофона да изречеш на всеослушание, че съм най-неподходящият да говоря в Църквата, понеже съм имал любовници? Щях да оценя това даже повече, отколкото можеш да си представиш, и да те поставя в центъра на сърцето си като св. Трапеза. Толкова съм отвратен и погнусен от лицемерието и духовната извратеност на църковните среди, че ако получа дори един честен и почтен отговор от някого, даже и да е настроен против мен, бих го оценил. Освен това, щом от малък си в Църквата, помисли и нещо друго: виждал ли си някога безбрачен расоносец, който да се откроява ог тълпата и да казва нещо ново (няма значение дали е правилно или не) и да не бъде обвинен веднага, че има сексуални отношения с мъже или с жени? Аз поне, за 36 години монашески живот, не съм виждал нито един деен расоносец, който да не влачи след себе си цяла камара такива обвинения.
Колко трагичен и неадекватен е сценарият, в който вярваш, ще стане ясно от следния въпрос: ами ако в крайна сметка жените, които ме заобикалят, нямат сексуални отношения с мен, а просто моят дух им носи мир? Днес отговаряте на моите критики с желанието да бъда унищожен (така мислите вие, докато за мен това е благодеяние и може би на това се дължи вдъхновението и писателската ми активност!), но ако някога се разкрие, че в крайна сметка не съм такъв, за какъвто ме считате, от кого ще вземете пример? От апостол Петър или от Юда?
Но най-лошото, с което ще трябва да се сблъскате, е, че в края на живота ви същата тази евангелска заповед „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (която мислите, че спазвате) ще ви съди и съкруши заради всички онези многобройни Божии човеци, минали през живота ви, които сте презирали, унижавали и сте се държали високомерно с тях, понеже не са ви отдали дължимото страхопочитание и са се разграничили от вас. Според вас те не са заслужавали вашата компания, дори един ваш поглед, а единствено горчиви думи. И защо е всичко това? Защото никога не се погрижихте да съдите праведно като Бога, поне за малко забравяйки себе си, а вместо това сте взели диплома за артисти в театъра и сте станали изкусни в израженията на лицата си и в лицемерието зад маските, които сте надянали.
За да подсладим малко горчивото усещане, което оставят у нас обичаите в гръцките енории, ще разкажем нещо, което чухме отец Джон Брек да казва на една издателка по време на срещата ни в Париж.
− В Църквата изпълняваш също такава роля като мен и имаш царствено свещенство. Ролята ти в Църквата е да се опитваш да допринесеш и да правиш нещата около себе си по-добри. Царственото свещенство е самият Христос вътре в теб, затова изразяването ти може да стане истинско църковно тайнство.
Представете си сега да бяхме докарали няколко французи православни от енорията на „Свети Сергий“ в Париж, където отец Джон е преподавател и викарий, да чуят споменатия атински свещеник как говори с такова пренебрежение за вярващите и да обявява, изпълнен с негодувание, че народът няма никаква роля в църковните дела! Сигурно щяха да станат отново протестанти или католици. Така че внимавайте, скъпи мои християни, да не би да ни разкрият какви сме и да ни обърнат гръб. Докато си говорим нещата само помежду си и с „разсъдителност“ (както ми обясни онзи енориаш, обяснявайки ми, че съм нарушил църковния протокол), се спасяваме от резила.
Много показателно за това как светогорците разбират свободата (което е много скръбно и трагично, защото те влияят в най-голяма степен на Гръцката църква и на цялото православие по този толкова важен и същностен духовен въпрос) е как една преподавателка-филоложка, „светогорка“ и „синайка“, която познавам от години, ме попита колкото се може по приятелски:
− Както знаеш, моят изповедник е светогорски игумен. Аз го попитах за твоите книги. Познавам те от години, но като прочетох книгите ти, бях шокирана и попитах моя старец какво мисли за тях. Той ми каза тогава, че свободата, която ти притежаваш, е напълно непозната за Православието, а когато тя се е проявявала, неин източник е била покварата, произтичаща от връзка на расоносеца с жена. Ако расоносецът не е покварен първо от връзката си с жена, не би могъл да постигне такава свобода.
