За прераждането и за християнското изповядване на Възкресението

Питането за човека и за неговия живот е закономерно и оправдано. И то е древно точно толкова, колкото и самият човек. Настъпва ли край на човешкото съществуване? Или не? Какво представлява смъртта? Нима животът е само миг! От рефлексията върху тези и свързаните с тях въпроси се е зародило и учението за прераждането. То ще бъде и обекта на проследяване и изясняване и в настоящото изследване – в още един опит за критичното му изясняване във връзка с християнското и по-конкретно с православното християнско верую.

В християнски контекст учението за прераждане, метапсихозис (метемпсихоза, гр. μετεμψύχωσις – „преселване на душата“ и по-специално нейното превъплъщаване или прераждане след смъртта), се появява заедно с ранните гностически интерпретации на Евангелието, които с в пряка връзка и зависимост от античния светоглед. Гностиците са разработвали своите мисли главно на основата на синкретичен и еклектичен подбор от античната философия, влиянието на юдаизма и източноперсийския зороастризъм. За прераждане на душите разсъждава още Платон (427-345 пр. Хр.), от когото гностиците са повлияни в изясняване на философско-богословските си учения за света и човека.

Учението на Платон за душата е, че тя съществува преди тялото. След смъртта на тялото душата не умира, а се преражда отново и отново в други тела. Тези тела са като нейно облекло. Във Федон Платон заявява, че всяка душа сменя множество тела. Според него душата предсъществува тялото и, по силата на това, че по природната си същност е вечна, многократно се преражда.[1] Според Платон всичко съществува в света на идеите като чиста идея, след което се реализира на земята, като се материализира. В порядъка на размножаването на човешкия род душите се „обличат“ – ще рече се „прераждат“ – в различни тела.[2] Всичко се мени: както телата, така и душите, защото смяната на тялото засяга и душата. Нейните характеристики никога не остават същите, а се променят.[3]

Противоположно е учението на Аристотел (384-322 пр. Хр.), според когото всяко едно тяло притежава своя конкретна душа, което прави учението на Платон за смяната на телата от душата неприемливо.[4]

Идеята за прераждането се открива в учението на Василид: християнски еретик-гностик от второто християнско столетие. Св. Ириней Лионски (ок. 130 – ок. 202 г.) и св. Иполит Римски († 235 г.) свидетелстват за две редакции на неговия гносис. Св. Иполит представя учението на Василид като монистично – за „непросветените“, намиращо се в зависимост от философията на Аристотел, а св. Ириней го описва като дуалистично – за „просветените“, в зависимост от гностическата традиция.[5]

Бог – според Василид – е необясним. Нищо от сътворения свят не съответства на Неговата трансцендентност. Бог е неразбираем за човека. В това отношение Василид се позовава на Аристотел и на неговото разбиране относно божествената непознаваемост и неопределяемост,[6] вследствие от които богопознанието е реално невъзможно. Отците на Църквата наричат такова богопознание апофатично. В християнството апофатизмът обяснява какво Бог не е. Бог не може да бъде определен, но Той съществува. Св. Иполит подчертава, че в учението за Бога при Василид, както при апофатичното богопознание, няма съответстваща антропоморфична представа. Зараждането на света зависи от Бога, но Той е необясним и извън човешките представи.[7] За Василид съществува някакъв бог, който твори света от несъществуващо. Той реализира творението като първично семе и това семе е зародишът на света.[8]

