Интервю с дякон Андрей Кураев на главния редактор на „Новая газета – Европа“ Кирил Мартинов за това как и защо в Русия и в частност в православните среди стана приемливо и „нормално“ да се говори за използването на ядрени оръжия срещу „сатанинския Запад“.
- Първият въпрос е свързан с новинарската среда, в която се намираме всички ние. Защото през последните години, вероятно с усилията на руската телевизия, се нормализира идеята, че Русия има право да използва ядрено оръжие срещу въображаемите си врагове. Какво да кажем на хората, вслушващи се в тази пропаганда? Понякога се сблъсквам с привърженици на ядрената война. Казват, че дори в обкръжението на руския диктатор, президента, има такива хора – Михаил Ковалчук е един от тях. Те мислят, че като цяло няма да се случи нищо особено, нищо страшно – просто ще покажем, че сме много страшни, силни, могъщи, но от това земята няма да се срути, няма да настъпи никаква катастрофа, дори ядрената зима не е страшна. Бих искал да попитам как да спорим с тези хора, ако допуснем, че те, поне някои от тях, може би искрено се заблуждават и то не за последствията от ядрен удар, а по принцип за моралната допустимост на подобен род действия.
- Когато атомното оръжие става нещо не толкова страшно, това го прави по-привлекателно. По-лесно е да се преодолее морално-психологическата бариера и да се натисне ядреният бутон, но после следва ескалация. След малките ядрени заряди следват все по-сериозни. Уви, логиката на войната тук е неизбежна и доказана през вековете.
Първият аргумент на привържениците на ядрения удар е, че „американците първи започнаха в Хирошима и Нагасаки“. Тук обаче трябва да кажем следното: тогава никой не знаеше каква е силата на ядреното оръжие и по-точно какви са последствията от него. Особено за болестите, които възникват десетилетия напред, за заразения район… За ударната вълна знаеха от изпитанията, знаеха за възможността да подпалят цели квартали, за най-страшния поразяващ фактор не знаеха. Затова и много от американците, които след това инспектираха руините, бяха заразени… Но това, което е по-важното днес, е че същите тези хора, които използваха ядреното оръжие, след това се разкаяха, научавайки за последствията. Изглежда, че би могло да се поучим от чуждите грешки. Но не, оказва се, че ние трябва да направим всичко сами… Освен това ние днес нямаме именно морални оправдания за използването на такива оръжия – решенията на Европейския съюз не застрашават руснаците с геноцид, нито са сравними с безчовечната политика, каквато са провеждали японците в Китай по онова време. Сиреч, в случая няма морално оправдание за използването на такива оръжия. Става дума за амбиция от най-чист вид. При това амбиция на много стари хора, на които вече не им пука за нищо, общо взето. И искат, така да се каже, да умрат пред очите на целия свят и смъртта да е ярка и червена. Да вземат със себе си колкото може повече роби в гробницата на фараона.
Другите бивши империи вече се разделиха повече или по-малко с имперските си амбиции и със сигурност осъдиха методите, които са използвали при изграждането и запазването на тези империи. Но Русия смята, че сега започва наново да сглобява себе си, да изгражда тази империя отново. Един вид, имало е Първа британска империя, Втора британска империя. Сега защо да няма СССР-2?
Друго важно нещо е, че за да оправдаем днешните си дела, ние създаваме мита, че днес не грешим, защото никога не сме грешили. Първата присъда, която получих в Русия, беше глоба заради „дискредитиране“, буквално, за неправилна оценка на Руската гражданска война 1918-1921 г. Очаквам скоро да започнат да осъждат за „неправилна трактовка на образа на Александър Невски или Суворов“ и т. н. Границите на това дискредитиране са безгранични – ние трябва да вярваме безусловно, че руската армия „винаги е побеждавала“, винаги „само се е защитавала“, че „руският войник никога няма да навреди на дете“ и т. н.
Трябва да започнем да разрушаваме тези митове, защото именно сегашната война се оправдава с това, че преди никога не сме започвали война и сме водели само справедливи отбранителни битки – „следователно и тази война е същата“, защото в руската история всичко е толкова прекрасно, безобидно и изобщо справедливо, че кой може да има някакви претенции към нас сега? Кулминацята на това мислене е съветската и постсъветска интерпретация на Втората световна война. След като тогава победихме нацистите, това означава, че винаги сме били прави преди този момент и след него.
