Няколко щриха към портрета на отец Йоан Майендорф

„Златният век на нашата школа несъмнено бяха първите четиринадесет години от нейното съществуване – сиреч от основаването ѝ до началото на Втората световна война, а с края на войната настъпи период на втори разцвет в живота на института – сребърният му век. Още по-знаменателно е, че първи показател за настъпващия залез на сребърния век се оказа не смъртта на заслужил стар професор, а поредното преминаване в Америка на един от младите професори…“.[1] Срокът, отпуснат на сребърния век, се оказва същият – точно четиринадесет години след края на Втората световна война, неотдавна приелият свещенство тридесет и три годишен о. Йоан Майендорф, преподавал при нас вече осем години и току-що открил, с блестящата си сорбонска дисертация, ерата на неопаламизма, с жена си и четирите си деца напуска своята Alma mater.

Помня как никой тук, на място, не остана равнодушен към решението на о. Йоан, след Флоровски, Верховской и Шмеман, също да се премести в Духовната академия „Св. Владимир“ в Ню Йорк. Помня кой искрено съжаляваше, кой го критикуваше… Имаше, наистина, и такива, които се стараеха сами да се утешат, че не всичко е толкова страшно, тъй като поколението на основателите и славната плеяда на професорите преди войната изглеждаше все още съвсем в силите си. „Трите кита“ – владика Касиан, архим. Киприан и Антон В. Карташов – си бяха на мястото, а около тях бяха протопрезвитерите Василий Зенковски и Николай Афанасиев със своите помощници – Лев А. Зандер и Ф. Г. Спаски. Но нали всичките те бяха успели да се родят още в предишното – деветнадесето столетие и, към това време, мнозинството от тях отдавна вече бяха достигнали пенсионна възраст. Разбира се, обаче, сам не си и представях как в близките седем години целият този славен ареопаг в крайна сметка ще напусне този свят пред очите ми… И така, всички чувстваха съдбоносността на това отпътуване не толкова за младия учен, колкото, преди всичко, за нашия институт. И положително не само аз все по-често се стараех да си представя каква би била съдбата на нашата школа – и нашата църковна „участ“ – в случай че тогава о. Йоан и най-близкият му сподвижник, о. Александър Шмеман, бяха останали тук…

Ала това решение не се оказа лесно и за самия о. Йоан, и той тръгна не с лекота в душата, а с болка, усъмнил се в чисто охранителната, както казваше, „мумифицираност“ на емигрантското православие и способността му за творческа вярност към наследството на Отците на Църквата, а оттам и в патоса за мисионерски подвиг…

„Към края на 50-те за всички нас Русия беше, разбира се, херметически затворена, а животът на православния Париж изглеждаше безнадежден… По-старото поколение професори в института „старееше“ и рускоезичните студенти ставаха все по-малко и по-малко. Младото поколение богослови – към което принадлежа и аз – виждаше бъдещето преимуществено в утвърждаване на православието на Запад, … докато „емигрантските“ църковни условия позволяваха само богослужение на църковнославянски в полупразни църкви… Стоеше въпросът: ако православието наистина е истинната вяра – вселенска и католична, то допустимо ли е съдбата му да бъде свързана с неизбежно умиращата руска емиграция? Този въпрос го поставяхме ние, но и най-добрите представители на съвсем малката „патриаршеска“ община в Париж (Владимир Лоски, Леонид Успенски)… Защо Америка? Защото там имаше многоброен църковен народ, жадуващ за просвещаване и ръководство. Имаше и богословска школа: Свето-Владимировата духовна академия…“.[2]

Впрочем за разлика, например, от о. Георги Флоровски и о. Александър Шмеман, о. Йоан на практика така и никога не се приспособи към Америка, американците рядко го разбираха истински – нещо, което той виждаше и чувстваше, но благодарение на своя характер и възпитание не показваше, че вижда и чувства. Двамата приятели, отчитайки очевидния успех на своето общо дело – организирането на православието в Америка и създаването на автентична висша богословска школа, – едва ли са се усъмнявали изобщо някога в правилността на своето преселване, но о. Йоан, по негово собствено признание, така и никога не се беше почувствал в Америка у дома си. И струва ми се, че точно с това се обяснява и онази изключителна лекота, с която той по всяко време беше готов някъде да замине, често на икуменически пътешествия по света, както и, разбира се, оттеглянето му от поста на декан на „Свети Владимир“ през 1992 г. – нещо, което беше предизвикано от неговото желание в бъдеще да преподава именно в Русия, накъдето него го теглеше с неотразима сила.

За всичките останали тридесет и три години от живота си о. Йоан, макар и често да „минаваше“ през Париж, посещавайки непременно майка си, сестра си и други свои родственици и приятели, и дори след 1983 г. участвайки неведнъж в моите телевизионни предавания „Orthodoxie“, всичко на всичко два пъти посети „Подворието“, ако не броим извънредно „частното“ му посещение в инспекторския дом на сем. Бобрински[3] през 1963 г. Помня с какво доброжелателство и търпение тогава той изслушваше и разрешаваше моите недоумения относно христологическите хитрости на Копроним,[4] от които тъкмо бях започнал да се интересувам.

Неговото първо официално посещение в Подворието след двадесет и осем години отсъствие беше във връзка със защитата на докторската дисертация на неговия приятел, тогава вече дългогодишен преподавател по догматика, прот. Борис Бобринской на 6 май 1987 г. Следващото му и последно посещение в нашата школа беше в началото на януари 1990 г. – две години преди неговата кончина. Тогава в Париж о. Йоан прекара десет много щастливи дни, с множество разходки из града, отделяйки особено внимание на местата, които бяха свързани с неговата младост и въобще с първата половина от неговия живот; даде интервю за в-к La Croix, за радиото и за телевизията, и чете лекции на няколко места – включително и в Сорбоната и в Institut Catholique. Там – след неговия доклад – започна оживена дискусия. Както винаги вежливо, но твърдо о. Йоан отстояваше православните позиции и когато накрая в един доста късен час ние си тръгнахме от там и излязохме на улицата, развеселен ми каза: „Да знаеха само, че между предците ми има и един Римски папа…“. Когато пък нашите студенти разбраха, че о. Йоан е в Париж, те му позвъниха и го помолиха – не може ли да организират една вечер в негова чест в института, и той се съгласи. Студентите поканиха всички желаещи, така че се събраха много хора. Получи се истински празник и малцина бяха онези, които обърнаха внимание, че тогавашният ректор, по някаква причина, беше сметнал за възможно да не дойде…

