Говорих непрекъснато и настоятелно на народа, но той не откликна: И рекох си: това са, може би, сиромаси; те са глупави, защото не знаят пътя Господен, закона на своя Бог. Ще ида при големците и ще поговоря с тях, защото те знаят пътя Господен, закона на своя Бог. Но те не ми обърнаха внимание. Бяха по-лоши дори. Не искаха да се занимават с Бога.
Пророк Йеремия
Една монахиня дойде веднъж в Синай. Там попадна на един йеромонах от движението „Зои“, който заради традицията в неговата организация се отнасяше към нея грубо и невъзпитано. Според членовете от „Зои“ (и според много монаси) жената носи дявола в себе си, затова той я ругаеше, мислейки, че всъщност говори на дявола. Много пъти се питах как тази жена понася безропотно това унижение. Беше много тъжно да гледаш някого с потъпкано достойнство и унизена личност.
Виждал съм гърци и по-специално гъркини как се шокират и пребледняват при вида на деца в Кайро, ровещи в боклука за храна.[1] Но унижението на тази монахиня би трябвало да предизвиква още по-голям шок. До днес продължавам да се питам каква е тази сила, която подчинява жената по толкова унизителен начин на някой свещеник или монах? Когато я попитах: „Щом се държи с теб така, защо продължаваш да се изповядваш при него?“, тя ме погледна учудена и каза: „Ама той е моят духовен отец!“ Напомни ми събитията от времето след падането на хунтата, когато жените се бяха влюбили в насилниците и мъчителите си и отиваха в съда като свидетели на защитата...
Справедливост в крайна сметка въздаде една шведка, съпруга на шведския посланик в Кайро. Бяхме я кръстили в православната вяра в Синай − нея, двете ѝ дъщери и сина ѝ. (Днес голямата ѝ дъщеря е една от най-добрите монахини в Есекс).
Когато видя йеромонаха на „Зои“ в действие, тя отиде право при него и го направи на две стотинки.
− Не може да я унижаваш така! Ако не я харесваш, изгони я, нека си намери друг духовен наставник, но нямаш право да я ругаеш. Това не е нормално и не ти прави чест. Поведението ти е недопустимо!
Въздъхнах щастливо – има Господ!
Когато някой произлиза от по-развито общество или по-висша класа, той не е обременен със синдрома „Не съдете, за да не бъдете съдени“, а поставя всеки на мястото му. Сигурен съм, че ако вземем някоя госпожа от аристократичните атински квартали, тя може да е егоистична, суетна и разглезена за много неща, но по отношение на някой архимандрит от „Зои“ или подобните нему поведението ѝ ще бъде достойно и адекватно. Тоест, за пореден път стигам до извода, че огромният и неразрешим проблем на Православието има културен характер.
Един от най-чудесните отговори, които някога съм чувал, беше на Елена Кондили, преподавателка по арабска история и култура в Атинския университет. На една беседа за арабската култура присъстваше един свещеник, отец Василий, със свое духовно чадо, та чадото поиска думата и попита:
− Защо ни занимавате с култура, враждебна на християнството, както и с исляма, който проповядва на последователите си единствено фанатизъм?
Елена отвърна с лека усмивка, като сочеше към свещеника:
− Ще кажа, че имате лоши приятели и трябва да ги смените!
Доколко отговорът на нашата приятелка беше правилен, както и в духа на отеческите традиции, показват думите на авва Пимен, великият авва на разсъдителността и различаването на духовете. „По-голямо от всичко (Марк 4:32), брате мой, е да намериш добра компания, пази се от лоши сподвижници.“
O, бедни мой Христе, колко несправедливо се отнасят към Теб! Оставят Те да играеш във втора дивизия, докато сатаната и другите врагове събират отбори, пълни с таланти и привличат на своя страна най-способните. Недоумявам и се възхищавам как изобщо се оправяш!
И тук стигаме до най-критичното действие в театъра на абсурда, разиграл се в Ксилокастро. Един архимандрит, пак член на „Зои“, и няколко посветени на тази организация медицински сестри и старши сестри живееха щастливо, като работеха в болницата „Вула“.[2] Когато се пенсионираха и си взеха обезщетението, се преместиха в Ксилокастро и създадоха манастир. Веднъж бях там по работа и една моя позната, грейнала от радост, ми каза, че отива на празника на Стареца отец Хрисант и ме покани да я придружа.
Отвори вратата на колата и седна до мен. Тъй като винаги оставям нещата, които се случват, да протичат и се развиват от само себе си, докато разбера накъде отиват, отидохме до манастира заедно. След вечернята ни заведоха в голяма зала, където се бяха събрали около 200-250 души. Старецът седна на един стол в центъра, а ние с един монах от неговия манастир − на известно разстояние от него. Тържеството водеше светата игуменка. Церемонията започна с изпълнение на йоника, донесена специално за тържеството. Монахините, заедно с някои от членовете на организацията от Атина, започнаха да пеят една песен, която напомняше на думите от катехизиса. „Ти си добър духовен баща, благоразумният пастир, когото обича Христос!“ С изненада установих, че песничката беше посветена на Стареца им и прославяше неговата святост и благодат. След това една монахиня прочете стихотворение, озаглавено „На нашия Старец“. Старецът едва успяваше да избърше сълзите си от умиление и носа си от вълнение.[3] Както ми казаха, всички стихотворения и песнички бяха написани специално за това тържество.
