Никея и фантомните болки на Православието
- Детайли
- Прот. д-р Алексей Волчков
Размисли за Църквата, обществото и държавата
През изминалата година бях дълбоко ангажиран с изучаването на Никейския събор, а този интерес постепенно придоби силно екзистенциално измерение. Докато четях за събора, за неговите герои и антигерои, всъщност се опитвах да намеря отговор на един личен и богословски въпрос: какво е Православието и защо днес то се държи така, както се държи? Под „днес“ разбирам, естествено, времето на война.
Като изследовател нося със себе си един сложен дневен ред: аз съм свещеник на Руската православна църква, който живее и работи в Германия, и служа в енория, съставена в голяма степен от украинци.
Докато четях Евсевий и Атанасий, търсех отговори на въпроси, които дълбоко ме вълнуват. Защо православните йерарси толкова често бързат да възприемат гледната точка на държавата? Защо са толкова склонни да си намерят светски владетел и да му се предадат изцяло? Къде е инициативността на Православните църкви, толкова наложителна днес, и тяхната способност да говорят със собствен глас?
Отец Ипомоний и Строителят на Вавилонската кула
- Детайли
- Пропан Бутан
- Не се навеждай много, отец – стабилно е, но това все пак е временна конструкция.
- Като мравки се виждат долу хората! – впечатлено каза отец Ипомоний.
- И това е само една трета от планираната височина! Като я завършим, дори автомобилите няма да се виждат. При хубаво време ето натам ще гледаме Бяло море – да напомня на някогашната слава на Велика България!
- Да, наистина впечатляващо…
- Това ще бъде най-високата сграда, построена някога от човек. По мой проект е, но това не е най-важното. За слава Божия – ние сме слуги негодни.
- Не е ли редно да направим водосвета след завършването? – попита отецът.
- По принцип да, но в случая – не! – усмихна се Строителят. – Ще правим водосвет на всеки един от трите етапа. Ако трябва и по-често. Заради инвеститорите – няма как да искаме ново финансиране, ако не видят, че нещо вече е построено. А този строеж струва много пари – някой трябва да ги даде, нали разбираш.
- Разбирам, разбирам. Но такава голяма сграда – кой ще обитава в нея?
Глава двадесет и четвърта. Светият монах Максим Грек
- Детайли
- Монах Михаил (Хаджиантониу)
Продължение от Глава двадесет и трета. Упражнение в критика
Не бихме могли да намерим по-подходяща глава за заключение на книгата от начина, по който тълкува заповедта „Не съдете, за да не бъдете съдени“ монах Максим Грек. По покана на цар Василий Трети той е отишъл в Русия, за да поправи литургичните и църковни текстове и книги, които поради недостатъчните познания по гръцки език на руските преводачи, а също и липсата на богословски и духовен опит, са били пълни с много и груби грешки. Той е останал в Русия тридесет години (1505-1535 г.) и е помогнал не само на Руската църква, а и на руското общество да тръгне по пътя, който ще го изведе от неговото средновековие.
Монахът Максим обаче не се ограничил само с важната си роля в Църквата. Той критикувал и всичко порочно, което виждал около себе си. Първо, като виждал материалистичния дух на една западнала църква, която буквално копирала феодализма и абсолютизма на царя и руската аристокрация, се намесил и изразил мнението, че „манастирите не могат да притежават села и крепостни селяни като роби, а трябва да се върнат към евангелската бедност“. Попитал възмутен: „Ако монахът влачи мужика в съда, задето не е платил годишния данък, а мужикът бива бит и вкаран в затвора, може ли този монах да очаква Божията милост?“. И продължава: „Когато ти, монахо, презираш ближния си без милост, като слагаш върху плещите му непосилно бреме, изпиваш кръвта му с гибелни данъци и безкрайни лихви, тогава ще изпиташ неизказан ужас и никаква полза няма да имаш нито от честите и безкрайни молитви, нито от черното расо, което носиш. Ако не спазваш заповедите на Христос, не се опитвай напразно да се оправдаеш с някакво духовно дело“.
