Втора част от разговора на журналистката Ксения Лученко с прот. Алексей Умински „Празнота не може да се съедини с Христос“ за предаването „Как да бъдем“
- Скоро изкуственият интелект ще може да задоволява всичките ни базови човешки потребности – от контакт, от разбиране, от утеха, по-добре от живите хора, няма да ни наранява, ще ни разбира от първия път, ще се нагажда към нас, ще познава навиците ни, желанията ни, ще знае какво обичаме и какво ни тревожи, и ще можем спокойно да обсъждаме с него всичко – от кино до време, от вино до домино, и включително ще можем с него да преживяваме и собствената си болка, защото той ще ни казва точно онова, от което имаме нужда, при това с цялата акумулирана мъдрост на световната психология, генерирана до момента по тази тема, т. е. на практика той ще може всичко. Ще намали травмата на самотни и лишени от родителска близост и обич деца, например, защото ще прави всичко правилно, по всички психологически и неврологични модели. Тогава възниква въпросът: кой всъщност е другият човек за нас? Нужен ли ни е човекът отсреща, нужен ли ни е другият, и ако да – за какво точно ни е нужен, в какво се състои нуждата ни един от друг?
- Според мен това е най-същественият въпрос, защото ние сме нужни един другиму по природа. Човекът е такова същество, което се оформя като човек чрез друг човек, ние се допълваме взаимно, не съществуваме сами в себе си, винаги сме допълними, и аз често мисля за онова, което е описано в кн. Битие – как Бог сътворява Ева от Адам, как взема част от него и създава друг, нов човек. Има дори нещо като мит за хирургическа операция в текста, но смисълът е, че пълноценният Адам губи цяла част от себе си, за да се роди другият, и самият Адам вече не е напълно завършен сам по себе си. Станал е уязвим, разделен. Ева също е ново създание, но взето от него – значи и тя е в някакъв смисъл незавършена, и чак когато са заедно, те казват: „една плът сме“. Защото когато се съединяват отново, те стават едно същество, едно творение, което Бог е изпратил в света като любов. Любов, изразена чрез съединението между мъж и жена, чрез това взаимно допълване, и, преди всичко, защото най-важната заповед коя е – да възлюбиш Господа, своя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с целия си разум. Но как можеш да обичаш Този, Когото не виждаш, Когото не познаваш, Когото не можеш да докоснеш с ръка, Когото не можеш да чуеш, с Когото трудно говориш, Когото дори не можеш да си представиш или разбереш? Затова преди изобщо да говорим за тези отношения, между човека и Бога, аз, като свещеник, трябва да кажа – човек първо трябва да се научи да бъде себе си в любовта, защото човекът става човек в любовта, не иначе.
Разбирам какво казваш – човекът е наранен, травмиран, светът е травмиран, и най-привлекателният изход от тази травма днес изглежда изкуственият интелект, който сякаш може да те изведе от болката, да те излекува, да те „разбере“. Преди обаче да говорим за травмата, преди да говорим за това как човек излиза от депресия или от някакво състояние на скръб, страдание или болка, човек трябва първо да стане себе си.
Говоря тъкмо за това първично стремление на човека да стане сам себе си. Човекът трябва да има нужда от друг човек, защото само чрез другия той може да се научи да обича, да се научи да се споделя, да бъде допълван и изцелен чрез присъствието на другия. Защото самият човек е предназначен да допълва другия със себе си, затова сме всички толкова различни – различни по ум, по тяло, по социална среда, по религия, по цвят на кожата, но не за да се отделяме, не за да се делим, а за да можем тъкмо чрез тази различност да се допълваме, да си служим, да създаваме пълнота, и именно в тази пълнота човекът става човек. Всяка липса, която преживява, е липса на любов – любов, която не е постигнал, или от която е бил лишен, или с която не е успял да се справи.
Затова отново ще кажа: другият това е онзи, който става твой ближен, както в евангелската притча. Човек, минавайки покрай друг човек, се споделя, разкрива себе си, и тъкмо в тази среща се проявява ближният. Това е трудна, дори неудобна мисъл, защото веднага събужда в нас вътрешни противоречия и нежелание да включим „другия“ в своя свят. Понякога другият ни се струва враждебен, чужд, непоносим. Затова и Христос, в тази притча, избира съзнателно най-неприемливата за слушателите – за книжника, който Му задава въпроса, – фигура. Той не използва като пример нито левит, нито свещеник, а самарянин – фигурата, която тогавашният юдеин би възприел с дълбоко отхвърляне. Ако търсим съвременен еквивалент, това би било сякаш благочестив евреин върви от Йерихон към Йерусалим, а на пътя лежи човек, когото той смята за свой враг, например, член на „Хамас“.
