Свети Йоаникий Велики – един българин на византийска служба

Един такъв светец, който се радва на изключителна почит в Църквата, но който е почти неизвестен на българите, е св. Йоаникий Велики. Той е сред най-известните защитници на православното изповедание във времето на иконоборството. Св. Йоаникий се ражда в периода между 753 и 762 г. Роден е в Източната Римска империя, в град Марикат във Витиния (ᾦ πατρὶς μὲν ἡ Βιθυνῶν ἐπαρχία, κώμη δὲ Μαρυκάτου).[1] Марикат е бил разположен на северния бряг на езерото Аполониада,[2] близо до град Милетополис.[3] Липсата на точна дата за раждането на светеца и различните години, които предлагат двамата най-ранни автори на житията му, съставени малко след блажената му кончина, е обяснимо. В Античността и Средновековието не се обръща особено внимание на рождените дати. Това важи и за църковната памет, като дори за нашия Господ Иисус Христос няма запазен спомен за датата на рождението Му. Както е известно, в ранната Църква денят на смъртта на праведниците и мъчениците се счита за техен рожден ден (dies natalis), когато те се раждат за Царството Божие.

Това мислене е отразено и в житията на св. Йоаникий Велики – според житието от монах Сава светецът е роден през 753 или 754 г. В житието от монах Петър не е спомената годината на раждането му, но е казано, че светецът е починал на 84-годишна възраст, което определя 762 г. като година на раждането му. Житията обаче точно определят датата на неговата блажена кончина – 3 ноември 846 г.[4]

Житието на св. Йоаникий Велики е достигнало до нас в две основни версии, написани скоро след смъртта му, както и в още една, трета, която е по-късна преработка, от средата на Х в., дело на видния книжовник св. Симеон Метафраст.[5] Първата версия на житието е дело на монах Петър и е намерена само в един ръкопис, датиран в периода X – XI в. (Paris. Coisl. 303),[6] а втората е от монах Сава,[7] ученик на св. Петър от манастира Атроа  (μονὴ τῆς Ἀτρώας)[8], и е достигнала до нас в четири ръкописа (Paris. gr. 1519, XI в.; Vindob. Caes. Aug. 5, XI в.; Vatic. gr. 807, XII в. и Vatic. gr. 1256, XV в.).[9] Според изследователите, версията на Петър е най-ранната и е написана скоро след смъртта на св. Йоаникий, вероятно след средата на юни 847 г. и не по-късно от 852 – 853 г. Версията на Сава е датирана в 850 г., но със сигурност по-късно от тази на монах Петър.[10] Освен споменатите текстове, кратко описание на живота на св. Йоаникий прави и анонимният автор(и) на т.нар. Менологий на Василий II (Vatic. gr. 1613, края на Х - началото на ХІ в.).[11] Версията в Менология е много кратка и не дава информация нито за родното място, нито за родителите на св. Йоаникий, които са много важни във връзка с българския произход на светеца. Също кратки са и сведенията в редица синаксари и други по-късни източници, които много вероятно черпят сведения от ранните жития.

