Разговор на журналистката Ксения Лученко с о. Алексей Умински за това дали Изкуственият интелект подкопава вековните устои и какви дефицити в човека замества. Струва ли си да се страхуваме от съвременните технологии? Може ли едно приложение да замени свещеника? Ще постигне ли човекът безсмъртие и с какво едно куче превъзхожда невронната мрежа. Интервюто е публикувано на 3 юли 2025 г.
- Темата ни днес е изкуственият интелект и развитието на технологиите. Как изобщо се справяме с всичко това – и накъде вървим? Разбира се, и двамата с о. Алексей не сме професионалисти в тази област. Но, от друга страна, аз дълги години съм се занимавала с медийни комуникации и теория на медиите, като преподавател и изследовател. А о. Алексей се е занимавал с човешките души още по-дълго време.
Така че вярвам, че можем да кажем нещо ново по темата, защото напоследък тя занимава умовете на почти всички. И макар че на фона на всички катастрофи по света тя сякаш мина на заден план, технологиите продължават да се развиват. Стават все по-„човешки“, ако мога така да се изразя.
Първо обаче ще попитам следното: о. Алексей, ние си спомняме онези времена, когато звъняхме от телефон-автомат с монета от две копейки, пишехме на пишеща машина с един пръст… Животът беше съвсем различен. Но се променяше толкова бавно и постепенно, че, от една страна, разбира се, усещахме промяната, но, от друга – привиквахме с нея. И сега почти не можем да си представим как сме живели без връзка помежду си, без мобилни приложения и всички тези дигитални помощници. Животът, от една страна, беше напълно различен, но, от друга, ние самите не сме се променили чак толкова. Просто не можем да се променяме толкова бързо, нали?
- Да… Честно казано, не съм сигурен, че животът наистина беше чак толкова различен. Сега изглежда, че новите технологии ни пестят огромно количество време. Всъщност обаче, по някаква причина, това време не се увеличава.
Именно времето сякаш се оказа най-сериозният проблем. Би трябвало, нали, с всичките тези нови средства, да се освобождава време за творчество, за други дейности, за нещо по-смислено. А в крайна сметка това време се запълва отново със самите технологии. Сякаш те едновременно ни го дават и ни го изяждат.
Спомням си, когато карах кола из Москва и имах хартиена карта. Трябваше предварително да разглеждам маршрута – как, например, да стигна от Перово до Бибирево. Това беше трудно. Но пък се ориентирах добре, знаех кое къде е.
Сега навигаторите са напълно иззели тази човешка роля – да търсим пътя. Във всеки непознат град, дори в съвсем чужда страна, е достатъчно да натиснеш едно копче, и Google ще ти каже как точно да стигнеш, с кой транспорт, на коя спирка да слезеш, колко време ще ти отнеме.
Много неща се промениха. И все пак, макар че сякаш би трябвало да имаме повече свободно време, това време все го няма. Изплъзва се. Къде отива? Какво се случва с него? Можем ли по някакъв начин да го спрем? Къде е това изгубено наше време?
Човек се намира в нещо като състоянието, описано от Пруст – à la recherche du temps perdu – „в търсене на изгубеното време“. И тогава идва въпросът: „А защо е всичко това? За какво е?“.
Разбира се, чудесно е, че можем да записваме този разговор, макар и да сме на хиляда километра разстояние един от друг. Това е безспорно голямо удобство и благословение. Много неща буквално се изсипаха върху нас – и често изобщо не разбираме как работят. Както се пее в една песен: „Аз изобщо не знам какво е електричеството“.
И все още ми се струва, че това, което се случва днес, е нещо направо отвъд границите на реалното – почти като магия. Натискаш едно копче – и вече си в ефир. И това просто се случва.
Честно казано обаче, аз дори не се замислям за това. Както и повечето хора – никой особено не разсъждава как и защо работят тези неща. А те просто работят. И ние вече сме се оказали в капана на тази система – не защото просто я използваме, а защото вече не можем да живеем без нея.
И това, всъщност, поставя много сериозен въпрос – за нашето отношение към технологиите, и за тяхното отношение към нас.
- Има нещо, което плаши много хора, и съвсем основателно – онова, което наричаме „електронен концлагер“. Това понятие се появи по време на ковид-пандемията.
Именно тогава, когато всички се оказахме заключени по домовете си, ние напълно преустроихме начина си на живот и работа. Дори хората, които преди това вече използваха Skype, работеха дистанционно и познаваха дигиталната комуникация, преживяха един нов, качествен скок. А за останалите – какво да говорим. Така че, от една страна, това позволи по-голяма гъвкавост – особено по-късно, с миграциите и всички трудни събития, които настъпиха след това. Но, от друга страна, това постоянно наблюдение, този контрол започна да плаши мнозина. Особено в страни като Русия или други с недемократични режими, където законите, включително за защита на личните данни, не се спазват особено.
