Посещението на Негово Високопреосвещенство митрополита на Керкира, Паксос и Диапонтийските острови г-н Нектарий в Москва с честната десница на св. Спиридон не може да бъде разглеждано като обикновено поклонническо пътуване. Проблемът не е в контакта с руския народ, а в символичното легитимиране на едно църковно ръководство, което се е отъждествило с войната.
Пренасянето на светите мощи е било извършено, според официалната информация, след одобрение и канонично разрешение на Св. Синод на Гръцката църква. Вярно е, че руските вярващи не могат да бъдат отъждествявани нито с решенията на държавната власт, нито с всяка позиция на тяхното църковно ръководство. И те имат право на утехата, молитвата и благословението на един велик светец на нашата Църква. Следователно проблемът не е в това, че десницата на св. Спиридон е била предоставена за поклонение на руския народ. Проблемът е в контекста, в който е извършено това пренасяне, и най-вече в онова, което последва. Защото „Бог не е Бог на безредие, а на мир“ (1 Кор. 14:33).
Посещението не се ограничи до пастирско присъствие сред вярващите. То включва официални срещи с ръководството на Московската патриаршия, архиерейско съслужение с патриарх Кирил и взаимно награждаване с ордени. Московският патриарх отличи Керкирския митрополит за приноса му към укрепването на отношенията между двете църкви, а митрополитът на Керкира връчи на г-н Кирил най-високото почетно отличие на своята митрополия. Още по-сериозно беше публичното уверение на г-н Нектарий, че патриарх Кирил „право преподава словото на истината“, съчетано със сравнението му с блаженопочившия архиепископ Христодул.
Тук вече не става дума за обикновена любезност. Става дума за публична богословска и църковна оценка.
Може ли действително днес да бъде отправяна толкова силна похвала към Московския патриарх? Към предстоятеля, под чието председателство беше одобрен текст, определящ войната в Украйна като „Свещена война“? Към църковния водач, чийто публичен дискурс многократно е бил свързван с религиозното оправдаване на руската военна политика?
В този контекст твърдението, че патриарх Кирил „право преподава словото на истината“, не обединява, а напротив – съблазнява. То не лекува църковната рана, а я покрива с церемониален блясък. А сравнението с архиепископ Христодул не почита паметта на последния, а я използва, за да придаде гръцка църковна легитимност на една съвсем различна и изключително проблемна позиция.
Съществува обаче и чисто еклисиологичен проблем. Московската патриаршия е преустановила поменаването на Атинския архиепископ и е прекъснала евхаристийното общение с онези йерарси на Гръцката църква, които признаха или съслужиха с автокефалната Православна църква на Украйна. Същевременно тя избира да поддържа и демонстративно да изтъква отношенията си с гръцки йерарси, които са изразявали несъгласие със съответното синодално решение. Така се създава крайно проблематичната картина на една Гръцка църква, разделена на „приемливи“ и „неприемливи“ епископи според това дали са съгласни с Москва.
Когато, следователно, гръцки митрополит приема отличие за укрепването на отношенията между двете църкви, докато предстоятелят на собствената му църква не се поменава от Москва, той е длъжен най-малкото да обясни на какво точно единство служи: на единството между църквите или на изграждането на избирателни отношения с конкретни личности?
Синодалното разрешение за пренасянето на светите мощи не представлява carte blanche за всяко изказване, всеки символичен жест и всяко награждаване. Отговорността за публичните действия си остава лична. И тъй като епископът не пътува като частно лице, а носи със себе си авторитета на църквата, която представлява, всеки негов жест неизбежно придобива църковна и политическа тежест.
Светците обаче не са средство за упражняване на църковна дипломация. Светите мощи не са паспорти на геополитическо влияние, нито декор за размяна на отличия. Десницата на св. Спиридон, която според преданието е защитавала истината на вярата, не може да бъде използвана, за да подпечатва едно лесно „единомислие“, което избягва истината за войната, жертвите и отговорността.
Разбира се, Църквата е длъжна да държи мостовете отворени. Срещата, разговорът и общото търсене на мир не са грешка, а дълг. Но мостът има смисъл, когато по него преминава словото на истината. В противен случай той се превръща в коридор за връзки с обществеността.
В публикуваните досега сведения за посещението изобилстват посрещанията, приветствията, отличията и тържествените уверения. Това, което не се чу, беше ясна публична дума за загиналите, ранените, бежанците, разрушените градове и необходимостта нашествието да бъде прекратено. Не се чу братски, но смел призив към патриарх Кирил да освободи своята църква от богословското легитимиране на войната.
Разбира се, ние не се обръщаме срещу руския народ, нито срещу вярващите, които са дошли да се поклонят на светеца. Но сме възмутени от превръщането на един свещен пастирски акт в спектакъл на взаимно утвърждаване.
Църквата не е призвана да благославя забравата, нито да награждава мълчанието. Тя е призвана да казва истината „с любов“, особено там, където истината има цена.
В крайна сметка Църквата е призвана да върви не по пътя на почестите, а по пътя на истината. Пастирското служение не може да се превръща в сцена на взаимно утвърждаване, нито светите мощи – в символи на дипломатическо влияние. Словото на Църквата трябва да остава чисто, истинно, братско, изпълнено с дръзновение и любов.
Защото само когато истината се чува, мирът става възможен. И само когато Църквата говори „с любов“, нейното свидетелство остава светлина в света.
Източник: Ιερό Βήμα