Василид учи, че Иисус Христос има родословие – както това е засвидетелствано и от разказа в Евангелието. Той обаче се явява по подобие на първия плод, за да може да се разграничи от останалите плодове – от останалото творение.[9] В Иисус се съдържало изпълването на всичко от творението. Това наподобява на процес, който едновременно разграничава и обединява. В този процес се разделят дадени части от самото творение, което е обобщено в Иисус.[10] В Него всичко се възстановява такова, каквото е било. Това възстановяване – съгласно с Василид – представлява завършване на всичко така, както е било поначало: „… тогава всичко ще тегне към своята природа и ще желае онова, което не съществува“.[11] „Душите на човеците, като част от творението, като част от времето и пространството (διαστήματος), съхраняват своята духовна природа и се възстановяват в безсмъртие. Те не различават доброто от злото и не разбират степените на доброто“.[12] Разсъжденията си върху възстановяването на природата Василид разяснява по следния начин: „Ще има възстановяване на всичко (καὶ οὑτως ἡ ἀποκατάστασις ἑσται πάντων). Това възстановяване е в съгласие с природата на творението и то получава битие, което произхожда от космическото семе. И това [възстановяване] би се случило в определени периоди, в конкретни цикли“.[13]

При Василид липсва учение за Бога – като за върховно същество, вместо което се набляга върху един гностически дуализъм, който е преплетен с пантеизъм. Върховното начало се определя при отричане на християнското богопознание. В края на краищата, Василид отстоява едно понятие за „несъществуващ бог“: ὁ οὐκ ὥν θεός. Василид отрича предсъществуването на материята за сътворяването на света. „Несъществуващият бог“, според него, създава несъществуваща материя, т. е. свят от нищото, което е в съгласие с библейското учение за сътворяването на света от нищо (ex nihilo). В учението на Василид обаче – макар да има изявен пантеизъм – светът не е тъждествен на бога, въпреки че от „несъществуващия бог“ еманично произлиза духовният. Бог е извън познанието: нещо, което Василид се стреми да подчертае с думите, че бог е οὐκ ὥν, т. е. той е извън всяко понятие. Това учение за абсолютна трансцедентност на бога е защитена от апофатично отричане за неговото разбиране. Различно от останалия пантеизъм, бог е неразбираем и непостижим.

За Василид, кръстните страдания на Иисус Христос на Голгота не са изкупителна жертва. Човешката Му природа се възражда в предобразното си състояние, в което се и завръща към „несъществуващия бог“. Това е един процес на очистване, възстановяване в чиста степен на природата (ἀποκατάστασις τῶν πάντῶν). В Иисус Христос човешката природа възвръща своето състояние такова, каквото е било характерно за чистотата на неразбираемия – апофатично несъществуващ бог. Или, всичко се възстановява каквото е било. Тези мисли на Василид показват сходство с творчеството на църковния писател Ориген (184-253), който ги разработва в учението си за метапсихозиса – прераждане на душата от тяло в тяло.[14]

Съгласно Ориген, в самото начало съществуват две неща: Бог и свободните души. Всичко произтича от тези два принципа. Всяка душа е свободна и има възможността да съгреши, което ѝ прави. Вселената е резултат от падението на душите, подреждайки се според вариацията на грехопадението на свободните души.[15] Душата съществува преди тялото, което е второстепенно и служи за нейно наказание.[16]

Според Ориген човешките тела са следствие от грехопадението. Злото се поражда единствено и само чрез волята, поради което телата не са свързани със злото. На тях им принадлежи разнообразие на формите.[17] По този начин Ориген учи, че някога ще има възстановяване (ἀποκατάστασις), възвръщане до чистото духовно състояние.[18] Ориген не отрича възкресението, а учи че то е само етап от пътя на възвръщането до чистотата на духа.