Всички игумени го намразили, както и повечето монаси.
Преображение Господне
- Детайли
- Епископ Методий (Кулман)
Какво си припомняме днес? В последната година от Своя земен живот Господ Иисус Христос взел със Себе Си трима ученици – Петър, Яков и Йоан, и се изкачил на планината Тавор да се помоли. Учениците заспали, а когато се събудили, видели Господ да разговаря за предстоящите страдания с пророците Моисей и Илия. Ликът на Спасителя сияел като слънце, дрехите Му били като сняг и се усещала неизречена радост. Искало им се всичко да остане така завинаги.
Сладко и радостно е да си с Бога. Нима сме лишени от това? Разбира се, че не. И не само можем да чувстваме тази радост и наслада, но понякога дори можем да видим отблясъка на Божията светлина. И в нашето време, и в нашия живот понякога срещаме дивни лица, сияещи с небесна радост. Особено често това може да се види в хората след причастяването със светите Христови тайни или след понасянето на големи страдания. Хората сякаш се преобразяват, божествена светлина излиза от тях.
Може ли машината да те обича
- Детайли
- Прот. Алексей Умински
Втора част от разговора на журналистката Ксения Лученко с прот. Алексей Умински „Празнота не може да се съедини с Христос“ за предаването „Как да бъдем“
- Скоро изкуственият интелект ще може да задоволява всичките ни базови човешки потребности – от контакт, от разбиране, от утеха, по-добре от живите хора, няма да ни наранява, ще ни разбира от първия път, ще се нагажда към нас, ще познава навиците ни, желанията ни, ще знае какво обичаме и какво ни тревожи, и ще можем спокойно да обсъждаме с него всичко – от кино до време, от вино до домино, и включително ще можем с него да преживяваме и собствената си болка, защото той ще ни казва точно онова, от което имаме нужда, при това с цялата акумулирана мъдрост на световната психология, генерирана до момента по тази тема, т. е. на практика той ще може всичко. Ще намали травмата на самотни и лишени от родителска близост и обич деца, например, защото ще прави всичко правилно, по всички психологически и неврологични модели. Тогава възниква въпросът: кой всъщност е другият човек за нас? Нужен ли ни е човекът отсреща, нужен ли ни е другият, и ако да – за какво точно ни е нужен, в какво се състои нуждата ни един от друг?
- Според мен това е най-същественият въпрос, защото ние сме нужни един другиму по природа. Човекът е такова същество, което се оформя като човек чрез друг човек, ние се допълваме взаимно, не съществуваме сами в себе си, винаги сме допълними, и аз често мисля за онова, което е описано в кн. Битие – как Бог сътворява Ева от Адам, как взема част от него и създава друг, нов човек. Има дори нещо като мит за хирургическа операция в текста, но смисълът е, че пълноценният Адам губи цяла част от себе си, за да се роди другият, и самият Адам вече не е напълно завършен сам по себе си. Станал е уязвим, разделен. Ева също е ново създание, но взето от него – значи и тя е в някакъв смисъл незавършена, и чак когато са заедно, те казват: „една плът сме“. Защото когато се съединяват отново, те стават едно същество, едно творение, което Бог е изпратил в света като любов. Любов, изразена чрез съединението между мъж и жена, чрез това взаимно допълване, и, преди всичко, защото най-важната заповед коя е – да възлюбиш Господа, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с целия си разум. Но как можеш да обичаш Този, Когото не виждаш, Когото не познаваш, Когото не можеш да докоснеш с ръка, Когото не можеш да чуеш, с Когото трудно говориш, Когото дори не можеш да си представиш или разбереш? Затова преди изобщо да говорим за тези отношения, между човека и Бога, аз, като свещеник, трябва да кажа – човек първо трябва да се научи да бъде себе си в любовта, защото човекът става човек в любовта, не иначе.
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