Именно на това е посветена новата ми книга Митологията на руските войни – колко пъти Русия е започвала война и колко пъти агресията е започвала от отсрещната страна. Друг използван днес мит е, че никой никога не ни е помагал, целият Запад е срещу нас и други подобни глупости. Русия не е спечелила нито една европейска война без европейски съюзници. Само една такава война е загубена – Кримската война, когато почти цяла Европа е била срещу нас, но с изключение на Германия… Всички други войни Русия е водила, като е имала истински, силни европейски съюзници. Но това не пречи днес да се лъже, че такива не е имало… Това митологично мислене е толкова устойчиво, че един аргумент не е достатъчен. Затова книгата ми е толкова дебела и в два тома. Има много документи, текстове, статистика. Има очевидни неща, но и много малкоизвестни факти, като например разказите за руско-чукотските войни.
Днес всички структури, свързани с РПЦ, биват все повече въвлечени в информационното обслужване на Кремъл. И ако преди, можеше да се каже, че има някакво колебание относно генералната линия, то днес колебания няма. Руската православна църква днес е политически безсубектна: няма своя политика, затова няма как да анализираме нещо, което го няма. Църковният поглед и равняването е по Кремъл, разбира се. Църковните структури само отразяват звука. Руската църква обаче не е и ехо, тя не е марионетка в ръцете на Кремъл. Ето в това е трудността. Защото най-важното идеологическо послание на режима прозвуча за първи път и дойде от църковните уста и килии. Възраждането на Великата империя, което днес е пропило до мозъка на костите поколения държавни чиновници, беше идея в църквата, приемана с възторг, защото „това е нещо наше“. Ще дам пример с една дискусия по НТВ – там събралите се, сред които и православни, обсъждаха новината на деня, че Министерството на здравеопазването е изпратило във ВУЗ-овете анкета, която студентите и студентките трябва да попълнят неанонимно. В нея те трябва да опишат своя полов живот, кога са започнали, колко често имат сексуални контакти, колко партньори и т. н. И това, подчертавам, неанонимно, анкетите се събират от ръководителите на групите. Подписани са с име, фамилия и телефон за връзка. Даже водещата на студиото беше в шок, но православните участници бяха въодушевени. Защо? Защото това е резултатът от „въцърковяването“ на държавния апарат. Факт е, че в църквата е имало повишено внимание към живота в леглото през всички епохи, желание за контрол върху личния живот на човека. Трябва да кажем, че това е присъщо на тоталитарните секти – строг контрол на режима на спане, хранене, сексуален живот. И ето сега държавният апарат взема това и с вълнение го прехвърля върху своите чиновници. Така ноември 2024 г. се оказва исторически, тъй като нашата страна за първи път надмина по индекса „повече братство“ Съветския съюз. С други думи, и Съветският съюз не правеше такива неща, но сега нашата родна, любима и православна държава го задмина. Както на духовника се открива всичко, сега ръководителят на групата трябва да знае всичко за личния ти живот. Ръководителят на групата е представител на държавната власт…
- Как ще коментирате идеята духовните семинарии да приемат участници във войната в Украйна. До какво ще доведе това?
Ако нашите духовни семинарии бяха духовни училища, аз бих приветствал такава идея. Искам да кажа, ако можеха да предложат на човека, който отива там, атмосфера на саморефлексия, покаяние, уединение, преосмисляне – това би било добре. Всъщност обаче ще бъде точно обратното. Нормално е да има рехабилитация на хората, които са били на война. Вижте „Рамбо. Първа кръв“… стар филм, но с голяма, безгранична тема – за един войник от Виетнам, който в цивилния живот може да решава всичките си проблеми само със сила, иначе не знае как. Ясно е, че хората, които са воювали, имат нужда от грижи, от адаптация към мирния живот. Но аз се боя, че в нашия случай тяхната реабилитация ще представлява едно безкрайно възхваляване на техните подвизи и героизирането им. Такъв ветеран от СВО, постъпил в семинарията, ще се превърне в рекламна витрина на днешното време, ще бъде разкарван навсякъде, показван на журналисти и, разбира се, той може да бъде само хвален. И, разбира се, никой от преподавателите в семинарията няма да си обърне езика и съвестта, за да апелира към съвестта на този човек и да го попита дали не съжалява за нещо, което е било там… Напротив, ще им казват, че всичко, което са правили там, е морално оправдано и съвместимо с християнската вяра. Така че приемането в семинариите на такива хора няма да доведе до тяхното лечение, а ще втвърди тази стигма или, по-точно казано, тяхната психическа травма. Още по-лошо ще стане, ако такива хора станат свещеници – лошо ще бъде за тях и за техните енориаши.