Материята, светът и неговото многообразие не са зло. Те са второстепенни. Те са дадени от Бога след падението на чистите духове. За Ориген са налице много циклични прераждания на всяка отделна душа, след което ще настъпи казаното възстановяване на сътворените духове. При църковния писател има духове, на които трябва да се позволи да преуспеят в злото, докато се наситят, след което те сами ще се завърнат – свободно и доброволно – при Бога.[19]

В мислите на Ориген душата на Христос е като останалите – с разлика, че само тя е избрала доброто и не е отпаднала от Бога. Душата на Христос слиза в света и, за да прикрие божествеността си, Логосът се въплъщава, приемайки действителна човешка форма и плът.[20] Човешката смърт е с лечителен характер за душата. Така творението се преориентира от зло към добро. Материята не е наказание за душите, тъй като тя има добра цел: поправяне и преориентация към доброто.[21]

Учението на Ориген, че духовете са приковани към телата – към материята, с цел поправяне, а не наказание, предполага съществуване на други светове. Душите, които не са се завърнали при Бога в сегашния свят, имат възможността да сторят това в някой друг свят. По този начин Ориген учи за превъплъщаване, т. е. прераждане на душите. Добрите хора преминават в по-висша йерархия и стават ангели, а злите отново търсят своя лек, докато човекът изцяло се подчини на Бога.[22]

Раннохристиянският гностицизъм преминава в Средновековието, където намира радушен прием при богомилите. В Полемическо съчинение срещу босненските богомили, което датира от тринадесетото столетие, се говори за прераждане на човеците.[23] В това учение Иисус Христос не приема плът от Дева Мария (глави 23 и 25), не страда по плът на Кръста (Глава 26) и не умира телесно (Глава 27), нито и възкръсва от мъртвите (Глава 28). Тези еретици отричат човешкото съществуване на Месия, учейки за призрачност на Неговото тяло. За патарените Дева Мария е ангел, а не човек. Иисус Христос не страда, нито умира истински на Кръста. Според учението на патарените Неговото Възкресение и Възнесението са призрачни.[24]

Посоченото от учението на босненските богомили е в тясна връзка с докетичното учение за призрачност на Богочовека Христос. От своя страна, докетизмът им е свързан с главното им учение: дуализма, който при тях е краен,[25] сиреч налице са двама богове. По-висшият от двамата е създал всичко духовно и невидимо, а по-нисшият – Луцифер, е творецът на всичко телесно. За патарените Луцифер отива на небето и мами ангелите Божии, които – като слизат на земята – са били затворени от него в човешки тела. Така човеците са паднали ангели, въплътени в тела, метапсихозис, и се възвръщат на небето.

Докетизмът отрича, че св. Дева Мария е Богородица, защото Христос преминава през нея както според примера, даден от патарените, „водата минава през тръба“.[26] По този начин богомилите отричат догмата за Боговъплъщението. За тях св. Дева Мария е била една най-обикновена жена. На основата на докетизма тук се промъква учението за прераждане. При разглеждане на изворите за богомилите и на тяхното учение, според Полемическо съчинение срещу босненските богомили и Глава 6 от тяхната Тайна книга, се открива сходство с учението на Василид, Ориген и богомилите относно метапсихозиса, съгласно което учение хората и духовните сили (ангелите) се преселват от тяло в друго тяло. Характерното за метапсихозиса е прераждането съгласно живота, който душата е водила в предишното тяло, т. е. дали ще се прероди като човек, ангел или друго живо творение – куче, котка и др. под. „Падналите небесни духове влизат в… тела от пръст и приемат плът от плътска похот. От плътта се ражда плът, а от духа – дух. Падналите небесни духове приемат плът от плътска похот“.[27] Целта на цикличните прераждания е очистване на душата, докато тя не се възвърне чиста при своя първоизточник: добрия бог, от когото тя произлиза чрез еманация. Това е процес на очистване, възстановяване до чиста степен на природата (ἀποκατάστασις τῶν πάντῶν).[28]