И в трите версии на житието (от Петър, Сава и св. Симеон Метафраст) освен родното място на светеца са посочени и неговите родители: баща Марицикий и майка Анастасо (Ὁ δέ γε πατὴρ αὐτοῦ Μυριτζίκιος ἐκέκλητο, ἡ δὲ μητὴρ Ἀναστασώ).[12] И двете имена според изследователите са славянски, независимо от близостта с гръцката форма на името на майката.[13] Според гръцкия изследовател Малингудис славянското име на бащата на св. Йоаникий е било трансформирано на гръцки език като Μιριτζῆς – Мирицис. Тази промяна той обяснява, като се позовава на славянското име Μή(υ)τσο – Мицо, което е засвидетелствано в гръцките средновековни източници като Μυτζῆς – Мицис.[14] Най-интересното пояснение за произхода на св. Йоаникий е в житието, съставено от монах Сава, където е указано, че родът  му е от Боила (Боилите) (καὶ γένους τῶν Βοιλαδῶν).[15] Титлата и съответно името Боила несъмнено говорят за българския произход на светеца, факт, който се приема от редица от най-авторитетните изследователи по въпроса.[16] Боила е българска управленческа титла и е засвидетелствана в множество паметници и средновековни извори.[17] Според нас, първоначално е била употребявана титлата като нарицателно или дори като лично име от византийските автори и впоследствие се превръща във фамилно име. Подобна трансформация можем да видим и при фамилиите Булгари, Глава, Тарханиот и др.[18] Тази трансформация на името води редица изследователи в трудно разрешима дилема, а именно дали св. Йоаникий е славянин или българин.[19] Както е известно, боилите са най-висшите сановници в Българската държавата, веднага след кана, царя.[20] Титлата е българска и не е засвидетелствана при славяните, което отчитат и много от изследователите.[21] Според Ив. Божилов, св. Йоаникий е първият известен представител на фамилията Боила в Източната Римска империя.[22] Тук е редно да внесем малка корекция, защото св. Йоаникий наследява името от своя баща, които вероятно е заемал някаква значима длъжност в империята,[23] имайки предвид знатния му произход, а също така и факта, че в ранните си години св. Йоаникий е войник в елитното подразделение на екскувитите, тоест в императорската лична гвардия.[24] След св. Йоаникий в периода IX – XI в. имаме още около 20 видни представители на тази фамилия в Източната Римска империя.[25] Относно това, как семейството на св. Йоаникий попада в Източната Римска империя има различни версии, като основната е, че те са потомци на трансферираното от Балканите в Мала Азия българско население по времето на император Юстиниан II или по-късно.[26] Струва ни се, че е вероятна и друга версия, а именно бягство на родителите или прародителите на светеца в Константинопол. Дядото или бащата на св. Йоаникий е бил високопоставен български благородник – боил, който със семейството си бяга в Константинопол. Причините за подобно бягство могат да бъдат политически, икономически и други. Подобно бягство е било нещо много разпространено в средновековието. Често заподозрените от българския владетел в предателство, шпионаж, заговор и т.н., търсят убежище в императорския двор в Константинопол и обратно.[27] Това наше мнение се подкрепя от един интересен пасаж в Хронографията на Теофан Изповедник. От него се вижда, че по време на управлението на Източната Римска империя от св. императрица Ирина, един от четиримата най-доверени нейни хора е „Константин Боила“.[28] По време на триумфалното шествие на св. императрица Ирина на  Светли понеделник 791 или 799 г. тя е придружавана от четирима патриции,[29] но, както подчертава Винкелман, трима от тях: Вардан, Сисиний  и Никита са имали висши военни функции, докато само за  Константин Боила не е записано, че е заемал някаква длъжност.[30] Естествено възниква въпросът, може ли обикновен човек да влезе в обкръжението на императрицата и да стане неин най-доверен спътник?

Самото житие на светеца е много интересно и поучително и само по себе си се явява едно интересно описание на борбата за тържество на Православието, погледнато през живота на светеца. Тук ще направим един кратък негов преразказ, като за основа ще послужи най-ранното житие, това от монах Петър.[31] Избрахме първото житие на монах Петър, защото много от изследователите считат, че житието, написано от монах Сава, се явява преработка на житието на монах Петър.[32] Тази констатация не се приема от Ал. Каждан, който счита, че житията са създадени независимо едно от друго и всяко едно от тях по свой начин отразява преданието за светеца, а различията в полемичната насоченост се обясняват с политическата ситуация и възгледи на авторите.[33] Трябва да отбележим, че и двамата автори твърдят, че са познавали лично св. Йоаникий, но монах Петър се позовава изключително много на св. Евстратий Агавърски, който в продължение на близо половин век е бил спътник на св. Йоаникий.[34]