Трета излезе на микрофона и застана права пред Стареца – тя беше госпожа с конска опашка и дълга пола, типична активистка. Светата игуменка я представи гордо като „госпожа психиатърката“. Тя разгърна три-четири страници и започна:
− Вие сте моят духовен баща, дължа ви нещо повече от своята същност, на родителите си дължа само своето съществуване, на Вас обаче дължа „същността на съществуването си”, която е нещо по-висше. Помня, по време на изповед ви разказах за мой проблем и вие скочихте рязко и извикахте: „Жив е Господ! Не се страхувай!“ и тогава почувствах, че пред мен стои един пророк, един от старите отци!“…
Уверих се в правотата на мнението, разпространено в гръцкото общество – психиатри стават обремени хора с надеждата да намерят изход и да излекуват нелечимите си проблеми. Обърнах се към жената, която придружавах, и ѝ казах, че си тръгвам. Попитах я дали ще дойде с мен или ще си тръгне по-късно.
− Аз ще остана до края на тържеството! Накрая ще ни дадат и по една иконка! – отвърна тя, безкрайно доволна от празника.
Станах да си ходя, без да си взема довиждане с никого, изнервен и наскърбен, в момента, когато йониката и хорът изпълняваха един прекрасен химн, не към Бога естествено, а към Неговия представител. Но моята трагедия още не беше свършила. Като излязох навън, видях около 60-70 коли, цяло море, и по средата – моята. Целият път беше блокиран и пълен с автомобили. Върнах се вътре и изпратих госпожата да помоли да освободят пътя, за да изляза с колата си. Тя отиде приветлива при някакви хора, каза им нещо и се върна с голяма усмивка. Слава Богу, казах си аз, дойде часът на избавлението. И тогава я чух да казва:
− Не могат да дойдат, защото всички искат да останат на тържеството.
Отдръпнах се и седнах на един камък, откъдето имах панорамна гледка към залата и присъстващите. В онзи момент отец Хрисант удари с ръка по масата. Дойде време за речта на Стареца – най-същественият момент на тържеството. Понеже вече стоях до стената на двора и нямах възможност да изляза, по принуда проследих случващото се. И така го чух да казва:
− Ако съдите когото и да било, ще идете в ада! Ако обаче критикувате йеромонах, ще отидете на дъното на ада! Защото изпадате в най-големия грях – непростима обида на духовник! Внимавайте какво ще си кажете един на друг като излизате от тази зала, да не изпаднете случайно в големия грях на осъждането, което ще свали всички ви в преизподнята. Чувам тук, че на някои от Ксилокастро не им харесвало това тържество и го критикували. Имам да им кажа само едно: според един авва „ако разсърдиш Бога, твоят духовен баща ще те защити пред Него. Ако обаче разсърдиш духовния си баща, кой ще те защити пред Него?“ Разбирате ли какъв огромен грях е да нараните духовния си баща? Това осъждане показва, че сте самонадеяни, че не сте смирени и затова съдите другите.
Отидох и седнах в старата си трошка. Мина около час. Опитвах се да разреша въпроса, който Сократ е поставил на Алкивиад. Като го видял да отива при богинята с венец от цветя и едно животно за жертвоприношение, го попитал: „Не ти ли е минавало през ума, Алкивиаде, защо боговете отвръщат на молбите на едни, а на други не? И понякога веднага изпълняват молбата, а друг път закъсняват?“
Бях се запънал на втората част. Защо понякога Бог ни чува веднага, а друг път никога не се вслушва в молбите ни? Неотдавна ми подариха касетофон за колата. Добри хора ми го монтираха, за да мога да хващам радиостанциите „Гръцка църква“ (гр. Εκκλησία της Ελλάδος) и „Пирейска църква“ (гр. Πειραϊκή Εκκλησία), докато шофирам. Аз обаче започнах да следя мачовете и много се вълнувах. Опитах се да не го правя, но то беше по-силно от мен. „Господи, казах, помогни ми да се отърва от това нещо!“ След два дни разбиха колата ми и откраднаха касетофона. Разбира се, казах благодаря на Господ, макар че не се бях молил точно за такъв изход, когато поисках помощта Му.
Колко необходим ми беше сега този касетофон! В продължение на един час, затворен в колата си, слушах мегафоните и хвалебствията за Стареца.
[1] Ще речеш, че това може да се види и в Гърция, но във всеки случай в Гърция те намират какво да ядат. В Кайро какво може да остави бедният арабин, че да стигне за някой друг?
[2] Като трите прасенца преди да дойде лошият вълк.
[3] Няма нищо по-лесно от това да предизвикаш сълзи у някой суетен човек – трябва само да погалиш егоизма му. Разбира се, както казва и Аристотел, основата трябва да притежава и съответното качество.