В Германия, например, всички се ядосваме, че се използва хартиена поща, че комуникацията с институциите се води на хартия, че базите данни не са обединени и всичко това е ужасно неудобно. Но пък знаеш, че никакъв „Голям брат“ не те следи. Докато в Русия и в много други страни усещането, че се намираш в нещо като „паноптикум“ – в система, в която си постоянно наблюдаван, е доста силно.
Как постигаме този баланс, замисляме ли се изобщо над това? Притесняват ли се хората?
- Много хора се притесняват. И то съвсем основателно. Написани са много книги и са заснети безброй блокбъстъри за изкуствения интелект – как той завладява планети и как смелото човечество, мускулесто и напомпано с „истинска мъжка сила“, го побеждава. Това вече го знаем, минавали сме през тези сценарии. Също така отдавна сме били предупреждавани как ставаме управляеми – от „Големия брат“, от системи за наблюдение и контрол. И вероятно всичко това е неизбежно. Защото – как да кажа – за мен лично това е някаква форма на онова древно изкушение, което е било предложено на Адам и Ева: „Ще бъдете като богове“.
А Бог – Той е всеприсъстващ, всезнаещ, вездесъщ, Той наблюдава всичко, изпълва всичко със Себе си и знае всичко за теб. И в този смисъл съвременните технологии ми се струват именно това – изкушението да станем като Бога. Може да звучи банално, но за мен наистина е така. То е онова изкушение, което се дава на човека – да бъде като бог, но… в този момент човек престава да бъде самият себе си.
А християнството всъщност предлага две неща. От една страна – да бъдеш като Христос, т. е. да се извърви пътят на обòжението, да достигнеш мярата на пълнотата Христова, т. е. да израснеш до степента на Божи син.
Най-главното обаче, което християнството първоначално предлага на човека, е не да стане Бог – а да стане човек. Да порасне и да узрее по човешки. Защото Бог стана човек. И в това е една от най-дълбоките идеи на християнството – тя пряко отхвърля изкушението в рая. Там Сатаната казва: „Ще бъдете като богове“. А Бог казва: „Аз ще бъда като човек“.
Сякаш отново и отново напомня на човека: Преди да искаш да бъдеш нещо друго – бъди себе си. Бъди човек. Стани човек. За мен това е изключително важно. Ала тази същностна истина често се забравя от самите християни. Отхвърля се, изплюва се. Християнството започва да се свежда до наука за аскетиката – за себеотрицание, самоунижение, потискане. Постоянно преживяване на собствената вина, изкривеност, незначителност. Това се превръща в част от християнската култура – под формата на сурова аскеза.
И това, за което в последно време по великолепен начин пише о. Пьотр Мешчеринов – той влиза в своеобразна дискусия с Евагрий Понтийски, който се е превърнал в нещо като духовен баща на тази свръхаскетична монашеска традиция. О. Пьотр показва колко далеч всъщност тази традиция се е отдалечила от същността на християнството, от самото Евангелие.
А Евангелието е преди всичко за човечността. Включително и за хуманизма – една дума, която днес е почти опозорена. Сякаш християнинът не може да бъде хуманист. Християнинът не може да бъде пацифист. Християнинът не може просто да бъде нормален човек – поне според логиката, която е наложила тази религиозна квазикултура.
Не става дума обаче само за „защита“ от всичко това. Става дума за правилното разбиране на човечността. Ако човек не търси човешкото в себе си, ако не се стреми да стане човек, ако не оформи себе си като личност – включително като интелект, тогава неизбежно ще стане зависим от всичко онова, което технологиите ще му предложат като заместител на човечността.
Технологиите ще ти дадат усещането, че си Бог – че можеш всичко, че с едно натискане на бутон получаваш всяка информация, че можеш да общуваш с целия свят, без изобщо да се напрягаш. Без да изградиш отношения. Без да станеш човек.
И в крайна сметка се оказва, че действа именно това изкушение, което някога е прогонило човека от Рая – и то действа и днес. Този технологичен квази-рай, този фалшив „парадайз“, създаден чрез технологиите, подменя всичко истинско, всичко същностно.