Точно така изглежда този самарянин – един „нормален“ човек, свещеник или левит, вижда този ранен палестински терорист, така да се каже, и го подминава, защото докосването до него вече го прави ритуално нечист, вече е нечистота. Самарянинът е онзи, когото всички възприемат като враг и то като враг в абсолютна степен – и именно той се оказва този, който вдига от земята пострадалия евреин.
Христос нарочно обръща тази история по ужасяващ, парадоксален начин – за да я направи максимално предизвикателна, максимално провокативна. Това е истинска провокация: да бъдеш спасен от своя враг, и не просто враг, а враг в най-висшата възможна степен.
И в този смисъл, къде тук има място за изкуствения интелект, къде в тази притча е роботът?
- Възможно е, о. Алексей, напълно е възможно. И аз не говоря като специалист, а просто като човек, който се опитва да разбере – какво в крайна сметка ще отличава човека от, да го наречем условно, робота?
- Никой от нас не знае точно каква е разликата между емоцията, която се преживява, и емоцията, която се имитира, между мисълта, която възниква от опит, и мисълта, която е генерирана, но не е преживяна.
- А ако изкуственият интелект успява да изгражда взаимоотношения, ако влиза в контакт, ако отговаря, ако реагира, тогава къде е личността? Какво е личност? Какво я прави личност? Какво я отличава?
- Това, което отличава човека, е богоподобието. Това е образът Божи в човека. Като християнин ще кажа – личността, това е нашето богоподобие, а изкуственият интелект е просто уподобяване на определени функции на човека, само на някои от функциите му, защото човекът е толкова тайнствен и многопластов, че, да, може би е възможно да се направи интелектуално копие, максимално близко до човека, но в крайна сметка то ще бъде един вид на батерии и колкото и да се приближава до нас, този интелект трябва да бъде свързан с електричество, трябва да се зарежда. А източникът на живота за човека – това е Бог.
- Но не всички са християни, дори не всички са вярващи.
- Разбира се, не всички, но дори и за напълно невярващ човек източникът на живота пак е Бог, защото Той е Самият Живот, и точно в това, според мен, е една от най-важните разлики – какво прави човека личност? Това, че човекът е по образ и подобие Божие, и това е всичко. Не знам какво повече да кажа.
- А ако някой талантлив приятел събере целия ти цифров отпечатък, а ти имаш огромен такъв: YouTube, проповеди, телевизионни предавания, постове във Facebook, всичко, и направи приложение, което възпроизвежда твоята личност?
- „Отец Алексей“ ще бъде във всеки джоб на всеки мой енориаш. Приложение „отец Алексей“, което ще може да отговаря, да проповядва, да съветва… и всичко ще продължава без мен. Всъщност, дори когато общувам с хората в ефир, това не значи, че цялата моя личност е там, в пълнота, като Божие творение. Там съм само в определен ракурс, само част от мен, само една гледна точка. И тази гледна точка наистина може да се копира. Скоро ще е възможно изкуственият интелект да говори с моя глас на различни езици. Например, нашите предавания са на руски, но има програми, които позволяват това, което казвам на руски, в същия момент да се чува с моя глас на френски, италиански, английски, немски и други езици – и целият свят да слуша мен, със същия глас, говорещ на езиците на света, без акцент. И това е чудесно. Само че това не съм аз. Това е един от моите аспекти. Един от моите ракурси. Това е всичко. Ракурс може да бъде копиран. Човекът – не.
- Няма ли да бъде неприятно откритие, ако се окаже, че на повечето хора им е достатъчен именно онзи Ваш ракурс, който могат да носят в джоба си. Няма ли в такъв случай да започнем да „размножаваме“ личности, които да са копия, образи, „версии“ на самите нас? И пак възниква въпросът: това ли е наистина личността?
- Не, това не е размножаване на личността. Личностите се „размножават“, когато раждаме деца. Ето тогава се появяват нови личности. Именно затова Бог е казал: „Плодете се и множете се“. Това е призив към сътворчество, към участие в тайната на живота. И е едно от най-великите неща, които Бог е дарил на човека – възможността да създаде нов човек чрез любов, да го възпита, да му даде посока, да го научи да бъде истински, да му помогне да се ориентира в този свят, да обича, да страда, да живее, да умира, да бъде опора за другите. Това е човекът.