Но да се върнем назад. Пристигнал в Ню Йорк, о. Йоан изцяло се посвети не само на преподаването, но и на подобряването и разширяването на общата учебна програма в Свето-Владимировата академия. Веднага го порази, че там никога не е имало курс нито по църковна археология, както е било в старите духовни академии, нито по история на християнското изкуство, която о. Йоан беше слушал в нашия институт при Владимир В. Вейдле, нито по иконознание, да не говорим за богословие на иконата – в духа на Леонид Успенски. На мястото на о. Йоан мнозина други, не толкова скрупульозни като него, без много да се замислят биха предложили собствените си услуги, отчитайки, че той – освен дето беше учил при нас и в Сорбоната – беше преминал и пълен курс при акад. Андрей Н. Грабар, в Катедрата по раннохристиянска археология и византийско изкуство в Пето отделение на École Pratique des Hautes Études, и беше завършил тези занятия с дипломна работа на тема: „Иконографията на Божията Премъдрост във византийската традиция“, публикувана през 1959 г.[5]

Не такъв беше обаче о. Йоан. Той започна да търси човек, който би могъл изцяло да се посвети именно на този предмет. И, както след това разбрах, му се беше наложило да търси дълго. Цели четиринадесет години по-късно, през есента на 1973 г. на поредната икуменическа конференция в Женева, където той пристигна вече като световно известен богослов – член на Комисията „Вяра и ред“ към Световния съвет на църквите, а аз – млад протойерей, в качеството си на секретар на Западноевропейската екзархия на Московска патриаршия, той ми разказа, че това търсене все още продължава. Познавайки ме като ученик на Л. А. Успенски и А. Н. Грабар, о. Йоан силно одобри, щото в битността ми на енорийски свещеник в първата ми енория в Хага, едновременно с това, за три години да бъда зачислен като асистент в Катедрата по древно- и източнохристиянско изкуство при Лайденския университет. В крайна сметка беседата ни завърши с това, че ми предложи да последвам неговия пример и да се преместя, заедно със семейството си, в Америка, за да преподавам в академията „Св. Владимир“ предмета, който на английски той искаше да нарече „Liturgical art“.

Бях във възторг! Завърнал се у дома, в Кламар, предградие на Париж – тогава ние живеехме в уютния дом на Бердяев, с вълнение разказах на съпругата ми за срещата с о. Йоан. Лиза също много се вдъхнови от неговото предложение и ние заедно започнахме да мислим как по-скоро да осъществим нашия нов проект. Веднага след Рождество писах на о. Йоан, че от наша страна всичко е решено, но че до окончателното ми преместване, вероятно, би било добре поне веднъж да погледна академията и тамошния живот. На 27 януари 1974 г. о. Йоан ми отговори със следното писмо:

„Скъпи отче,

Бях много радостен да разбера от Вашето писмо, че плановете Ви са се изяснили.

Ще Ви чакаме в началото на март – в дните на Вашето пребиваване ще бъдете гост на нашата Академия. Ще имате и стая, и храна.

В случай на окончателното Ви преместване, ще получите и енория, която ще може да Ви обезпечи материално. Тъкмо сега се отваря такова място – много подходящо за Вас (в Stratford, Conn[6]) – от там до нас е не повече от час с кола. Разбира се, обаче, има и други възможности. Когато дойдете, сам ще видите.

По отношение преподаването на богословието на иконата, тук нуждата е огромна. Наоколо е пълно с „иконописци“[7] – с добри намерения, но без традиции, без култура и без възможност за получат образование. Разбира се, сам по себе си, чисто формално, аз нищо не мога да Ви обещая, но смятам, че моите колеги ще бъдат разположени към Вас съвсем благосклонно. Елате и ще видите.

Разбира се, не мислете, че животът тук е лесен. Материално Вие няма да бъдете в нужда, но духовно ще трябва да се настроите „за мисия“: жътвата е много, а работниците са малко…

Ще Ви чакаме. Пишете само полета, с който пристигате, ние ще Ви посрещнем на летището.

Предано Ваш в Христа,

Прот. Йоан Майендорф“.

В резултат, наистина, в началото на март, точно за Неделя православна, аз отлетях, за да представя плана на новия курс. Научният съвет на Свето-Владимировата академия го прие с единодушие. О. Йоан беше много радостен и каза, че трябва да пристигам по-бързо. Колко само разправии бяха докато се оформят документите за цялото семейство! В края на краищата обаче дни преди Успение през 1974 г. пристигнах в определената ми енория „Св. Николай Чудотворец“ в неголемия град Стратфорд, в щата Кънектикът. В храма, под почетен караул, беше гробът на новопреставения Игор Сикорски – гениален руски инженер, който още преди началото на Първата световна война в Русия строил т. нар. „хидроплани“, а в емиграция станал изобретател на вертолети. С панихида в негова памет започна и пастирското ми служение в Стратфорд.

През септември започна и учебната година в академията. В Крестууд – предградие на Ню Йорк, където от 1961 г. се намираше „кампусът“ на „Св. Владимир“, аз идвах всяка седмица за по два дни, четях лекциите си като вечерен курс и непременно посещавах о. Йоан у дома, обичайно на втория ден вечерта. Като грижовна съпруга, в Америка Мария Алексеевна продължаваше да готви по правилата на френската кухня, а кафето вареше самият о. Йоан. Случваше се Майка – така още от детството в семейство Можайски бяха наричали милата Мария Алексеевна – понякога да отсъства и тогава о. Йоан ни канеше в някой чуждестранен ресторант, най-често китайски или италиански, смятайки съвсем справедливо, че американска кухня няма и че местният „фураж“ като цяло трябва да се вкусва само при необходимост, на гости при „туземните“. А на масата ми разказваше за историята и особеностите на академията „Св. Владимир“, като, със свойствената за него деликатност и такт, ме предупреждаваше за всякакви „подводни камъни“ в общуването с новите ми колеги.