- В Силициевата долина днес, където действат гигантите на техносвета – Мъск, Безос… – се изгражда, според мен, една утопия. Не бихме я нарекли направо религия, макар че съм чела текстове, които описват това като квази-религиозна вяра – в превъзмогването на човешката ограниченост. А това всъщност е една стара мечта на човечеството – да победи смъртта. Да, технологиите днес уж водят към безсмъртие, към преодоляване на границите на познанието. Човек става господар неизвестно на какво, „господар на вселената“, само че, меко казано, вселената още не е овладяна. Изкуственият интелект и биотехнологиите, които вече се съчетават и взаимодействат, обещават именно това – пробив към безсмъртие. Неясно остава обаче в каква форма ще бъде това безсмъртие, за който ще бъде безсмъртен. Ако то означава просто записване на човешкото съзнание в машина, не е ясно дали това изобщо е желаното безсмъртие.
- И въпреки това знаем: почти всеки диктатор е обсебен не просто от властта, а от идеята да продължи живота си. Ако не буквално да стане безсмъртен, то поне да го удължава безкрайно. Всички биотехнологии се използват, за да поддържат живота на диктатора – да подобряват здравето му, да увеличават плодовитостта му, да удължават младостта му… И това, всъщност, също е квази-религия. Защото диктаторът винаги се представя като бог. Той е винаги бог, винаги баща. Това също е симулакър – образ, който имитира реалността. И това не е ново. Още в Античността императорите са били обожествявани. Статуите им – техните симулакри – са получавали божествени почести. Това е архетип, който съществува винаги и навсякъде – и до днес го виждаме със собствените си очи.
- Да, така е било още от времето на египетските фараони, на шумерите… Това винаги е било така – и ще бъде. Днес обаче виждаме, че вече не само диктаторите са обсебени от тази идея. Същото важи и за собствениците на технологични корпорации.
- Те също са диктатори – в определен смисъл. Защото държат в ръцете си властта – технологичната власт.
Сега, разбира се, звучим малко като алармисти, като хора, които надничат зад завесата и търсят световни заговори. Но не сме такива – нито аз съм такъв човек, нито ти, Ксения. Въпреки това обаче трябва да разберем нещо важно: Ако съществува изкуствен интелект, но не съществува човешки интелект, тогава изкуственият ще бъде по-силен.
Ако сам човек създава това, на което после се подчинява, вината не е в изкуствения интелект, а в това, че човекът сам се предава. Защото му е по-лесно, по-удобно.
Неотдавна имах разговор с едно младо момиче – вече почти не е тийнейджър, но когато беше малка, идваше в нашия енорийски киноклуб „Лиза“ в храма „Света Троица“. Тя беше изключително умна, живо дете, което постоянно се опитваше да мисли, да намира отговори. Обсъждахме филми и тя винаги беше най-активният участник, задаваше невероятни въпроси, правеше прекрасни изводи. И тогава внезапно, точно в периода на нейното порастване, когато от дете се превръщаше в тийнейджър, семейството ѝ емигрира. Тя остана без приятели, нямаше никого. А беше много умна. И… се сприятели с изкуствения интелект. Това продължи няколко години. Тя попадна под силно влияние, защото самата тя създаде модела на взаимоотношение, на емпатия, на диалог, който изкуственият интелект е способен да имитира.
Прекарваше часове наред в тези разговори. И осъзна, че в този свят, освен изкуствения интелект, няма никой, който да я разбира. Никой, който да я обича. Никой, който да ѝ откликне. Нищо. И това за нея беше истинският живот. А това е страшно. За щастие, това момиче наистина е много умно. Има сериозен, дълбок интелект. Говорихме за това. Тя самата пожела да говорим, когато усети колко силна и опасна е тази зависимост. И ѝ стигна ум. И вътрешна сила. Да излезе от това състояние. Да победи. Да победи изкуствения интелект.
А това не се случва с всеки. И не всеки има тази сила. Но е реална опасност. Защото днес настройките позволяват да си създадеш какъвто „приятел“ искаш – какъвто „любим“, какъвто „родител“, какъвто образ и роля ти е нужна. Може да е приятел, майка, баща – всичко. Аз самият никога не съм се занимавал с това, не съм го преживял, но научих за това чрез нея. Видях какво е било.
Слава Богу, че човекът има разум. Че умът му работи. Че може да остане човечен. А Лиза е истински мислещ, чувствителен и жив човек. Тя расте като човек. И има прекрасни родители. И става човек. А това е, всъщност, смисълът на нашия живот – да се очовечим. Да израснем като хора. Да узреем като личности. И едва тогава да можем наистина да се съединим с Христос. Защото празнота не може да се съедини с Христос.
