„Нашата православна вяра е много близка до техните разбирания“, заяви депутат от Възраждане, присъствал на погребението на ислямския лидер Хаменей в Иран, и с това шокира българското общество, тъй като излиза от устата на представител на една националистическа партия.
Всъщност, неговото мнение не е „лично“ – то се вписва изцяло в една идеология, която през последните двадесет години стана доминираща в Русия. „Възраждане“ и подобните на тях партии в миналото не са оригинални идейни мислители – те транслират у нас без творческа намеса актуални руски постулати. Още през 2010 г. Путин заяви, че Русия е страна на „източното християнство – православието“, и добави: „някои теоретици на християнството казват, че то в много отношения е дори по-близо до исляма, отколкото, да речем, до католиците“.
През 2016 г. в Казан, на среща с мюсюлманското духовенство, патриарх Кирил вече казва много по-пряко: „Ние сме по-близо до исляма“. След това добавя: „От гледна точка на традициите и нравствения морал ние с исляма сме по-близо отколкото с редица западни християнски общини“. Той обяснява това с критика към западни християнски общности, особено към някои протестантски среди, заради легализацията на еднополови бракове и „радикално отстъпване от религиозната нравственост“.
Никита Михалков твърди същото на среща с президента на Татарстан: „Ислямът, особено руският ислям, е много по-близо до православието, отколкото до католицизма“. Според него православни и мюсюлмани в Русия са „по-близки по дух – горещ и искрен“.
А след убийството на аятолах Хаменей през тази година патриарх Кирил изпрати съболезнование, в което каза, че „покойният беше човек с дълбоки религиозни убеждения, духовен и национален лидер, със силен дух и характер…“. И така той даде положителна оценка на една система за държавно насилие: масови арести, изтезания, екзекуции на протестиращи заради „вражда срещу Бога“ или „поквара на земята“, насилие и убийства на жени от т.нар. морална полиция, преследване на религиозни и етнически малцинства…
Постепенно в руското общество изкристализира идеята за православно-ислямски съюз, призван да защитава „традиционните ценности“ срещу глобализацията. Тук „ценностите“ са параван, зад който трябва да се крие конфронтацията със Запада. И то вече не на културно-цивилизационна основа, а на политическа – защитата на „обществения морал“ трябва да оправдае диктатурите, а демокрацията и свободата все по-открито се назовават като враг. Затова е логично, че режимът на Путин чувства духовно родство с комунистическите диктатури в Северна Корея и Китай, както и с режима на аятоласите в Иран, и не го крие.
Именно в това идеологическо поле говорят и българските депутати на „Възраждане“, както и други политици, внезапно открили политическия потенциал на „традиционните ценности“.
Защо думите на този депутат представляват интерес? Защото показват по какви причини тази партия иска да се изучава Православие в българското училище и обясняват тяхната политическа активност в тази посока. Мотивацията не е християнска, а политическа и антизападна. Според този тип мислене изучаването на православие от децата ще ги направи привърженици на тези „традиционни ценности“, които трябва да ги настроят срещу западната демокрация и Европа.
Между впрочем, в Русия разбраха, че изучаването на православното християнство от децата не е изгодно за тоталитарната държава, която в момента се изгражда там . Колкото и да се преформатира учебното съдържание, сърцевината на евангелското послание остава ясна – безусловна ценност на човешката личност, която носи образа на Бога, ненасилие и готовност за саможертва заради другия човек по примера на Божия Син, отхвърляне на егоизма, който иска да властва над другите. И най-трудното за преглъщане от тоталитарното мислене: Евангелието отрича култа към силата, а това е сърцевината, основната самореклама на всяка диктатура – силният лидер, който ще отнеме с оправдано насилие свободата на хората, за да живеят те „по-морално“. Вместо това от Евангелието децата ще разберат, че Христос отъждествява Себе Си със социалните аутсайдери – болни, бедни, затворници, бежанци, вдовици и сираци. Последните три категории в Стария Завет винаги са поставяни в една група като образи на социално уязвимия човек: „Пришълец не притеснявай и не го угнетявай, защото и вие бяхте пришълци в Египетската земя. Ни вдовица, ни сирак не притеснявайте. Ако ги притесняваш и те викнат към Мене, Аз ще чуя вика им; и ще се разпали гневът Ми…“ (Изх. 22:21–24).Сред проклятията върху Израил стои и това: „Проклет да бъде, който изкривява правото на пришълеца, сирака и вдовицата.“ (Втор. 27:19)… Излишно е да казваме, че всяка диктатура поражда вълни бежанци и цели армии вдовици и сираци. Достатъчно е да споменем десетките хиляди вдовици и сираци в Украйна и Русия за последните четири години, за да не се налага да търсим примери в далечното минало.