- Днес много хора, които следят в новините изявленията на патриарха, митрополитите, на различните пресслужби на РПЦ, участието на РПЦ във войната са шокирани. Толкова много са тези неща даже за последните месеци, като например това, че Христос уж одобрявал смъртното наказание. Казано от устата на патриарха, това прозвуча така: „Господ Иисус Христос не е осъдил смъртното наказание, макар че сам е претърпял незаслужена смъртна присъда. Но в Словото Божие има такива думи: „отстранете злия измежду себе си“. Значи ако някой човек е много опасен за обществото и е невъзможно да бъде изолиран, той трябва да бъде убит“. Ето защо смъртното наказание не се осъжда в Св. Писание“. Много хора, чувайки това, стигат до извода, че това е сатанизъм в чист вид. Ето така изглежда това, което знаем за сатанизма – култ към властта, култ към парите, култ към насилието, култ към войната, култ към убийството, оправдаване на всичко, което поискате. Как ще коментирате това?
- Бих посъветвал всички да обогатяваме речника си. Не можеш да наречеш всяка аномалия с думата „престъпление“. Не всичко, което е нередно, е престъпление. Правописните грешки не са престъпление. Да измениш на жена си не е престъпление. Това може да е нравствено престъпление, но не и законово. Термините с религиозно съдържание също трябва да се използват внимателно. Според моите разбирания сатанизмът е съвсем определено явление, историко-религиозно, културно… В своя същински вид той е рядко срещано явление. Аз предпочитам да не разширявам това понятие. Защото някой, когото не харесвам и който прави нещо, с което не съм съгласен, все още не е достатъчно ознавание да го определям като сатанист. Има егоизъм, егоизмът е корпоративен. Има сервилност. Има всякакви социални недъзи, болести на човешката социализация. Например, когато самотникът излезе от килията си, където му е повече или по-малко комфортно, когато около теб има само котки, кучета и телевизор. Тогава е лесно да бъдеш високонравствен човек. А когато излезеш в света на хората, тогава започва сложното. И всички тези сложности, не се вписват в черно-бялата картина, прибързано е да опредим всичко като сатанизъм. Има много думи, с които може да се даде отрицателна оценка на някои неща. Убеден съм, че е голяма грешка и грях на същия този патр. Кирил, че нарича опонентите на Кремъл сатанисти. Сатанинската Западна Европа, сатанинската цивилизация и т. н. Защото, знаете ли, когато наречеш някого сатанист от религиозна гледна точка, това означава, че му отказваш правото на живот… Това е логиката на инквизицията. Защото, наистина, за магьосника, сатаниста, стените на тъмницата не са страшни, защото магията прониква през стените – за този, който вярва в нея. Затова магьосникът може да бъде само убит, иначе не можеш да бъдеш в безопасност. Така и сега, когато наречеш някого сатанист, това означава, че можеш да му произнесеш само смъртна присъда, иначе няма да си в безопасност. Защото никакъв меч, нито решетки могат да те предпазят от черната магия… Затова се старая да използвам крайно внимателно такива определения – сатанист, заговор с дявола и т. н.
- Много се говори за ядрена война, за заплахи с руско оръжие към всички врагове и към целия свят. Как християнството се отнася към ядрената война, каква е християнската отправна точка за разбирането на такива заплахи, но и за хората, които ги отправят?
- Нека започнем с един стар пример от всички учебници по логика и реторика. Нарича се „уловката на истинския шотландец“. Това означава, че ако един джентълмен каже, че никой шотландец не би си позволил да пие някакво си ирландско уиски, а събеседникът му отговори, че познава поне двама, които даже много уважават ирландското уиски, то джентълменът ще отговори: „Аз имам предвид истинските шотландци“.