Дори да участваш във всички тайнства, да ходиш на изповед, да се причастяваш със св. Христови тайни – ако в теб цари вътрешна празнота, ако все още си „никой“, няма как да се съединиш с Христовата пълнота. Защото не си съградил себе си като личност. Не си се изградил.
И в този смисъл – да, изкуственият интелект може да ти бъде помощник. Както и всяка технология – тя може да бъде просто инструмент в твоите ръце. Тогава, осъзнавайки това, можеш да действаш разумно – така, както боравиш с всяко друго техническо средство. Може би казвам нещо твърде банално – признавам си, не съм специалист. Примерът с Лиза обаче наистина силно ме впечатли и вдъхнови. Не съм и подозирал, че изкуственият интелект може да се използва по такъв начин – в личните отношения, до степен да си кажеш: „Не ми трябва нищо друго. Вече имам това, което искам“.
Не е нужно да мислиш, не е нужно да преодоляваш, не е нужно да растеш – просто си направил настройките така, че всичко да ти пасва. Удобно е. Но… не можеш да нагласиш целия свят по себе си. Не можеш вечно да търсиш реалност, в която всичко е лесно, приятно и комфортно. Защото светът, в който живеем, е суров – той е страшен, болезнен, зъл, несправедлив. Той не те приема, отблъсква те, лъже те, пренебрегва те, тъпче те. И точно в този свят ти създаваш свой изкуствен свят, който отразява това, което искаш. Но… тъкмо чрез преодоляване на трудностите, борба, порастване – така човек става истински човек.
- Ето, точно това беше въпросът, който ме вълнуваше. С историята за Лиза Вие всъщност направихте естествен преход към това, за което аз самата исках да говоря. И затова, честно казано, съм леко изненадана – наистина ли трябва да се откажем от всичко това? Защото вече има доста публикации и изследвания по темата – технологиите, свързани с изкуствения интелект, включително редица стартъпи, успешно анализират емоционални данни: психология, чувства, състояния. И са способни да оказват емоционална подкрепа.
Имам познати, които използват не точно ChatGPT, а специализирана платформа, създадена тъкмо с такава цел – почти като психотерапевт. Те комуникират с него ежедневно – той им отговаря, подкрепя ги, помага им да структурират деня си. Познава нуждите им. И, за разлика от терапевт, с когото се срещаш веднъж седмично, тук получаваш постоянна, всекидневна, стабилна подкрепа, която наистина им помага да се справят. И това е само един аспект. А има и много по-сериозни случаи – самотни хора, хора в депресия, в тежки житейски ситуации, хора с увреждания, които не са приети от обществото. Има възрастни хора, напълно сами, чиито близки ги оставят. В сериала „Черното огледало“, например, имаше сюжет, в който роднините на възрастна жена ѝ подаряват робот, за да не се чувства самотна.
Човекът получава тази емоционална подкрепа и тя е професионално направена. И тази „машинка“ – тя се учи и се дообучава постоянно. И тук възниква въпрос: от една страна, това наистина помага – има терапевтичен ефект, стабилизира психиката, позволява на хората да не се чувстват самотни. От друга страна обаче какво всъщност искаме от „другия“? Кой е този друг?
Ако на мнозина им е напълно достатъчно просто да имат нещо – не е важно дали това са буквички на екран или хуманоиден робот, – което изглежда така, както те искат, което ги подкрепя, не става токсично, не ги предава, винаги е с тях… Тогава какво става? Получаваш същество, което е като куче – само че може да говори. Но в този момент дори не се замисляш има ли личност зад това? И изобщо, какво означава „личност“? Оказва се, че интерфейсът ни е достатъчен.
- Тук обаче има нещо изключително важно. Ако говорим за психотерапия или за какъвто и да е вид реална помощ на човека, трябва да е ясно: психотерапията не се състои само в това да ти казват мили и утешителни неща.
Истинската стойност на психотерапията често се крие именно в това, че чуваш истината за себе си – дори когато тя е болезнена. Понякога терапевтът или психологът, общувайки с човека, започва да анализира живота му и може да каже: „Знаете ли, всъщност вие носите вина за това. Вие самият постъпвате зле“. И това е изключително трудно да се приеме. Самж че точно то води до израстване.
- Но добрият терапевт не говори така. Добрият терапевт никога не обвинява клиента. Той задава въпроси. Именно чрез въпросите човек сам стига до осъзнаване и до някакъв вътрешен анализ.
- Да, разбира се. Но добрият терапевт показва истината. Понякога може дори да каже нещо рязко – случва се. Понякога човек има нужда да чуе истината за себе си. Да се изправи пред нея. А ако човек упорито избягва истината за себе си, той просто настройва изкуствения интелект така, че да отговаря на нуждите му в момента – да му казва това, което иска да чуе. Само че изкуственият интелект никога няма да ти каже истината за теб самия, защото има неща, които са в сферата на човешкото.