Скоро разбрах, че о. Йоан чете лекции по патрология и по история на Църквата в дните, в които и аз пристигам, и го помолих за разрешение да посещавам курса му. Тези лекции няма да забравя никога. Тогава о. Йоан караше четиридесет и осмата си година и беше в разцвета на силите си и на творческия си подем. Имаше особената дарба просто и ясно да излага най-сложните богословски въпроси. Не громеше еретиците – отнасяше се към тях внимателно, като към представители на човешката мисъл, като се спираше в подробности върху хода на разсъжденията им, обясняваше предпоставките и показваше по каква логика те са достигнали до своите неистинни заключения… От друга страна във всяко светоотеческо учение и църковен догмат той разкриваше сотириологическото ядро, домостроителната истина на извършеното заради нас спасение. А въпросите на студентите само го радваха – дори и най-наивните – и той търпеливо или, по-точно казано, с любов, отговаряше и отново и отново обясняваше… С енциклопедическите си познания о. Йоан не „давеше“ никого и всякакви проявления на външен авторитет или пък т. нар. „силни думи“ му бяха напълно чужди – той беше, така да се каже, естествено убедителен в своите доводи, както и със своя вид.

Беше висок на ръст, широкоплещест, с голяма, но пропорционална глава и много високо и изразително чело. С добри, тъмнокафяви, бистри – също като неговия ум – очи, от които, веднага, щом се засмееше, заструяваха светещи сълзи… Неголяма „канонична“ брада, която безпощадно подстригваше, подчертаваше тънките черти на знатното лице; необичайно изящни, „роденовски“ ръце. Гласът му беше приятен, в разговор – мек, а на служба – много равен… Елегантността на о. Йоан ставаше пределно очевидна когато той обличаше костюм. На пръв поглед можеше да изглежда като друг човек и само неговият глас подсказваше, че това е той… Обичайно отделяйки малко време на въпросите на своя личен гардероб, о. Йоан неизменно идваше да преподава, облечен в безупречно чисти, но често леко износени подрасници – руски фасон, с неголям, отлят по старообрядчески нагръден кръст. В моментите, когато особено оживено обясняваше нещо, той го вземаше с три пръста на лявата ръка и, леко повдигайки го, го притискаше до гърдите си, докато десницата му много експресивно съпровождаше излагането на светоотеческата мъдрост. А в дни на академични тържества о. Йоан си слагаше синия емайлиран докторски кръст. От расата признаваше единствено гръцките, „заради тяхното удобство“, може би без сам да забелязва колко много му отиваха. Добрата Мария Алексеевна, помнейки колко често о. Йоан в Крестууд ме избавяше от това да заемам всякакви одежди, още на първото си идване във Франция след неговата кончина ми донесе огромен куфар, пълен с тези раса, че и с подрасници, костюми, черни ризи и палтото на о. Йоан, а в отделен плик – същия този отлят старообрядчески кръст. Всички тях аз обличам, в „особени дни“, в течение на цялата година, само носенето на костюмите с всяка следваща година все по-отчетливо се ограничава за определен срок: двете последни седмици на Великия пост. Самият о. Йоан никога не беше напълнявал – всяка седмица ходеше да плува в басейн, даже през зимата. Зимата той обичаше много. Спомням си го в зимните снежни дни, когато той – видимо наслаждавайки се на студа – идваше за своите лекции пеша от дома си, облечен в своето топло, „московско“ палто, почти шинел, и с черна астраганова шапка. „Ето го баронът“, шептяха младите студенти-американци, виждайки го да идва към тях сякаш от друг свят. Както сам той сподели на последната си публична изява от 26 май 1992 г., в Богословския институт „Св. Тихон“ в Москва, „… (в Париж) казвахме, че „седим на куфарите“, като си мислехме, че скоро ще се завърнем в Русия… Тази емиграция представяше почти целия елит на старата, дореволюционната Русия. Тя включваше в себе си и интелигенцията, и дворянството, и аристокрацията…“.[8] Към последната изцяло – до мозъка на костите си, принадлежеше и самият о. Йоан. Независимо от това покоряващо с естествеността си и вродено великолепие на външния вид и благородството във всички движения и в говора, дори на чужди езици, той никога не търсеше нито театрални, нито риторически ефекти. Вслушваха се в него, защото знаеха, че той е готов да отговаря за всяка своя дума. А заедно с това той притежаваше и някакво удивително смирение и един рядък хумор – тънък, но в никакъв случай не и язвителен.

Моята Стратфордска енория беше все още твърде руска, службите се извършваха на славянски и по стария стил, а в академията отдавна вече бяха започнали да служат на английски език и по новия календар. Така, нашите неподвижни празници не съвпадаха и аз, по покана от началството, можех да участвам в академичните служби. Бяха особени тържества. Да, именно тържества, и тържествеността на тези служби придаваха двамата приятели – о. Александър Шмеман и о. Йоан. И двамата сияеха – всеки от тях посвоему… Радостният о. Александър изглеждаше като самото олицетворение на тържествеността, само че той служеше не просто тържествено: той служеше тържествуващо победоносно Евхаристията – тайнството на Царството. Редом с блясъка на о. Александър всеки друг „съслужещ“ винаги се оказваше блед, незначителен – всеки друг, но не и о. Йоан. При о. Йоан имаше нещо свое и това свое му позволяваше в течение на двадесет и четири години да стои до него без да се оказва „втора цигулка“… На тези служби от двамата вееше нещо светоотеческо, „кападокийско“. На двамата се гледаше като на двама корифеи – стълбове на Преданието – и в никакъв случай не и реформатори. И при двамата го имаше патосът на апостолството и те наистина имаха за себе си усещането, че са мисионери. За себе си всички молитви четяха на славянски, а възгласите – съвършено естествено, на английски. В академичния храм проповядваха по ред, винаги на английски: единият – пламенно, а другият – събрано, но без ни най-малък дисонанс, винаги в хармония.

Празници, празници – в академията изглеждаше сякаш че всичко е един безкраен празник… Помня митрополитската служба на Въздвижение и удивителното антифонно пеене на двата хора, толкова добри, че вече дори и не забелязвах, че пеят на английски… Въведение [на Богородица] в храма – празникът на въцърковяването на Новия свят, както казваше о. Александър… Рождество по нов стил в унисон с цялата страна и Богоявление, с Кръстния ход, в Йордан… На Пасха той служи сам на Светли четвъртък, но о. Йоан му оказа чест и дойде да оглави Кръстния ход, а на Петдесетница съслужи в Деня на Светия Дух, като в гората – толкова зеленина имаше…

Да, действително безкраен празник в академията, само че академия не къде да е, а в Америка. Но Америка през 1974 г. съвсем не беше тази, която е била през 1959 г., когато там беше пристигнал о. Йоан със семейството си. Прогърмяла беше Виетнамската война и всичко се беше променило. В обикновеното общинско училище, даже в основното – за малките, не биваше да си пращаш децата: девет- или десетгодишни там вече ги заставяха да „помирисват“ наркотици, да не говорим за всякакви други беди. А частните училища, католическите, ужасно скъпите – те въобще не бяха по джоба на селския свещеник…

Настъпи лятото и в един непрекрасен ден празникът свърши. Аз полетях обратно към Париж за ваканция и повече за постоянно в Америка не се върнах.