Животът на св. Йоаникий още от детските му години е бил изпълнен с чудеса, той можел например да остави сами стадото свине без надзор в продължение на целия ден, само като ги осени със знака на честния кръст. Вечерта винаги намира свинете цели и невредими, без всякакви липси. Бил висок и изключително силен. На 19-годишна възраст (ок. 780/1 или ок. 772/3), постъпва на военна служба в Константинопол в тагмата на екскувитите (императорската гвардия). Според житието на монах Сава, св. Йоаникий първоначално е възпитан в иконоборческа среда и симпатизира на иконоборците, но след възстановяването на иконопочитанието (787 г.), той има чудна среща с един стар подвижник, благодарение на когото се обръща към Православието. Св. Йоаникий участва във войната на Константин VI срещу българите по времето на кан Кардам през юли (20) 792 г.[35] В решителната битка при Маркеле,[36] където българите удържат бляскава победа, св. Йоаникий проявява изключителен характер, като според версията на монах Петър, той спасява лично императора от гибел.[37] Според версията на монах Сава, спасява висш императорски сановник.[38] След битката, въпреки обещанията на императора да го издигне и отличи за подвизите му, св. Йоаникий напуска армията и решава да посвети живота си на Пресвета Богородица, като се оттегля в манастир на планината Олимп във Витиния. Относно мотивацията да се оттегли от живота в света, житието дава основание да се счита, че пролятата кръв, ужасът и безсмислието на войната, където християни се избиват взаимно, карат св. Йоаникий да преосмисли живота си, да изостави военната служба и да търси покаяние. Присъствието на славяни в манастирите на Олимп,  засвидетелствано в неговото житие, кара някои изследователи да търсят връзка с пребиваването на планината Олимп за известен период на двамата славянски просветители Солунските братя Кирил и Методий, която ги е привлякла като утвърден монашески център със славянско присъствие.

В житието се разказва, че като извършва поклонническо пътуване до Константинопол и след като взима благословение от родителите си, св. Йоаникий отива в манастира Агаврос. Игуменът на манастира го изпраща в манастира Антидион, където светецът прекарва две години в изучаване на Свещеното Писание. Следващите години от живота на светеца са описани по различен начин в основните източници.[39] Според монах Петър, св. Йоаникий прекарва следващите близо двадесет години от живота си заедно със св. Евстратий в Агавроския манастир, където се заселва с благословението на игумена. През тези години прави само едно кратко пътуване до околностите на Ефес през 807 г. Монах Сава е доста по-подробен и описва няколко пътувания на св. Йоаникий, които той прави в тези години, включително и едно седемгодишно в Киликия, като през лятото на 807 г. приема монашеско пострижение в манастира. В този период светецът прави и първите си предсказания, през 811 г. предсказва смъртта на император Никифор I, а след това и на неговия син и наследник император Ставракий. През 815 г. предсказал възкачването на престола на Лъв V Арменец и подновяването на иконоборческата ерес. С идването си на власт император Лъв V Арменец сваля от патриаршеския престол св. Никифор и го заменя със своето протеже Теодот I.  В знак на протест, св. Йоаникий напуска Витиния (монах Петър казва, че е обявена награда за залавянето на св. Йоаникий) и се укрива на планината Алсос в Лидия, където създава няколко храма, посветени на Пресвета Богородица, на светите апостоли Петър и Павел и на св. Евстатий Плакида.[40] Св. Йоаникий се връща в планината Олимп, малко преди убийството на император Лъв, което също предсказва. Между ноември 823 г. и март 824 г., в храма на св. пророк Илия в Агаврос става среща на православните йерарси, сред които митр. Йоан Халкидонски, митрополит Петър Никейски и др. На срещата присъстват и св. Йоаникий и св. Теодор Студит. По време на срещата се обсъжда, каква да бъде църковната политика и поведение  по времето на много по-умерения император Михаил II. На тази среща св. Йоаникий предсказва скорошната кончина на бившия иконом на Великата църква, Йосиф. На срещата не е постигнато съгласие поради възникналия спор между св. Йоаникий и св. Теодор Студит. Както е известно, в спора на св. патриарх Методий Изповедник и преп. Теодор Студит, при който няколко съчинения на преп. Теодор Студит са предадени на анатема, св. Йоаникий заема позицията на патриарха. Съчиненията на свети Теодор Студит косвено потвърждават, че приблизително по това време между двамата е възникнал сериозен конфликт. По-късно, след победата на Православието (843 г.) във възникналия спор между св. патриарх Методий и монасите от манастира Студит, св. Йоаникий застава твърдо на страната на патриарха. Той изпраща писмо на св. Методий, в което призовава към твърдост и търпение и го кани да го посети на планината Олимп. Св. патриарх Методий приема предложението и в периода 843 – 845 г. се среща със св. Йоаникий. На тази среща св. Йоаникий се застъпва за свещениците, влезли в общение с иконоборци и за това да не бъдат отстранявани от постовете си. От историята е известно, че патриархът провежда т.нар. „велика чистка“ спрямо 20 хиляди свещеници, които били в евхаристийно общение с иконоборци – вероятно именно за тях се застъпва св. Йоаникий. Малко след срещата си със св. Методий, св. Йоаникий слиза в манастира Антидион, където на 3 ноември блажено почива.[41] В часа на неговата кончина към небето се издигнал голям огнен стълб.