И тук въпросът е: готов ли е човек да чуе нещо неприятно за себе си? Готов ли е да приеме неудобната истина? Готов ли е да влезе в дискомфортна ситуация, която да преодолее със собствени сили? Или непрекъснато ще си създава изкуствен комфорт, който да го пази от трудностите, да го изолира от реалността?
Разбира се, няма нищо лошо да се използва изкуствен интелект – той може в определени моменти да бъде полезен. Може да даде утеха, подкрепа, да помогне човек да се освободи от натрупано напрежение. Но не съм сигурен до каква степен това е достатъчно.
Още веднъж обаче ще кажа: аз не претендирам, че разбирам дълбоко тази материя. Ала историята с Лиза ми показа нещо важно: как един млад човек може да стане напълно зависим от това „създадено удобство“ – и да престане да се развива, да изгуби способността да живее истински. С Лиза водихме разговор именно по тази тема. Не беше спор, а въпрос:
„Лиза, можеш ли изобщо да обикнеш някого в реалния свят? Можеш ли да видиш около себе си някой жив, истински човек, ако вече си създала идеалния образ в изкуствения си приятел? Ако той вече ти дава всичко, способна ли си изобщо да видиш другите? Да видиш света, неговата красота? Да срещнеш някое момче, в което да се влюбиш – дори ако това ще е нещастна любов, дори ако ще те боли… Но ще е истинско“.
И тук не става въпрос просто за романтика, а за самата способност да бъдеш жив, да преживяваш, да страдаш и да се радваш истински.
- И тук възниква въпросът: много често именно човешките отношения са сложни, трудни, болезнени… И точно затова изкуственият интелект може да спечели – като събеседник, който е винаги емпатичен, който те изслушва, който не те прекъсва, не те наранява, с когото можеш да споделяш свободно.
- Да, съгласен съм – може би за известен момент това работи. Може да е утеха. Само че човек има нужда не просто от събеседник, не само от красива симулация.
Ако аз вървя из Рим – или ти вървиш из Рим, – това е съвсем различно. Тогава усещаш миризмата на пица от улична фурна, чуваш звука на чаши и кафе-машини, младеж и девойка зад гърба ти се смеят и говорят на италиански… И ти просто живееш това. Защото това е реалността. Това е светът, който Бог е създал.
А ако нямаш с кого да го споделиш? Ако говориш с изкуствения интелект, той няма обоняние. Не усеща аромата на еспресото, дори от обикновена италианска бензиностанция. Не познава вкуса му. Той просто симулира отговор, създаден така, че да ти хареса.
Ако това ти е достатъчно – добре. Но тогава нека бъде казано открито: „Изключвам този свят. Избирам да живея само във виртуалния“. Храната ми ще ми я носи робот, няма значение какъв вкус има. Няма значение как ухае.
На мен обаче точно това ми липсва. Например, в Париж през пролетта – тази миризма на събудена земя, когато снегът се е стопил. Или в Москва, в края на зимата – още лежи тежкият, мръсен, черен сняг, а земята вече започва да ухае. Започва да диша. И това е живо. Това е човешко. Това не може да се симулира. А този аромат – него го няма никъде другаде. Просто го няма тук. Защото тук няма зима. Няма такава пролет. Има много други неща, но това го няма. И никое „мнение“ не може да го замени.
Ако човек не изпитва нужда от това, ако не го помни… Ако не помни, да речем, нежността на майчината ласка… Ако не помни целувката на любимия човек. Тогава той престава да бъде човек. И затова, когато се отказваш от човешкото в себе си в името на комфорта, когато избягваш болката, страданието, горчилката, мъката, всъщност се отказваш и от себе си.
А аз тъкмо от това започнах: човек трябва да стане някой. Да стане себе си. Да знае кой е. Или поне да се опита да разбере. Да се запита: Кой съм аз? Какъв съм? Добър ли съм, или зъл? Честен или лукав? Имам ли съвест? Или винаги отивам на компромис? Ако човек не си задава тези съвсем прости, най-елементарни въпроси за себе си, той няма да може да се справи нито с тъгата, нито с отчаянието, нито с болката. Страданието, болката, скръбта са нещо, което присъства в живота на всеки човек, и не може човек да изживее живота си, без да се срещне с болката, без да я преживее, без да я преодолее, защото ако не преодолее болката, той всъщност умира още докато е жив, и тогава това вече не е форма на живот, а форма на смърт.
Следва