Хората често избират да избягат от другия човек, защото човекът не може да бъде винаги привлекателен или удобен. А ние се учим да се търпим взаимно – не по смисъла на токсична връзка или болезнено примирение, а в онзи дълбоко човешки смисъл, при който, тъй като всички сме различни, се учим не само да обичаме, да се споделяме и да се допълваме, а и да приемаме другия с неговите слабости, грешки и ограничения. Това също е част от любовта. Не можем да се обградим само с „перфектни“ хора. Не можем да живеем в свят, който сами сме си измислили, защото и ние самите не сме съвършени, а въпреки това очакваме някой да ни обича. И точно тук се появява изкуственият интелект – идеален, но само защото самите сме отстранили от него всичко, което не ни харесва. Човекът обаче има недостатъци, и затова е трудно да си с човек. Не забравяй обаче, че и ние имаме своите недостатъци и въпреки това искаме да бъдем обичани.
Затова ми се струва, че това е една от най-важните задачи, поставени пред човека в изграждането му – да се научи да приема другия човек, включително с неговите недостатъци, с грешките му, с това, което не е удобно или приятно, защото Бог ни приема такива, каквито сме, и в този смисъл ние се учим да Му приличаме.
И тук всичко зависи от това какво иска човек. Ако човек не иска да бъде човек, ако е уморен от себе си, ако дори не знае кой е и не се е замислял върху това, тогава естествено ще избере най-лесните пътища.
Всички сме го правили – в училище преписвахме, нали така? Ползвахме чужд труд. Имаше едни, които си пишеха домашните честно, и други, като мен, да речем, които в тоалетната преди часа преписваха набързо задачите.
Може да се каже, че това е едно своеобразно начало на „изкуствения интелект“ – когато вземаш чуждото, ползваш труда на другиго, получаваш „добра оценка“, която обаче не е твоя, но ти носи радост, родителите са доволни и всичко е наред.
А онзи, който честно е казал – „не съм си направил домашното“, получава двойка, наказван е, лишаван от удоволствия, принуждават го да се труди, но в крайна сметка започва от тройката, стига до четворката, постига нещо сам, научава се, става някой. Животът не може да се препише. Може да се улесни – да. И пак стигнахме там, откъдето започнахме – всички технологии постоянно ни облекчават живота, непрекъснато. Стигаме дотам, че дори да бъдеш човек вече започва да изглежда толкова трудно, толкова непоносимо, че сякаш ни става по-лесно просто да не бъдем хора. И точно тук изкуственият интелект идва, за да ни облекчи в тази участ – да ни „освободи“ от тежестта да сме по човешки човеци.
- А Вие как мислите, цялата тази компания около Илон Мъск, Безос и другите, наистина ли ще постигне бессмъртие?
- Не знам. В някакъв смисъл може би ще постигнат удължаване на живота, да, това изглежда възможно. Биологически човек често умира, преди да се е реализирал напълно, поне в чисто биологичен план. Така че в този смисъл може би има перспектива. Искам обаче отново да подчертая: Източникът на живота е Сам Господ. И затова животът е в Неговите ръце, а не в ръцете на изкуствения интелект.
А когато ние, като вярващи, говорим за бессмъртие, ние не говорим за удължаване на биологичния живот, а за възкресение в живота на бъдещия век. Това е Царството небесно, това е вечният живот в Бога. Ясно е, че не става дума за технологичен процес, който ще ни даде вечен живот в Бога.
За да очакваш обаче това възкресение, за да живееш с такава надежда, не е нужно да си „много“ вярващ, не е нужно да си перфектен християнин. Трябва просто да желаеш това. И, трябва да кажем, че често дори не много църковни, не много вярващи хора, особено когато загубят близки, започват да си задават този въпрос: „Ще се срещнем ли там?“; „Ще се познаем ли отново?“.
Любовта, която е свързала двама души тук, на земята, тя просто не може да изчезне. Немислимо е да приключи. Затова тя трябва да продължи. И тя наистина продължава. Човек умира, но любовта не умира. И тази любов, която не е умряла, вече е вечен живот. И именно в нея се крие надеждата за среща, за среща в любов.
Изкуственият интелект обаче не се занимава с това. Той не може да бъде пренесен във вечния живот. Защото това не е негово измерение. Там няма електричество. Там, простете ми за любимия ми израз днес, няма с какво да се захранва. Там е само Господ, а Той е живот вечен.