През двадесетото столетие и днес, през двадесет и първото столетие, учението на богомилите бива подновено и поддържано от последователите на Петър Дънов: т. нар. „Бяло братство“. Същите се зоват „необогомили“. Съгласно с Дънов „… човек всеки ден се ражда, като служи ту на доброто, ту на злото. Това означава прераждане“.[29] Дънов перифразира текста от Първо послание до коринтяни (5:1), като изопачава смисъла на казаното от св. апостол Павел, че „… никой не може да положи друго основание, освен положеното, което е Иисус Христос“, подчертавайки дуалистичния характер на своето учение, че човекът се намира под властта на закона за доброто и злото, а стремежът на всеки един дух е да се въплъти. Младостта и старостта са два етапа в живота на всеки човек. След като се прероди, човек гради върху което е бил преди, ако не го е забравил. Ако го е забравил гради наново.[30] А двете опорни точки, върху които животът се гради, са мъжът и жената.[31]

Петър Дънов посочва три периода в живота на ИисусХристос: раждане, смърт и възкресение.[32] В окултен смисъл, за Бялото братство, „дървото на живота“ (Бит. 2:9а) е стремежът на всичко живо в природата към божественото, който е с градация – от долу нагоре. Той е прилив в природата, която постоянно се увеличава и расте. Под „дърво за познаване на доброто и злото“ (Бит. 2:9б) Дънов разбира стремежа на живота с посока от горе надолу – към периферията. Само бог е в състояние да избави хората от тяхното влечение надолу. Христос идва на земята, за да преориентира човека към прилива на живота. Този прилив – според Петър Дънов – ние, човеците, наричаме „възкресение“.[33] Мислите за слизането и за възхода на живота, освен връзка с източния пантеизъм, имат зависимост от християнските гностически интерпретации за еманационните изтичания, като някакви „завръщания“ от и към „Първоизточника“. Възкресението се разбира тук като „възстановяване“ или като „преориентиране“ на живота, но не и като Всеобщото възкресение, което християните очакват при Второто Христово пришествие. П. Дънов е последователен неогностик в учението за прераждане.[34] Той пояснява, че прераждането подразбира процес на пресичане-прекъсване. То е дисхармония. Да се преродиш, това означава да започнеш всичко отново. На земята се прераждали онези, които не желаят да живеят според както бог е определил.[35]

Петър Дънов учи, че човек се преражда толкова пъти, колкото му е определено. Жените, на които е започнала да никне брада в този живот, в бъдещия ще бъдат мъже. Мъжете, които сега са почти без косми, ще са жени. Един мъж ще бъде в следващото си прераждане жена, в третото прераждане – дете, ще умре преждевременно и после пак ще се прероди като жена, мъж, дете и т. н., и т. н. Мъжкият и женският пол обаче не се менят в невидимия свят. Те се менят тук, на Земята.[36] Човек сменя много тела, ала като душа, която се развива, като съзнание в природата, той не се губи. Това е факт, от който няма изключение.[37] Учението за прераждането, за последователите на Бялото братство, върви заедно с учението за кармата. А същината на закона за кармата е: Всеки ще му се въздаде според делата.[38]

Учението за прераждането, във връзка с гностическата традиция от времената на ранното християнство, наследено от богомилските интерпретации при Петър Дънов, е силно повлияно и от източния окултизъм. Няма възкресение, каквото е Възкресението за Православната църква. Човек се преражда като човек. При което в това прераждане е възможна смяна на пола.

Отстоявайки учението за прераждането, последователите на П. Дънов уточняват, че то е „… старо учение, проповядвано още в Египет, Вавилон, Персия и другаде, а сега се проповядва на Запад. То не е догма и символ, а учение, което почива на един закон от природата“.[39] Ще рече, че законът за прераждането е някаква аксиома – недоказуема истина в окултизма, която не допуска никакво съмнение или оспорване.[40] В конкретния случай аксиомата е само за учениците на Бялото братство.