Най-забележителното беше, че о. Йоан – макар и огорчен – при все това се отнесе с разбиране към нашето решение и приятелството ни оцеля. Дори нещо повече: веднага, щом парижките обстоятелства позволиха това, аз започнах, по негова покана, отново да пътувам до Америка, за да чета лекции или отделни доклади в Крестууд. И пак по негово настояване в крайна сметка отново се заех с отдавна започнатата докторска дисертация. Случи веднъж тогава да му се оплача за едно появило се в мен неочаквано и ново усещане за времето – че то е започнало да минава все по-бързо и как понякога ми изглежда, че не мога да го догоня. А той отговори: „Ще видиш, че колкото повече време минава, толкова по-зле ще става, но ти не се смущавай, а главно действай…“.

И тогава, през декември 1983 г. Нюйоркската академия я постигна горчивата беда. Преждевременно се спомина дългогодишният приятел и съратник на о. Йоан – деканът ѝ протопрезвитер Александър Шмеман. На мнозина тогава им се струваше, че няма кой да замени починалия декан – общопризнатия харизматичен водач. Та нали познаваха о. Йоан само като учен, без да подозират в него нито практически, нито административни способности. Разбира се обаче, за декан избраха тъкмо него – като най-близък сътрудник и единомишленик на о. Александър, в частност в процеса на каноничното оформяне на получената от Москва през 1970 г. автокефалия на бившата Американска митрополия.

И веднага, дори и най-непоправимите скептици се видяха принудени да признаят компетентността на о. Йоан. На свой ред той се оказа не само авторитетен лидер и верен продължител на своя предшественик, но и от самото начало на своето деканство внесе и нещо ново, нещо творческо и много лично в живота на академията. Нещо, което засегна и нашето семейство.

Така, през декември 1985 г., веднага след защитата на моята докторска дисертация в Сорбоната, по инициатива на о. Йоан аз бях избран за visiting professor[9] в Академията „Св. Владимир“, оставайки като такъв чак до неговата кончина през 1992 г.

Все към това забележително време се отнасяха и последните студентски години на нашия голям син – Николай, който през последните три години от живота на о. Йоан се учеше в Крестууд. След Семинарията „Св. Герман“ в Аляска и Семинарията „Св. Тихон“ в Пенсилвания през есента на 1989 г. Коля постъпи в Академията „Св. Владимир“. Към него о. Йоан се отнесе с изключителна доброта, а Мария Алексеевна бързичко забеляза умението му да общува с деца и започна регулярно да го кани да „бейбиситърства“[10] при внуците… А ето как самият Коля си спомня за този „много богат период“ от своя живот: „… мой учител и духовник беше о. Йоан Майендорф, при него се изповядвах, към мене той се отнасяше много бащински, имахме много добри и близки отношения, за мене той беше не само изтъкнат свещеник, но и учител в живота. Той ми даде правилно разбиране за Църквата просто със своя пример…“.[11] С една дума, Коля бързо стана част от тяхното семейство и през лятото на 1990 г. замина с тях на почивка на Labelle,[12] където засне една прекрасна фотография на о. Йоан – в профил, застанал пред прозореца на вилата. Беше запомнил нередките им горски преходи „за гъби“, лекотата и веселото настроение на о. Йоан, сякаш забравящ всички свои грижи и с почти детска непосредственост радващ се на всяка нова гъбка…

В богатата и многостранна личност на о. Йоан Коля повече от всичко го поразяваха две отличителни черти. На първо място, неговата достъпност и необичайна отзивчивост, т. е. искреното му желание да помага на всеки, който би потърсил неговата поддръжка. Никога не е давал и да се почувства, че изобщо някога е бил зает с по-важни неща, както всъщност е и било, и затова не му е до „житейските дреболии“ на разни филистери. Той, желан събеседник на изтъкнати богослови и мислители, съветникът на видни йерарси и личен приятел на патриарси, винаги успяваше да намери време внимателно да изслуша, да помисли и да посъветва всекиго, обръщащ се към него…

Второто качество, което не е могло да не покори Коля, е била дълбоката и всецяла литургичност на о. Йоан, една определена обща тоналност на живота, която са създавали неговата екзистенциална настройка според богослужебния ритъм на академичния храм и произтичащото от тук вътрешно съзвучие с литургичното дихание на Църквата. Лично да присъства на всекидневните утринни и вечерни служби и, разбира се, на празниците, той е смятал задължително за себе си преди всичко затова, защото е обичал тези служби и те са го хранели. О. Йоан беше жив пример за това, че всеки християнин, а още повече богословът, трябва да бъде homo liturgicus. И тази негова черта се е откривала докрай във връзка с неговото деканство. Дотогава неговото лично възприемане на богослужението е оставало по-незабелязано: на първо място – в резултат от принципната му дискретност, и, на второ място – защото цялото внимание се е съсредоточавало върху о. Александър, който е имал авторитета на общопризнат „професионал“ в литургиката. Впрочем, нито единият, нито другият никога не са били „ту(!)пикон-талмудисти“, както е обичал да се изразява строгият професор по литургическо богословие в Подворието архим. Киприан (Керн), с когото и двамата са били близки. О. Йоан държеше за едно трезво благолепие на богослужението, а особено скъпо му беше уставното антифонно пеене; не можеше да търпи „концертите“ и даже в областта на църковната музика не просто проявяваше една чувствителност на слуха, но и имаше най-тънък усет при различаването на молитвеното пеене. Колкото до литургическата „хореография“ – особено при архиерейските служби, в тази област той се оказа просто отличен познавач и, когато веднъж един съпровождащ своя сирийски владика свещеник го попита къде той е успял да овладее и тази наука, о. Йоан скромно отговори: „Значи не съвсем напразно още в юношеските години в Париж съм прислужвал, а след това и иподяконствал при необикновените светители Евлогий и Владимир“. До каква степен съсредоточено служеше о. Йоан свидетелства фактът, че той до най-малките подробности забелязваше всичко, а това, според наблюденията на Коля, особено е поразявало прислужващите с него студенти, предварително наслушали се на всякакви, най-често апокрифни, анекдоти за неговата разсеяност. Съсредоточеност пред Олтара – понякога напрегната, понякога лека, окрилена – ето го образът на служещия о. Йоан, който завинаги са е запечатал в паметта на двадесет и три годишния студент.