Житията на св. Йоаникий са изпълнени с много примери за чудеса, които светецът е вършил и върши и до днес. Изгонва бесове от обладани от тях хора, особено показателен е случаят с изцелената от него обладана от демони жена, която загубила човешкия си облик, скитала в пустинята и ядяла собствената си плът.  Изцерява различни болести, върви по водата, носи се във въздуха, укротява дивите зверове. Сред чудесата, които върши, житиеписците отделят особено внимание на победите над различни опасни животни: дракони, змии, ехидни. По молитвите му в безводната пустиня бликва лековит извор, заловените от арабите пленници по молитвите му са спасени, кръстът, който пада в една пропаст, е върнат с молитвата му на мястото си и много други. Не случайно в паметта и почитта на Църквата остава с прозвището Велики, което се дава само на най-видните Нейни чеда. Да имаме и ние неговото молитвено застъпничество.

„С проливане на твоите сълзи безплодната пустиня си разработил, а с въздишките из глъбини делата си стократно уплодоносил. И, стана светилник на вселената, сияейки с чудеса, светителю Йоаникие, отче наш, моли Христа Бога да се спасят нашите души“.

Текстът е публикуван за първи път в списание "Християнство и култура", бр. 6, 2024, стр. 69 -77

[1] Βίος Αγίου Ιωαννικίου του Μεγάλου (ред. св. Симеон Метафраст). PG 116: Col. 35 – 92.

[2] Днес езерото Улубат, Турция.

[3] Ramsay, V. The Historical Geography of Asia Minor. London, 1890, p. 178.

[4] По отношение хронологията на живота на св. Йоаникий виж по-подробно: Mango, C. The Two Lives of St. Ioannikios and the Bulgarians. – Harvard Ukrainian Studies Vol. 7, Okeanos: Essays presented to Ihor Sevcenko on his Sixtieth Birthday by his Colleagues and Students, 1983, pp. 395 – 398.

[5] PG 116: Col. 35-92

[6] Altera Vita s.Ioannicii (от Петър монах). in: Acta Sanctorum Novembris (ed. J. Van den Gheyn), v. 2/1. Brussels, 1894, pp.384 – 435.

[7] Vita s.Ioannicii (от Сава монах). in: Acta Sanctorum Novembris (ed. J. Van den Gheyn), v. 2/1. Brussels, 1894, pp.332 – 383.

[8]Житието на св. Петър от Атроа първоначално е известно от един венециански ръкопис от Х в. – Cod. Marcian. gr. 583, ff. 58-95. За този ръкопис виж: Zanеtti, A. Graeca S. Marci Bibliotlieca codicum manuscriptorum per titulos digesta, Venetiis 1740, p. 305. Св. Петър се  подвизава в редица манастири, като получава прозвището си от манастира „Атроа“, разположен западно от планината Олимп недалеч от днешна Бурса (Бруса) в Мала Азия. До началото на ХХ в. се е считало, че това е единствен препис на този паметник, който е издаден от: Laurent, V. La Vie merveilleuse de Saint Pierre d’Atroa († 837). Editée, traduite et commentée, Bruxelles 1956 (Subsidia hagiographica 29). Само година след издаването на това житие, в Глазгоу, Англия, е открит и втори ръкопис (обработен, на места съкратен, на места допълнен препис) на ръкописа, също от X в. Този новооткрит текст е публикуван от Халкин: Halkinn, F. „Un nouveau ménologe grec de janvier dans un manuscrit de Glasgow“– In: Analecta Bollandiana, 75, 1957, pp. 66 – 71. От своя страна Лоран излиза с нова публикация, в която сравнява новооткрития текст с първоначално издадения от него: Laurent, V. La Vita retractata et les miracles posthumes de Saint Pierre d’Atroa, Bruxelles 1958 (Subsidia hagiographica 31). Автор и на двете жития е монах Сава, ученик на св. Петър. Той е автор и на второто житие на св. Йоаникий, както вероятно и на житието на св. Макарий от манастира Пеликит: Bibliotheca Hagiographica Graeca, ed. F. Halkin, 2, Bruxelles 1967, p. 35 (№ 935), р. 67 (№ 1003). Паметта на светеца се чества на 1 януари.

