Когато религията предоставя всички отговори, тя премахва тревогата, която пораждат борбата с въпросите, търсенето на смисъл и личното усилие да бъде избрано същественото в живота. В такъв случай религията насърчава хората да се обръщат към Бога не за да намерят сили да се изправят срещу страховете си, нито за да придобият смелост да посрещнат живота зряло и реалистично. Тогава религията предлага образ на Бога, който осигурява достатъчно облекчение от тревогите, а хората се освобождават от отговорностите на зрелия живот, сякаш имат Божието одобрение за това.
К. Фотю1 продължава, като описва как естественият стремеж към сигурност може да подкопае зрелостта: „Религията, която предлага сигурност и закрила в един свят, който понякога изглежда готов да ни смаже, не води непременно до бягство от проблемите. Напротив, тя може да бъде сплотяваща сила, която предпазва крехкия ни живот от разпадане. Религията, която дарява утеха пред лицето на необяснимата болка или дава сила и яснота в моменти на слабост и объркване, помага на хората да се справят с различни области от своя живот. Без помощта на религията за тях може би би било твърде трудно да се справят правилно с тези изпитания. Освен това религията не позволява несигурността и страховете, които са част от живота ни, да ни изтощят напълно. Но когато религията предлага единствено сигурност и закрила, когато всичко, което прави, е да прогонва страховете и да намалява тревогата, тогава ние може да се чувстваме защитени и утешени, но си оставаме деца и не съзряваме.
Родителите, които осигуряват всичко на своето дете, отстраняват всяка трудност и задоволяват всяко негово желание, му пречат да порасне. Родителската любов и закрила не бива да внушават на детето представата за постоянна зависимост. Те трябва да изграждат у него вътрешно чувство за сигурност, което да поражда увереността, необходима, за да може впоследствие само да прави за себе си онова, което някога родителите му са правили за него".
По подобен начин възрастният човек намира в лицето на всемогъщия и изпълнен с любов Бог сигурността, която му помага да посрещне суровата действителност. Но ако той не намира в Бога любов и закрила, които да го изпълнят с любов и вътрешна сигурност, така че уверено да се справя с изискванията на живота, тогава всеки път, когато се изправи пред ситуация, пораждаща тревога, няма да разполага с вътрешната сила да я разреши. Вместо това ще се обърне към Бога. Но ще се обърне към Него така, както малкото дете се обръща към родителите си за помощ. Тоест ще се обърне към Бога не за да намери силата, която ще му помогне да израсне и да се научи зряло да се справя с изискванията на живота, а за да открие онази магическа връзка, която ще прогони тревогата му и ще го освободи от лична отговорност.
…Когато Бог, свещеникът или догматът ни предоставят всичко, от което се нуждаем, отговарят на всичките ни въпроси и облекчават тревогата ни, тогава ние си оставаме деца.
…Когато Фройд язвително определя Бога като „илюзия“, той се обръща към онези хора, чиято представа за Бога не е надхвърлила образа на родителя заместител. Тяхното божество им осигурява закрилата и сигурността, от които се нуждаят, но те са неспособни или се страхуват сами да развият у себе си чувство за сигурност и защитеност. За тези хора Бог е „илюзия“ не защото не е реален, а защото представлява проекция на осъществяването на детските им желания и на копнежа им по всемогъщ източник на удовлетворение, който никога не разочарова.
Много хора се нуждаят от един Бог-илюзия, защото не позволяват на Бога да бъде реален. Както децата, които не познават родителите си такива, каквито са в действителност, и вярват, че тяхната единствена роля е да им осигуряват закрила и да намаляват тревогата им, така и възрастните възприемат Бога не като присъствие, което реално подпомага тяхното израстване, а като Бог, който по магически начин ги освобождава от тревогата и удовлетворява потребностите им.
Те търсят Бог, Който отглежда и обича Своите деца, но не поради качеството на тази грижа, а защото никога не са се научили да се грижат сами за себе си. Тези хора не се свързват с Бога, когато се чувстват жизнени, свободни и осъзнават действителността като зрели личности, а когато се чувстват като деца. С други думи, те се приближават най-много до Бога, когато тревогата ги кара да се обърнат към Него за закрила. Или, когато вече се чувстват защитени, се обръщат към Бога най-вече за да изразят благодарност за предоставената им закрила.“
По този начин Бог не се „използва“ за съзряване, а единствено за облекчение; Той не се превръща във фактор за душевно развитие, а само в източник на сигурност. Мей отбелязва: „Повечето от нас са запознати с „бягството“, при което човек използва духовни мисли или практики, за да избегне занимаването с всекидневните си отговорности. Така молитвата може да бъде използвана като успокоително, а онова, което изглежда като себепредаване, може да не представлява нищо повече от богословски рационализирана пасивност или покорство.
Следователно в духовно отношение се стремим към нещо повече: „Добродетелите не са просто противоположност на пороците. Те са преобразувания на емоционалните движения, които при незряло развитие на характера иначе биха създавали предразположение към пороци".
Бележки
1. Кевин Фотю, Religion’s Encouragement and Inhibition of Psychological Development, 1990
Откъс от книгата: Άνθρωπος στον ορίζοντα! Προσεγγίζοντας τη συνάντηση Ορθόδοξης Θεολογίας και επιστημών του ψυχισμού, Αθήνα: Εκδόσεις Γρηγόρη, 2006.