И още – last but not least[13] – две думи за изповедта при о. Йоан. По думите на Коля, тя се е отличавала главно с благодатно-спокойно, съчувстващо внимание и отрезвяваща взискателност по отношение на онази „неразумна човешка воля“, за която е говорил още Достоевски и която води до толкова много разрушения в нашия живот. И, заедно с това, дори при откровено несъгласие с определени планове или постъпки, о. Йоан никога не е прибягвал до „властното нахлуване в душата“ на заблуждаващия се, като макар и да се е стараел да убеждава, винаги е съблюдавал и една деликатност и съвършеното уважение към свободата на дошлия при него за изповед…

По личен почин на о. Йоан тогава в Крестууд дойдоха двама студенти, които бяха завършили Ленинградската духовна академия: Николай Степанов – сега вече епископ на Архангелск, и Валентин Васечко, сега преподавател в Богословския институт „Св. Тихон“ в Москва. Коля силно се сприятели с тях. След кончината на о. Йоан те се върнаха у дома и първият от тях, ставайки йеромонах Тихон и секретар на Петрозаводската и Олонецка епархия, покани Коля да отиде в Карелия и да се заеме с работа с младежта в епархията. Случи се така, че това дето Коля се върна в Русия, ожени се там и вече шест години служи там – като председател на Преображенската енория на о-в Кижи[14] – е също свързано с о. Йоан, благодарение на когото той някога се запозна с бъдещия епископ Тихон. А това, че любимият учител не остави своя питомец и на новото му поприще, показва следният случай. След като отиде в Карелия през 1993 г., Коля – в навечерието на Нова година – се разболя толкова сериозно, че бяха решили на следващия ден да го помажат. През нощта му беше станало съвсем зле и беше заспал трудно. Изведнъж в съня на Коля съвършено отчетливо се беше явил о. Йоан, беше се усмихнал и го беше благословил. На следващото утро Коля се беше събудил здрав…

О. Йоан много обичаше да пътешества и ние с него се срещахме достатъчно често на различни конференции – икуменически, богословски или просто научни, в Америка и разни европейски страни. Помня Седемнадесетия международен византийски конгрес през август 1986 г. във Вашингтон, където от Крестууд дойде и Лиза. Набиваше се на очи на каква почит се радваше о. Йоан сред византолозите. Струва ми се, че тогава той беше още и куратор на знаменития Византийски изследователски център в Dumbarton Oaks. На пленарното заседание о. Йоан прочете блестящ доклад: „Средиземноморският свят през тринадесетото столетие: богословието на Запада и на Изтока“. В моето пък кратко съобщение, точно двадесет минути, аз се опитах да докажа, че поръчител на знаменития парижки ръкопис Grec 510, с неговите уникални миниатюри, е бил сам Великият Фотий. И макар вече да беше късно, добрият о. Йоан все пак дойде, след което отбеляза: „Съвсем не зле, но проблемът с поръчителя трябва да се изследва по-дълбоко – поровѝ се още…“. В паметта е останало още и неделното съслужение в митрополитския храм със старинни икони и непонятни стенописи. След служба, усмихвайки се, о. Йоан каза на Лиза: „Слава Богу, при нас това няма да го има…“.

Говорейки за Седемнадесетия византийски конгрес с о. Йоан, трябва, разбира се, да кажа и за следващия Московски от 1991 г. и въобще за пътуванията на о. Йоан в Русия, които той винаги преживяваше по особен начин. Оказах се свидетел на две от тях.

Първата ни среща там се случи на Третата международна църковна конференция, посветена на хилядогодишнината от Кръщението на Русия, с установилия се в началото на февруари 1988 г. в „града на свети Петър“ – както тогава се изразяваше митр. Алексий – сегашен Светейши патриарх, който председателстваше конференцията. И за двама ни това беше едно радостно завръщане, след дълго отсъствие, а за о. Йоан – и дългоочакван край на мъчителното изпитание. В течение на почти десет години на него систематично му бяха забранявали да влиза в Русия, и това – осем години след автокефалията, дарувана на бившата Руска митрополия в Америка, за чието устройване о. Йоан от самото начало имаше най-активно и, може да се каже, решаващо участие. Ала излекуването на разкола с майката-църква и установяването на нормални канонични отношения с нея за о. Йоан съвсем не означаваше готовност за компромиси с по предишному богоборческата власт, угнетяваща същата тази църква. Напротив: православните правозащитници и борци за свобода на църквата трябваше, според него, да бъдат всячески поддържани и затова през 1977 г. той не сметна за възможно да откаже на Лев Регелсон да напише Послеслова към неговата книга Трагедията на Руската църква: 1917-1945 г. Този Послеслов свидетелства за поразителната осведоменост на о. Йоан по отношение на тази сложна и така заплетена област от най-новата история на Руската църква. Предисловието му е истински трактат по православна еклисиология и, впрочем, до голяма степен се разминава с принципната антисергиевска позиция на автора. Заедно с това обаче о. Йоан вижда значението на този труд тъкмо в това, че той се явява първи опит в Русия да се напише очерк върху историята на страшните гонения от 20-те и от 30-те. „Младата интелигенция не може да подмине въпроса с каква църква тя е призвана да влиза в отношения… Тя е длъжна да възстанови истината и особено да възроди паметта за мъчениците и култа към тях“.[15]

Тогавашните „органи“ не можаха да му простят едно толкова правдиво заявление и решиха да му „пришият“ възмутително нелепото дело за „подривна“ дейност в Русия. Хората, които го познаваха, започнаха да ги привикват за разпити, като ги заплашваха с всевъзможни репресивни мерки ако продължат по-нататъшното си общуване с него. Във вестниците – в частност, в „Труд“ – се появяваха злобни статии, в които „ругаеха“ о. Йоан като „син на царедворец“ и се описваха някакви измислени нелегални нощни срещи… С една дума, всичко беше поставено така, че, разбира се, за покани и визи не можеше по никакъв начин да става и дума, и за него достъпът в Русия се оказа затворен. Всичко това о. Йоан преживяваше особено тежко, но и, както винаги, не показваше чувствата си и на тази тема не говореше почти с никого…