В мислите си за света, човека и прераждането П. Дънов отстоява учение, което е повлияно от индуизма и будизма. С него той се стреми да се нанесе удар по учението на Православната църква, като отрича догмата за Бога един по природа и троичен по лица – Отец, Син и Дух Свети. Тук теорията за божественото, за двата полюса, за творението и за човека, заедно с учението за кармата и за прераждането, са в синхрон с идеята за един пантеистичен свят. При този пантеистичен свят бог е дух. Този дух обема всичко и всички. Учението на Петър Дънов и Бялото братство е продължение на гностицизма от първите столетия на християнството и е ерес, която преминава към богомилите, а днес се представя като „окултно“ (тайно, скрито) учение на Бялото братство. По този начин врагът на човешкия род преоткрива нови последователи, в чието учение влага нещичко от истината, примесено обаче с откровени лъжи, насочено срещу православната вяра и изповядването на истинния Бог в Светата Троица.

При Ориген метапсихозиса зависи от духовно-нравствения подем на починалия човек, т. е. той може да се прероди като човек или като животно, а може да се прероди и като ангел. За Петър Дънов човекът се преражда като човек, при което е възможна и промяна на пола. Учението на Ориген е конкретно повлияно от гностцизма на Василид от второто християнско столетие, т. е. от доктрината му за еманационните изтичания и завръщания от и към „Първопричината“. При Петър Дънов учението за прераждането е заимствано и от източния пантеизъм, и от неговото учение за кармата. В края на своя живот Ориген нарича учението за метапсихозиса, блян, мечта или сън, като се отрича от него, само че това не омаловажава неговия еретизъм и наследието, което фактически продължава след него. Така, започвайки от раннохристиянските гностици, минавайки през Ориген и стъпвайки на базата на богомилите, учението за прераждането намира нова изява в учението на Бялото братство в България. Следователно това учение съвсем не е автентично, бидейки заимствано и доразвито на базата на пантеистичното учение на Изтока за кармата. Според Дънов, няма възкресение, а прераждане.

*   *   *

Човекът живее един единствен живот. Смъртта не представлява край на неговото съществуване. По думите на св. Григорий Нисийски (ок. 335 – 394 г.) тя е с терапевтичен характер – за очистване на човека, на неговото тяло и душа, от греха.[41] Тялото не е зло и в смъртта то се подлага на един лечителен процес. При Второто Христово пришествие, съгласно православната християнска вяра и схващане, човекът ще се възстанови отново, т. е. ще бъде възкресен от Спасителя като психо-соматична структура: с тяло, което ще включва плътта, и с безсмъртния си дял – душата. Не това е учението за метапсихозиса.

Съгласно това учение, при прераждането се възстановява чист дух: гностицизъм. Телата са само средства на душата и те няма да се възстановят. С други думи, учението за прераждането отрича и Второто Христово пришествие, и възкресението на мъртвите. Човекът е сътворен от Бога – изповядван в Светата Троица – като една психо-соматична структура. Човекът е душа и тяло. Тялото е тленно, заради грехопадението, но ще бъде възкресено и, заедно с душата, след Второто Христово пришествие човекът отново ще е психо-соматична цялост. Казаното за живота на човека и смъртта най-ясно се разкрива в думите на св. Григорий Богослов (329-390), който споделя, че ако при Въплъщението Господ Иисус Христос не е възприел нещо от човешката природа, то невъзприетото не е излекувано.[42] Терапевтичният процес на Боговъплъщението засяга целостта на човека – и тялото, като форма и субстанция (плът), и душата. По този начин, смъртта лекува и двете: и тялото, което е форма и плът, а заедно с него и безсмъртната духовна същност, която е душата.

Учението за преселване на душата от тяло в тяло – прераждане, след смъртта на човека е ерес, която е осъдена от Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г. Този събор разглежда главно учението на Ориген за метапсихозиса (= преселението на душите), независимо от факта, че в късните си трудове сам той нарича това свое учение „блян“, т. е. мечта. Петият вселенски събор застава твърдо в Символа на вярата (Първи вселенски събор – в Никея, 325 г., и Втори вселенски събор – в Константинопол, 381 г.) и веровото определение от последните му редове: Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век! Амин! Така че за християните има възкресение, а не прераждане.