Затова религията в съвременното руско училище има само културен и исторически характер. Неслучайно предметът беше изключван и включван в учебната програма, а учебното съдържание – многократно променяно. Сега основната му цел е да възпитава в патриотизъм и „ценности“, безопасни за целите на автокрацията. Свободата се демонизира, за Евангелието се говори единствено през призмата на празници, традиции и национална идентичност. Радикализмът на Христос, отхвърлянето на всяко насилие и принуда, постъпването по съвест – тези евангелски ценности не достигат до децата, на които се внушава, че основната им жизнена цел е да воюват за родината си и да създават семейства, в които да се раждат герои.
Това насилническо и политическо Православие, откъснато от Евангелието, няма нищо общо с нашата вяра.
Но по-големият проблем не е какво мислят политици от „Възраждане“ и сродните им по дух. Това е, така да се каже, тяхната естествена политическа логика. Истинският проблем е, че в самата Църква има много хора – твърде много – в това число и клирици, които мислят по същия начин. Те също вярват, че ислямът е „близък по дух“ с Църквата, защото е „по-морален“. Те също виждат в демокрацията заплаха за вярата и слагат знак за равенство между свободата и греха. Биха подкрепили диктатура, стига тя да е „православна“ – какво по-добро от това „мечът на кесаря“ да се обърне срещу враговете на Бога. Кои са враговете на Бога – безбожници, атеисти, иноверци, врагове на православния режим, либерали, хомосексуалисти и т.н. и т.н. Не са малко и православните, които симпатизират на Съветския съюз и считат, че единственият му „пропуск“ е бил атеизмът, но един „православен Съветски съюз“ биха приветствали чистосърдечно. И ако при руснаците това явление – „православни комунисти или сталинисти“, е исторически разбираемо, то как може да се обясни при нас? Безспорно причините са много и от различни сфери, но за мен е важна една особеност на религиозното мислене, която всъщност е поквара, проникваща незабелязано в целия църковен живот.
У много религиозни хора има афинитет към насилието, към принудата. В религиозния живот насилието се явява с хиляди лица – в семейството, в отношенията в енорията, в епархията, в това как проповядваш Христос, как искаш „да убедиш“ другите да станат християни. Когато насилието се счита за оправдано, щом е за „добро“, тогава то се превръща в религиозна ценност. То не започва с юмрук, но с прокарването на ясни разграничителни линии между „нас, Божиите хора“ и „другите, враговете“, с презрението към грешника, със страха от пришълеца, с игнорирането на вдовицата и сирака, с враждебността към „чуждите“, с опиянението от властта, с безмълвното или гласно осъждане... Когато придобие самочувствие и не бъде смирен от благодатта, насилническият дух става по-открит: преминава към заклеймяване, към агресивни действия. За да еволюира после до безсрамно наричане на злото – добро, до пълно нравствено заслепение, до упражняване на физическо и психическо насилие, до убийство… „Дори настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба. И това ще ви сторят, защото не познаха нито Отца, нито Мене“. (Йоан 16:2) Това е казано за религиозни хора.
И въпреки че като православни християни сме призвани да разпознаваме духовете, дали са от Бога (Йоан 4:1), мнозина християни първосигнално приемат като добронамерен и загрижен за Църквата всеки политик, който говори за „православие“, „религия“, „ценности“, „морал“, без да разпознават насилието и агресията зад тези думи. Тази реакция не е детска наивност и доверчивост – при възрастни хора, особено, които претендират, че водят духовен, църковен живот, това е признак на духовна незрялост. А тази инфантилност е духовен, а не психологически проблем. Нейният корен е силният егоизъм, който пък винаги ражда насилие, независимо как е маскирано, защото по друг начин не може да съществува.
Ние пък сме призвани да бъдем силни с безсилието на Този, Който се отказа от Своето божествено всемогъщество, за да привлече човешките сърца към Него – свободно и без насилие.