Колкото до мен, то последното мое идване се беше състояло през декември 1973 г. – във връзка с командировка на о-в Цейлон с тогава все още много младия архим. Кирил (Гундяев), за участие в поредната икуменическа конференция. От тогава бяха изминали цели петнадесет години. На юбилейната конференция двамата с о. Йоан пристигнахме като представители на двете задгранични богословски школи – на „Св. Владимир“ и на „Св. Сергий“. В Париж тогава тъкмо се беше поминал дълбоко уважаваният от о. Йоан Леонид Александрович Успенски, чийто ученик аз бях в продължение на почти тридесет години, и моят доклад на конференцията беше, естествено, за него…

О. Йоан беше буквално окупиран – от акад. Лихачов до разни млади свещеници и студенти – всичките искаха да поговорят с него, нещо да обсъдят, да получат авторитетен съвет. Конференцията премина в зданието на Духовната академия, а по предложение на организаторите о. Йоан отслужи няколко ранни литургии в Академичния храм. Помня, че на една от тези литургии му съслужи старият ми приятел о. Александър Салтиков. О. Йоан много съжаляваше, че, намирайки се в този момент в друга секция, не можеше да ни подкрепи, когато двамата с о. Александър, позовавайки се на неблаговидната роля на митр. Макарий в препечалното дело на изповедника на светите икони – дяк Висковатов, – се изказахме против тогава все още само обсъжданата канонизация на този Московски митрополит…[16] Все още помня и друг горещ спор – този път за богослужението на руски език, вместо на славянски, в който о. Йоан отстояваше „органическото продължаване на вече много векове продължаващия процес по русификация на славянския богослужебен език“, преценявайки просто прехода към съвременната руска реч в богослуженията като никому ненужно „рушене“.

Впрочем и докладът, който самият о. Йоан прочете на тази конференция, беше на тема „За изменяемостта и неизменяемостта на православното богослужение“[17] – доклад, който той беше написал видимо предвид сектантстващите позиции и дейност на свещ. Георгий С. Кочетков и неговите последователи. Особено много о. Йоан се опасяваше от „нецърковния дух“ на тази „най-лоша версия на новите донатисти“, които смятат, че „… евхаристийната еклисиология е недостъпна за православния опит“, мечтаят за Църквата и признават самите себе си за „чисти – вече усъвършенствали се и осветили се“ (ще рече, изпаднали в прелест!) и които изключват историческата действителност и отговорността за душите на тия малките.[18]

Още през 1984 г. о. Йоан доста решително реагира на статията на Кочетков, която е публикувана под псевдонима С. Т. Богданов в Свезка 140 на Вестник РХД и е озаглавена „Свещенството на православните и на баптистите“.[19] В ответната си „Кратка бележка за Църквата“[20] о. Йоан съжалява за „богословската неопитност на автора“ и за цяла редица неточности. Но, главно, смята за необходимо да изрази своето „решително несъгласие с основния извод в статията: принципно приемане на две паралелни форми на църковно устройство – „синагогално-синаксарна“ и „еклисиологическа“ (защо са тези чудовищни неологизми?). Това деление е принципно неприемливо, тъй като Църква е една… Да се говори, че „еклисиологическото устройство, с неговите догмати, канони, уставни чинове, апостолска приемственост на йерархията и т. н.“ е, като такова, само една „старозаветна реалност“ е невярно и опасно, и дори, от православна гледна точка, чудовищно…“.

При Кочетков о. Йоан не само че не признаваше буйното и най-често неграмотно литургическо реформаторство, нелепите и – което е още по-лошо – некоректни преводи на богослужебни текстове, но от самото начало остро усети мириса на един „гностически елитаризъм“ и сметна за необходимо да предупреди, че „формите на такъв елитаризъм винаги са били отхвърляни от католичното християнство…“.

Въобще, видно беше, че о. Йоан блаженстваше, от всичко се интересуваше и, като гъба, попиваше в себе си всичко, което се говореше за Църквата и за Русия, и се набиваше на очи колко много тъкмо Русия му беше липсвала през изминалите години… Бидейки сам историк, той, например, живо се поинтересува от личността и тезисите на проф. Л. Н. Гумильов – полулегендарния син на Ахматова.[21]

Това се потвърди и от може би най-забележителното събитие в цялата програма на тази конференция, а именно – поклонническото пътуване до Новгород, организирано от владиката-митрополит. Доволно дълго пътуване по снежните по февруарски пътища на Руския север. Поклонение пред св. мощи на еп. Никита – няколко дни преди неговата църковна памет. Когато влязох в олтара, за да се поклоня пред св. Престол, в страничния олтар видях насреща о. Йоан и владика Алексий, които стояха с гръб към мен и говореха на невисок глас. Говореха за нещо важно – това се забелязваше дори в гръб. По-важна за мен обаче беше радостта от, така да се каже, физически доловимото съгласие и очевидно единодушие на тези двама необикновени мъже.

Сетне се отправихме към „Музея-заповедник[22] Софийски събор“, където вървяха някакви безкрайни дейности и разкопки. Там местният хор и поклонниците неочаквано запяха „Нямаме друга помощ, нямаме друга надежда…“.[23] Там – под вековните сводове, преливайки като своеобразно ехо – се издигаше, за първи път след дългите десетилетия на опустошението, сърдечна молитва и, стоейки до о. Йоан, аз изведнъж забелязах нещо небивало: той тихо припява и плаче – по бузите му текат големи сълзи… О. Йоан въобще никога не плачеше – нито у дома, нито в църква. Сълзи се появяваха в очите му само от смеха. Тук обаче – в този поруган, все още „недействащ“ хладен храм, в един незабравим момент на молитвено озарение – се бяха развързали някакви вътрешни възли и неговите горещи сълзи оросяваха тежките каменни плочи на този храм на Премъдростта, и той целият отново сияеше…

По-късно, вече в Америка, веднъж уж между другото той ми сподели, че тъкмо по време на това поклонничество за пръв път са се появили в него мисли за някаква бъдеща преподавателска и богословска дейност в Русия. Както е известно, за останалите четири години от живота му това беше неговото най-горещо желание…