Същото е и с християните и истинските християни. Не мога да анализирам истинските християни, не съм в такава позиция. Не съм римският папа и не изпълнявам неговите задължения. Всъщност, това е любимият спорт на европейските интелектуалци от последните две-три столетия – дестилацията на истинските християни или истинското учение на Иисус. Опитът да се освободи християнството от външни влияния, като се започне с апостол Павел… В крайна сметка стигнах до извода да приемем за християнство това, което се нарича такова. Ето, има определена група хора, които се занимават с това да бъдат християни. Нека разгледаме тяхното мнение, какво те смятат, че е християнско. Искате да спорите, че това не е християнство? Това ще бъде чисто богословска дискусия. В света има много такива, ще има още една…
Нека видим обаче какво имаме в настоящия момент – виждаме християни от различни деноминации, които, колкото и странно да е това, не проблематизират оръжията за масово унищожаване. Когато те се появяват, няма протестна вълна сред християните в Европа в годините на Първата световна война. Разбира се, звучали са гласове, как може тези лоши – англичани или немци – да използват това лошо нещо срещу нашите добри войници, но никога не са изисквали от своето правителство: вие, нашите управници, бъдете християни и не създавайте такива оръжия, не хвърляйте бомби от самолети върху площади, където има не само войници, но и мирни хора. И православната Руска империя е извършавала газови атаки, и протестантска Англия, и протестантско-католическа Германия, както и католическа Франция – всички участват активно в това. По-нататък, отново по време на Втората световна война, не виждаме никакви протести от страна на лидерите на англосаксонския свят, християнските лидери, срещу бомбардировките на германските градове. На практика това също са оръжия за масово поразяване – при тези бомбардировки умират повече хора, отколкото при бомбардировките на Хирошима и Нагасаки. Има един забележителен лидер на православното обществено мнение – Александър Солженицин, който – е, не лично, но един от героите в негов роман, с радост разбира, че в Америка се е появила атомна бомба и на глас мечтае, че би било добра идея да я хвърлят върху съветските лидери. Вярно е, че това не е позиция на Солженицин – враговете му го обвиняват, че призовавал към атомна бомбардировка на Съветския съюз – на негов персонаж е, но все пак.
Що се отнася до позицията на официалната РПЦ, тя се промени заедно с партийната линия. Когато Съветският съюз все още нямаше паритет нито в ядреното, нито в другото въоръжаване със западния свят, тогава от високите партийни трибуни ядреното оръжие беше заклеймявано на всички митинги, включително и в църковната преса. След това, във времето на разведряването, започват да се натрупват оръжия, но църковните йерарси продължават гневно да клеймят оръжията за масово унищожаване като безчовечни, антихристиянски и т. н. В годините на Путин ситуацията се промени. По инерция някои свещеници продължиха да твърдят, че това е недопустимо. И възникна един интересен казус: Разработваше се документ, който регламентираше отношенията на църквата с армията. И в него имаше раздел за възможността за освещаване на оръжия. Дискусията беше съвсем кратка, защото историята тук е ясна. Оръжия са били освещавани от всички и навсякъде. За Христос в този случай всички забравят. Макар че представете си Христос да освещава дори онези ножове, които са имали апостолите. Трудно е да си го представим… Но, както казах, Христос в този случай е излишен. Важни са интересите на князете и т. н. Когато обаче се постави въпросът за освещаване на ядрено оръжие, мненията бяха, че водосвет може да има само за хората, които обслужват този комплекс, а не и за самите бойни глави… А когато започнахме да говорим за това отново днес, вече имаше дискусия. Отначало даже високопоставените официални чиновници на патриаршията казваха: в никакъв случай, оръжия за масово поразяване не трябва да се освещават. Последва обаче протест от Министерството на отбраната и патриархът нареди веднага да се прекрати дискусията. В резултат документът беше приет, но без параграфа за ядрените оръжия. Значи, общата формула беше, че църквата от векове е освещавала оръжията, молила се е за войниците и т. н. Забележката, че това не важи за ядреното оръжие, отпадна. Тази ситуация продължи до 2014-2015 г. Днес вече никой в православната църква, никой от публичните говорители няма да постави този въпрос и да повдигне дискусия. Вече всичко е ясно…