Останах известно време мълчалив, изпитвайки я.
− Е, какво ще кажеш? – рече тя нетърпеливо.
− Какво да кажа?
− Имаш ли връзка с жена, както казва моят изповедник?
− Той е абсолютно прав, твоят духовен баща, като казва, че свободата ми идва от жените. Наистина е така. Моето свободно общуване с жени ми даде тази свобода. Така че твоят старец е напълно прав. Аз съм това, което съм заради присъствието на жени в моя живот.
И се опитах да се усмихна колкото се може по-невинно и безхитростно.
Тя ме гледаше изпитателно. Искаше да се увери, преди да да попита направо, дали нещо не съм разбрал или се правя на глупак и просто я поднасям. Накрая направи голямата стъпка:
– Аз питам дали имаш сексуални отношения с жена.
− Според Евангелието − отвърнах, – ако аз свидетелствам за себе си, свидетелството ми незаслужава довореие(виж Йоан 5:31). Това трябва да разбереш ти сама. Ако съдиш правилно, мога да те уверя, че Христос ще те уважи и ще го има предвид в общуването с теб по-нататък. За Него е ценно, когато срещу себе си има духовно зрял човек, реалист и с правилни съждения, защото може да го използва в много от Своите дела. Ако обаче не си разсъдила правилно, Той и това ще вземе предвид. И ако си стигнала до грешни изводи непреднамерено, но поради незрялост и недостиг може би на разум, какво да прави Той тогава? Ще те сложи на някой рафт, че да се устроиш и ти някъде там в Църквата Му. Ала ако твоята погрешна критика идва от корист, например – съперничество, несигурност, тесногръдие (зад което се крие твърд и надменен егоизъм), тогава Той още повече ще го вземе под внимание и ще ти наложи лечение, а там вече нещата са доста сурови. Където не става с думи, играе тоягата. Аз поне ще се радвам, след като се запознаеш с фактите, да чуя твоята преценка и извода, до който си стигнала.
Кое беше най-тъжното и трагично нещо в този случай? Че понятието за свободата е толкова непостижимо за светогорците (и за други монаси, разбира се), че те се излагат и позорят, пробутвайки подобни възгледи – че само развратът поражда свободата. Тоест, Светият Дух не създава свобода, така ли? Защо тогава Павел казва „където е Господният Дух, там е свободата“?
И за да повдигнем малко националното ни самочувствие след всички разочароващи случки, за които разказахме, нека споменем един случай от българската църковна действителност. Със сигурност би могло да се случи същото и в Гърция, но не съм чул нещо подобно и затова го споделям. В София живеел един много хубав млад мъж, женен с две деца. Когато се насочил към Църквата, се срещнал с митрополита на Неврокоп, който бе много тачен в Гърция, особено в Солун и считан по онова време за вероятен български патриарх. Полека-лека мъжът станал ревностен християнин, и скоро митрополитът го взел на работа, а жена му назначил в секретариата. Едно момиче, наше духовно чадо, се срещнало случайно с него, те били добри приятели отпреди.
Тя ми описа тяхната среща така:
− Както си стоях на площада, видях едно дългокосо младо хипи, което приближаваше към мен и ме гледаше настоятелно. Започнах да се притеснявам. „Това съм аз“, чух познат глас. Оказа се приятелят ми. „Ама какво е станало с теб? − попитах изненадана. − Беше толкова хубаво момче, а сега приличаш на дивак.“ Отговорът ме изненада: „Ако Бог не искаше да имаме бради, щеше да ни създаде без бради. За да го разбереш по-добре, ще ти дам един пример. Виждаш ли лъва, царя на животните? Има брада и мустаци. Понеже е царят на животните, Божият промисъл го е дарил с царствена външност. Също както мъжът е цар за жената и затова трябва да има брада и мустаци.“