Второто ни пребиваване заедно в Русия беше свързано с Международния конгрес на византолозите, който се проведе в Москва. О. Йоан възлагаше големи надежди задето този конгрес ще се проведе именно в Москва, където към онова време настроенията към преустройство[24] бяха съзрели до такава степен, че никакви „мирогледни стеснения“ или „административно-идеологически ограничения“ вече не заплашваха никого. На 12 май, в юбилейната 1988 г., научният секретар на Бюрото на Отдела за история на Президиума на Академията на науките на СССР подписа Постановление № 127: „За подготовката на Осемнадесетия международен конгрес на византинистите в Москва, 8-15 август 1991 г.“. Пристигайки в Крестууд за есенния семинар през 1988 г., за да прочета своя обичаен курс по православна иконология, разбрах от о. Йоан, че организаторите на бъдещия конгрес са му предложили да оглави „кръгла маса на тема по негов избор“. „O tempora, o mores“[25] – каза той весело и обясни, че тъй като през последните години във връзка с устройването на своя академичен храм се е занимавал много с въпросите на осмислянето на стенописа и на богослужебното пространство при православното храмостроителство, то би желал да събере кръгла маса на теми „архитектурно-мистагогически“ и, в частност, върху това, което французите наричат aménagement de l’espace liturgique,[26] и каза: „Ако работата стане, ще те запиша като участник, а ти междувременно си измисли тема“…

Стана така, че, отрано обсъдил тази тема с о. Йоан, аз пристигнах на конгреса като участник в кръглата маса, смело наречена от него „Храм Божи“, с доклад „Космическата символика на християнския храм според Мистагогия-та на преп. Максим Изповедник“. На пленарното заседание на сутринта на 9 август срещнах о. Йоан вече обкръжен от цял рояк жужащи млади византинисти, които не се отделяха от него нито в кулоарите, нито по времето на заседанията. През следващите три дни, докато о. Йоан до обед се срещаше с множеството руски участници в конгреса, аз имах възможността всяка сутрин да служа със Светейшия патриарх: на 10 август, в събота, в Смоленския храм на Божията майка в Новодевичия манастир, в неделя – в Елоховския храм, а в понеделник – при посрещането на мощите на светителя Йоасаф Белгородски.[27] В същия понеделник следобед четох, под председателството на о. Йоан, своя доклад, който беше последван от жива дискусия. Към седем вечерта се отправихме за Патриаршеската резиденция в Св.-Даниловия манастир – на прием в чест на участниците в конгреса. По пътя разбрах от о. Йоан, че Светейшият е приел официалната покана от Православната църква в Америка и се готви да я навести през ноември. На приема пък се запознахме с о. Андрей Кураев – дякон и референт на Светейшия, и решихме на следващата сутрин отново да се срещнем с него…

По някаква причина конгресът приключи ден по-рано и о. Йоан ме попита за по-нататъшните ми планове. Отговаряйки му, че трябва да се върна в петък вечерта, защото няма кой да служи в Подворието в неделя и на Преображение, той радостно ми каза, че Светейшият го е поканил да служат заедно на патриаршеското богослужение в деня на Преображение в Успенския събор.

Той обаче не успя да си тръгне в определения за него ден, защото когато след края на Литургията излязъл, заедно със свитата на патриарха, на улицата, там вече танковете били обкръжили Кремъл: докато в храма вървяла празничната служба, в града успял да се разиграе първият пуч…

Завърнал се в Крестууд, о. Йоан се зае с приготовленията във връзка с идването на Светейшия в Америка. Разбира се, именно той беше душата и умът на този десетдневен „празник на презокеанското православие“. Желаейки нашият Коля да стане свидетел на тези забележителни дни, той го определи като официален фотограф на патриаршеската визита. Сам о. Йоан не жалеше нито времето, нито силите си, и, със свойствената за него дискретност, се превърна във вездесъщ „ангел-пазител“ на патриарха, проследявайки за изпълняването до най-малките подробности на разработената от самия него програма. Както сам се изрази на един от многобройните банкети, тази визита се беше превърнала вече в part of history.[28] Искаше му се с това пребиваване на предстоятеля на Руската църква в САЩ американското православие, заради което той беше положил душата си, да може да се приобщи духовно към съдбоносните промени в Русия. Тъкмо с тази цел вечерта в шестия ден от визитата – 13 ноември – той организира в гръцкия храм „Света Троица“ в Ню Йорк, безпрецедентна тричасова неформална среща на православното духовенство от града, където, под негово ръководство, двеста и петдесетимата присъстващи клирици да могат да задават всякакви въпроси на високия гост.

За самия пък о. Йоан кулминационният момент на целия този празник несъмнено беше пристигането на Светейшия в Крестууд в понеделник, 11 ноември. Преди да връчи на патриарха диплома за доктор по богословие honoris causa на Духовната академия „Св. Владимир“, в приветственото си слово, произнесено в академичния храм, под неотдавна завършените фрески, о. Йоан обясни как сам той разбира новия период от историята на Руската православна църква: „Всемилостивият Господ се вслуша в молитвите на светата Своя Църква и извърши наистина непостижимо чудо – възраждането на Руската църква чрез нова свобода, нови задачи, нови задължения… Сега Руската православна църква се оказа по-свободна от когато и да било и Вие, Ваше Светейшество, сте неин предстоятел… Във Ваше лице тя отново говори със своя глас – за много и благословени Вам години…“.

За последен път видях о. Йоан на 15 май 1992 г. в Крестууд – в деня на прощалния банкет по случай напускането на длъжността декан на Свето-Владимировата академия. „Ще се видим през есента в Москва…“ – каза ми той с добрата си усмивка. На 18 с. м. той отлетя за Русия, постоя в Минск, а след това – от 25 до 28 май – зарадва московчани със своето активно участие в Шпилеровите четения и цяла поредица от лекции в неотдавна регистрирания Православен богословски институт „Св. Тихон“. Преди отпътуването си за Ню Йорк, на среща с млади свещеници в един частен дом, о. Йоан съвсем простичко обясни, че сега е свободен от предишните си длъжности в Америка и възнамерява да се върне да работи през септември…

Последната си литургия той отслужи в деня на престолния празник в Labelle, т. е. на летния празник на преп. Сергий Радонежки – 5 юли по нов стил, а на следващия ден Мария Алексеевна го заведе в болницата. На 16 юли позвънихме там и говорихме с него за последен път…

Само че в моя разказ за онова, което ни свързва с о. Йоан, аз отново избързах. Още веднъж трябва да се върнем назад – към 1984 г., когато се случи едно особено значително за нас събитие. Покойният о. Александър [Шмеман] беше успял да устрои академичния храм по плановете на своя кумец о. Алексей Виноградов – архитект по образование. Този храм беше оригинален, наподобяващ кръстокуполен, отвътре в доста съвременен вид, с много големи прозорци, но при все това отвън приличащ по-скоро на карпатска църква. И погребението на о. Александър се състоя в този тъкмо построен, но все още не изписан храм. По този начин грижата за стенописите беше прехвърлена към новия декан о. Йоан. Постъпиха маса предложения – разбира се, главно от Америка, но също и от Финландия и Франция, макар и ние да не знаехме нищо за това.