И тогава ще се открие, че именно любовта е основата на човешките взаимоотношения, на връзката между хората; че тя е това, което продължава във вечността. Защото емпатията с изкуствения интелект не може да се превърне във вечен живот. Това е симулатор. Каквото и да си говорим, това е симулатор. А истинската любов, дори най-простата – любовта между съпрузи, любовта на родители към децата им, на децата към техните майки и бащи, в такива моменти разкрива човека в копнеж по вечност.
Защото дори не много вярващ човек, дори не християнин, дори човек, който никога не е отварял Евангелието, ако има любов, ако нещо усеща, той винаги си задава въпроса: „А ще се срещнем ли там?“; „Ще се познаем ли отново?“. И този въпрос не възниква от вяра, а от любов. Защото любовта не умира.
- А ако си представим, връщайки се към темата за починалите, че тези технологии вече в някаква форма съществуват? От всекиго от нас остава огромен масив от данни – всъщност всички ние можем да бъдем „преведени“ в числа. И тук не става дума само за генетична или административна информация, а за нещо много по-дълбоко: нашите съобщения, аудиозаписи, публикации, дневници, цялата ни дигитална активност. А ако човек носи сензори, по собствено желание, разбира се, те биха могли да регистрират начина му на мислене, емоциите, реакциите, дори най-малките му жестове. С всички типични реакции, спонтанните емоции, любимите думички и характерните интонации – всичко е толкова живо, толкова човекоподобно, че почти не се различава от оригинала, и така близките на починалия могат сякаш да прескочат болката от загубата, дори да не я осъзнаят напълно, защото човекът „остава“ с тях – умира тялото, но на негово място се появява холограмата и тогава възниква най-същественият въпрос: какво е онова единствено нещо, което не може да бъде копирано, не може да се възпроизведе?
- Не мисля, че това е правилният път, защото, макар да можем да превърнем почти всичко в симулация – в този квази-процес на възпроизвеждане и имитация, – остава нещо, което е неизменно и неподправимо, нещо, което не може да бъде копирано, и точно това е същността на човека, а за това много точно пише френският философ Жан Бодрияр в една от последните си книги – Фатални стратегии, където говори точно за света на Постмодерна – свят, изграден върху логиката на симулакрума, в който вече не съществуват понятия като истина и лъжа, добро и зло, красота и грозота, защото самата поява на фейка унищожава не просто разликата между истината и лъжата, а възможността те да съществуват като противоположности – така, както модата подменя разбирането за красота и изтрива границата между красиво и грозно, и остава само това, което е „актуално“, „прието“, „харесвано“, а не онова, което е истински, същностно красиво.
А после той пише за съвременния театър, но не онзи на сцената, а за това как самият свят се е превърнал в театър. Всичко днес е театрално: всяко действие, всяко изказване, всяко проявление на изкуството. Светът вече не е арена на противопоставени големи смислови категории, а е потопен в нещо съвсем различно – в спектакъл без граници.
Бодрияр разглежда как светът преди технологиите е бил свят на вертикалното усилие – на труда, който води до растеж. А днес – казва той – ние не говорим вече за труд, а за „дейност“. Тя не расте, а се разраства, тя е хоризонтална. Така светът се е лишил от вертикалата си – от движението нагоре, от земята към небето.
И това го казва човек напълно нерелигиозен. Както знаем, Бодрияр не е имал нищо общо с вярата. Книгата му Фатални стратегии обаче за мен прозвуча като съвременен апокалипсис – откровение за последните времена, в които симулакрите заемат мястото на реалността. Човекът вече създава икони, свещени образи, които са почти неразличими от истинските. Почти, но не съвсем. Защото всички те са хоризонтални. А човекът по природа е вертикален. Ние сме вертикални.
За да се намираме на тази земя, всъщност не ни трябва много място. Мястото, което заемаме – това е отпечатъкът на нашата стъпка. Всичко останало в човека е насочено нагоре. Състоянието ни, цялата ни човешка същност е все пак обърната към висините. А всички тези технологии се движат по хоризонтала. Те симулират всичко – много успешно, много подобно, но не са истински. Да, разбира се, те могат да имат огромна роля и хората активно ги използват. Когато живее само с тях обаче, човекът се лишава от нещо основно – от своята вертикалност. От вътрешната си потребност към висшето, към истинското. Това е всичко. Или поне така бих отговорил на този въпрос.