[9] Brubaker, L. Inventing Byzantine Iconoclasm. – London, 2012. – xvi, p. 134; Mango, C. The Two Lives…, pp. 393 – 395.

[10] Efthymiadis, S. Hagiographica varia. – JOB (Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik) 48,

1998, p. 42.

[11] Meaologiam  Basilianum. PG 117: Col. 142.

[12] Altera Vita s.Ioannicii…, p. 386; Vita s.Ioannicii…, 333; ). PG 116: Col. 37

[13] Вж. по-подробно: Μαλιγκούδης, Φ. Σλαβικά ονόματα από τη βυζαντινή Βιθυνία. – Ελληνικά 31, 1979, pp. 494 – 496; Ditten, H., Prominente Slawen und Bulgaren in byzantinischen Diensten (Ende des 7. bis

Anfang des 10. Jahrhunderts). – Studien zum 8. und 9. Jahrhundert in Byzanz. Berlin, 1983, pp. 102, 108; Kazhdan, A. Boilas. – In: The Oxford dictionary of Byzantium (ed. A. Kazhdan). Vol.1, New York – Oxford, 1991, pp. 302 – 303. Трябва да отбележим, че има и изследователи, които считат, че и двете имена са чисто гръцки и се опитват да омаловажат българо-славянския произход на св. Йоаникий, но те нямат аргумент, срещу фамилията на светеца, която недвусмислено потвърждава неговия български произход. Вж.: Graebner, M. The role of the Slavs within the Byzantine Empire, 500-1018. PhD thesis. New Jersey: Rutgers University, 1975, p. 89.

[14] Μαλιγκούδης, Φ. Σλαβικά ονόματα…, pp. 494 – 496

[15] Vita s.Ioannicii…, p. 338.

[16] Вж. например: Vryonis, St. Ioannicius the Great (754 – 846) and the slavs of Bithynia. – Byzantion, XXXI (1), 1961, pp. 245 – 248; Winkelmann, F. Quellenstudien zur Herrschenden Klasse von Byzanz im 8. und 9. Jahrhundert. Berlin: Akademie-Verlag, 1987, p.182; Луховицкий, Л. Йоанникий Велики. – В: Православная энциклопедия, т. XXV. Москва, 2010, с.122.

[17] Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София, 1992, 67 – 72; Kazhdan, A. Boilas…, p. 302..

[18] Вж.по-подробно: Божилов, И. Българите във Византийската империя. София, 1995.

[19] Една интересна бележка по повод съобщението на Теофан за  преговори за мир между Източната Римска империя и България, при което българите изпратили боил и чигат да преговарят през 773 или 744 г., показва, че ромеите възприемали тези титули като лични имена. Вж.: Йорданов, С. Бележки върху социалната организация на българите. В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с.76.

[20] Бешевлиев, В. Първобългарски…, 66 – 67.

[21] Kazhdan, A. Boilas…, p. 302; Petkov, K. Rulership and Governance of Medieval Bulgaria. In:How Medieval Europe was ruled. (ed. Ch. Raffensperger). London and New York: Routledge, 2024, pp. 227 – 228; Sophoulis, P. Byzantium and Bulgaria, 775–831. Leiden–Boston; Brill, 2012, pp. 73 – 74.

[22] Божилов, И. Българите…, с.259.