И така, през май 1984 г., намирайки се в Южна Франция, Лиза получи писмо от о. Йоан с покана да отиде в Крестууд, за да обсъди с него проекта за стенописите на храма, както и за да може после да го представи пред управлението на академията. Разбира се, той знаеше, че Лиза още като млада е учила иконопис – при сестра Евдокия (Голицина), както и че след това беше усъвършенствала техниката си под ръководството на Леонид Александрович Успенски. Беше виждал, също така, няколко нейни икони, които много му харесаха със своя, както той каза, „свободен и много личен стил“. При все това обаче предложението към нея да изпише неговия храм се оказа нещо неочаквано…

Без да навлизам в подробности, ще кажа само за най-главното. В живота на о. Йоан тогава започваше нов – както после се оказа – последен период, и този период започваше много щастливо, защото, редом с безброй многото нови декански задължения, пред него стоеше творческа художествена задача – стенописите на „неговия“ храм. Както винаги се е случвало, той не показваше нещо особено, само че всички, които го познаваха отблизо, забелязваха, че въпросът за стенописите беше за него дело от първостепенна важност, и виждаха как той се увлича по това дело.

За Лиза следващите пет години преминаха под знака на едно огромно творческо напрежение – и духовно, и физическо, под знака на самоотвержения подвиг в създаване стенописите на целия храм „на отец декана“ и неговия иконостас. Няма съмнение, че без приятелската загриженост и постоянна активна поддръжка на о. Йоан дори и на нея не биха ѝ стигнали силите за такъв труд… И, както във всичко онова, което му изглеждаше съществено, о. Йоан и тук прояви своята изумителна вътрешна свобода. От множеството примери ще приведа само два.

Нито един от сътрудниците на о. Йоан нямаше богослужебен опит в изписания с фрески храм. Всички предполагаха че изображенията на стените трябва да съответстват на размера на иконите, окачени в стария храм на височина не повече от метър. И когато Лиза, виждайки in situ[29] големите бели пространства, предложи да ги изпише в мащабно съответствие с всички стоящи в храма, т. е. даже при дверите, молещи се, о. Йоан веднага заяви, че той тъкмо за това е и мечтал.

Колкото до иконостаса, концепцията на о. Йоан се оказа толкова смела, че за свой срам трябва да призная, че това беше единственият случай, когато не го разбрах веднага и дори се опитвах – доста несръчно – да възразявам. За щастие, о. Йоан не се поддаде на никакви археологически аргументи, нито на някакви доводи „от преданието“. И когато, доста по-късно, забелязах пред него, че, освен в храма „Света Софѝя“ в Константинопол, единството на всички събрали се на Господнята трапеза – под единия купол, в единното литургично пространство, осенени от една видима за всички монументална Евхаристия в апсидата – не се усеща никъде другаде, така, както в неговия храм, той със своята добра усмивка каза: „А ти говореше…“.

В лицето на Лиза о. Йоан намери зрелия майстор от Парижката школа, вдъхновен от неговия ентусиазъм и абсолютно доверие. Да се работи можеше само през лятото, по време на ваканцията, в тежката и влажна нюйоркска жега, когато нямаше нито служби, нито студенти. По вече дългогодишна традиция сем. Майендорф, както и сем. Шмеман, напускаха за лятото непоносимия пек на мегаполиса и почиваха на прохладните брегове около езерото Labelle във френска Канада, където отците-богослови обичаха да дописват поредните си книги. Изчаквайки пристигането на Лиза и договаряйки с нея в най-общи черти относно стенописването на апсидата, о. Йоан ѝ повери храма и замина за Канада. А останалите в Крестууд през лятото на 1984 г. членове на управата и администрацията на академията преживяха две потресения. Първо, от стените на апсидата, както след това и от другите стени, трябваше да се свали боята, за да може след това цялата повърхност да се покрие с няколко слоя грунд. Виждайки това покушение върху стените на храма, в ужас администрацията позвъни в Labelle, а о. Йоан започна да ги успокоява всичките, че „Елисавета Павловна знае какво върши, така че не се притеснявайте…“. Още не успели да се примирят с новия грунд обаче, непосредствено на стената зад св. Престол се появи рисунка на втори Престол, не по-малък от този, ала в обратна перспектива, изобразен сякаш от птичи поглед, а на него – монументален, по-висок от човешки ръст Спасител, държащ в лявата Си ръка св. Чаша, а в дясната – Своето собствено евхаристийно Тяло, т. е. нахвърлена беше централната част на мистагогийната композиция „Причастяване на апостолите“, по думите на Херувимската песен: „… защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван, Христе Боже наш…“. И отново позвъниха на о. Йоан: „Право на стената тя рисува… нещо грамадно“. А той им отговорил: „Правилно, така и трябва да се рисува – направо на стената…“.

Така изминаха юли и август. В началото на септември о. Йоан се върна. След дълго мълчание при отворените двери на храма, той бързо пристъпи към стоящата в апсидата, с гръб към входа, Лиза и, като посочи с дясната си ръка към почти завършената сцена на Евхаристията, кратко, но развълнувано каза: „Ето това е, което исках…“. Знам, че именно този образ на Евхаристията беше програмен по отношение на двуединното служение на о. Йоан – като пастир и като богослов, защото сили и вдъхновение и за двете той черпеше от „Чашата на благодарението“. На мен беше дадено, стоейки до него на Литургията, да видя отблизо изражението, с което, четейки за себе си Символа на вярата на гръцки, той гледаше към Спасителя, стоящ срещу него, над Горното място, на небесния Престол…

Осем години по-късно, умирайки в канадска болница, о. Йоан, по свидетелство на очевидци, внезапно отваря широко очи и, с поглед в далечината, с известно затруднение произнася последните си думи: „Евхаристията… образът на Евхаристията“ – след което мирно отминава при Господа.

Превод: Борис Маринов

* Озолин, Н. „Несколько штрихов к портрету отца Иоанна [Мейендорфа]“ – В: Свидетель истины: памяти протопресвитера Иоанна Мейендорфа, сост. Андрей В. Левитский, ред. Валентин А. Сметанин, Екатеринбург: „Информационно-издательский отдел Екатеринбургской епархии“, 2003, както и в Интернет – тук (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (209), 2026, с. 11-30 (бел. ред.).