Размисли за смоковницата
- Детайли
- Майор доц. Георги Попиванов
И каза тая притча: някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери;
и рече на лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?
Но той му отговори и рече: господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор,
и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш
(Лука 13:6-9)
Животът на нас, сътворените по образ и подобие Божие, е дар и всичко, което имаме, е дар. Съзираме ли дареното ни обаче? Разбираме ли какво да правим с даровете? Благодарим ли като единствения или сме като деветте от прокажените? Виждаме ли отсрочката, измолена за нас?
Дали осъзнаваме, че отсичането е истина или продължаваме да се самоуспокояваме, че това са само притчи? Включително и страшното „… и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10).
Не помня в руската история нито периоди на покаяние, нито на катарзис
- Детайли
- Свещ. Йоан Бурдин
Изненадан съм от слепотата и на онези, които смятат, че настоящата война не се различава от предишните войни, водени от Русия. Както и на тези, които смятат, че поведението на Руската църква е съвсем в рамките на традицията.
Да не се връщаме към далечните времена преди монголо-татарското иго.
Русия като обединена държава в приблизително сегашните си граници започва да се оформя от момента на възцаряването на Михаил Романов. Всички войни, които тя води, се водят или срещу чужди държави, предимно неславянски (с изключение на Полша), или отново срещу чуждоезични народи в териториите, които тя е искала да колонизира. Гражданската война след разпадането на Руската империя е рядко изключение. Дори и тогава обаче суверенитетът на Украйна, например, едва ли би могъл да се смята за напълно установен и всеобщо признат.
Съвсем друг е въпросът, че армията на суверенна Русия (а не просто въоръжените отряди на група, която е завзела властта) е нахлула в суверенна страна, чието население е преобладаващо рускоезично и дори до голяма степен руско по националност. В същото време се провеждат пълномащабни военни операции, а не само локални наказателни операции (това не ви е походът на Иван Грозни срещу Новгород). Освен това тази война няма нито поводи, нито цел: завземането на територии не става с изтриване на градове и села от лицето на земята, а за акция с цел сплашване мащабът е твърде голям, като резултатите не са особено впечатляващи.
Повратна точка
- Детайли
- Прот. Александър Мен
Интервюто с о. Александър Мен (1935-1990) е от края на 80-те години на миналия век, когато православният мисионер събира на беседите си хиляди хора от разпадащия се Съветски съюз, търсещи вярата. Въпреки четиридесетгодишната дистанция на времето, темите, засегнати в разговора, продължават да са актуални и днес. О. Александър говори с много надежда за промените в руското общество в края на 80-те години, известни като „перестройка“, и за нуждата от развитие на демократичните принципи в едно лишено от демокрация общество. Много от тези надежди бяха окончателно попарени именно в наши дни…
В четириметровата стаичка на енорията на о. Александър Мен в Новая Деревня на неговата маса, заедно с просфорите, е и книгата на Александър Галич с множество бележки. Тук той го е кръстил, когато вече е бил възрастен. Но ако ние все пак можехме да се сдобием с книгите на прокудения Галич, то за неговите книги до скоро хората едва ли бяха чували… книгите на богослова и философ Александър Мен.
- Отец Александър, разкажете за възпитанието във Вашето семейство…
- Моят баща беше завършил две висши училища. Работеше като текстилен инженер. Още в детството си, под влияние на своя учител, той се е отдръпнал от вярата, макар че не е станал войнстващ атеист, просто беше нерелигиозен човек. А майка ми в младостта си е придобила вярата самостоятелно, живееше с любов към Христос, и аз бях възпитан от нея в традициите на Православната църква.
България и признаването на независима Македонска църква
- Детайли
- Магдалена Видева
Интервю с проф. Иван Желев по повод признаването на независимостта на Македонската православна църква и позицията на БПЦ и Българската държава.
- Държавата ни призна отдавна Македония, докато Българската православна църква (БПЦ) не е признала официално независимостта на Македонската православна църква – Охридска архиепископия.
- Признаването на независимостта или на автокефалията, ако се изразим със специалното понятие, може да стане, ако тази независимост е църковноправен (каноничен) факт, а тя досега не беше. Православната църква в границите на Република Северна Македония (РСМ), наричана обикновено Македонска православна църква (МПЦ), през последните стотина години беше част от Сръбската православна църква (СПЦ), макар от 1967 г. тя да се отдели от нея. Но това отделяне беше самоволно и не беше признато от църквата, от която тя се отдели, т. е. СПЦ. Ние сме преживели тези неща още през 19 в. и затова БПЦ морално беше на страната на МПЦ, но нямаше каноничен начин да признаем нейната автокефалия. Още повече че такова признание нямаше да има никакви църковноправни последици, освен да навреди на отношенията ни със СПЦ, а възможно и с други църкви. В междуцърковните отношения частично признаване на църква не се прилага, както виждаме това в междудържавните отношения (случаите със Северен Кипър, Косово и пр.).
Вечният човек с пушката
- Детайли
- Светлана Алексиевич
На земята лежи човек, убит от друг човек… Не от звяр, не от стихия, не по волята на съдбата. От друг човек… В Югославия, Афганистан, Таджикистан… В Чечня…
Понякога през ума минава страшната мисъл за войната и нейния таен смисъл. Изглежда сякаш всички са полудели, а като се огледаш наоколо, светът като че ли си е нормален: хората гледат телевизия, бързат за работа, ядат, пушат, поправят си обувките, злословят, ходят на концерти. В днешния ни свят ненормален, странен е не онзи, който е препасал автомата, а другият, който пита като дете с недоумение: защо отново на земята лежи човек, убит от друг човек?
Нали помните, при Пушкин: „… обичам всяка кървава забава, опивам се, за смърт щом стане реч“.* Това е 19 в.
„Дори запасите от всеобща смърт да бъдат унищожени, хората ще запазят знанията как да ги създадат наново, ход назад – към незнанието, неумението да убиеш всичко живо – вече няма“. Това е при Алес Адамович. Това е 20 в.
Изкуството в продължение на векове е възвеличавало бог Марс – бога на войната. И сега вече е невъзможно да смъкнем от него кървавите одежди…
Ето един от отговорите защо пиша за войната.