[23] В житието на св. Йоаникий се говори, че родителите му били бедни, но благочестиви. Това вероятно не отговаря на истината, а по-скоро е често срещан прийом на съставителите на жития, като по този начин искат да подчертаят още повече духовните подвизи на светеца. В подкрепа на това ни мнение, виж: Lukhovitskiy, L.Recollection, reevaluation, distortion: Symeon Metaphrastes’ narrative techniques in retelling the history of iconoclasm .– Byzantinische Zeitschrift, 109(2), 2016, pp.795 – 796, както и Winkelmann, F. Quellenstudien…, p. 82.

[24] Mango, C. The Two Lives…, p.  396. Повече за екскувитите вж.: Treadgold, W. A History of the Byzantine State and Society. 1997, Stanford, California: Stanford University Press, pp. 152, 174, 218, 224, 234 –241, 359, 429 – 433; Haldon, J. Byzantine Praetorians. An Administrative, Institutional and Social Survey of the Opsikion and Tagmata. Bonn, 1994, pp.136 – 141.

[25] Божилов, И. Българите…, с. 85 - 86.

[26] Трябва да отбележим обективността на С. Врионис, който за разлика от други гръцки автори, не говори обобщаващо за някакви славяни, преселени в Мала Азия, а именно, че там са преселени българи, които обаче бързо биват асимилирани. Вж.: Vryonis, St. Ioannicius the Great…, pp. 245 – 248. Освен това, необходимо е да подчертаем, че след като водачът на тези преселени „славяни“, българинът Небул (Невул), преминава с 20 000 армия на страната на арабите в битката при Севастопол през 692 г.,  император Юстиниан II нарежда всички останали  над 10 000  души да бъдат избити заради това предателство. Виж.:  Божилов, И. Българите…, с. 23 и литературата посочена там. Виж също: Vryonis, S. Byzantium, its Slavic Elements and their Culture (sixth to ninth centuries). – Byzantina Symmeikta, 16, 2008, pp. 63–85.

[27] Божилов, И. Българите…, с. 72 – 73, 312.

[28] Theophanis, Chronographia. PG 108: Col. 953

[29] Ibid.

[30] Winkelmann, F. Quellenstudien…, p. 182.

[31] Altera Vita s.Ioannicii…,  pp.384 – 435.

[32] Afinogenov, D. Did the patriarchal Archive end up in the monastery of Stoudios? Ninth century vicissitudes of some important document collections. – In: Monastères, images, pouvoirs et société à Byzance (ed. M. Kaplan). Paris, 2006, pp. 125 – 133.

[33] Kazhdan, A., A history of Byzantine literature (650 – 850). Athens, 1999, pp. 327 – 336.

[34] Altera Vita s.Ioannicii…,  p.390.

[35] Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 1, София 1970, с. 315-321.

[36] Вероятно при дн. Карнобат, но има и други предположения. Виж по-подробно Гагова, К. Тракия през българското средновековие. Историческа география. София, 2002, с. 241 – 243.

[37] Altera Vita s.Ioannicii…,  p.386.

[38] Vita s.Ioannicii…, pp.337– 378.

[39] Според различните източници, след замонашването си, св. Йоаникий се подвизава в продължение на половин век в редица манастири на планината Олимп: Агаврос, Антидион,  Валеос,  „Св. Георги“ (метох  на Агаврос), Еристи, Лизос, Тасиос, Трихаликс, Аррос и др. Вж.: Mango, C. The Two Lives…, pp.  395 – 398.

[40] Интересна интерпретация по този повод прави св. Сава. На факта, че св. Йоаникий предпочита да избяга, а не да стане изповедник на вярата (в смисъла на думат използван от св.Теодор от Студиос) смущава житиеписците. Монах Сава знае, че някои монаси критикували Йоаникий за дезертьорството (той споменава някой си Епифаний, който "обвинява и осмива" св. Йоаникий) и бърза да обясни, че бягството от гоненията не е всъщност бягство. Св Йоаникий, казва той, напуска манастира, не защото бяга, а като апостол на благочестието. Вж. повече: Kazhdan, A., A history…, pp. 332 – 333.

[41] Българската и повечето от сестрите православна църква честват паметта му на 4 ноември.