Проповед върху евангелското четиво за Десетте прокажени (Лука 17:12–19)
Искам да насоча вниманието ви към три особености на днешното евангелско четиво. Първата е начинът, по който прокажените се приближили до Христос. Те застанали, както казва Евангелието, отдалеч. Те знаели, че са нечисти, знаели, че допирът с тях е опасен, и дори в стремежа си да получат изцеление не посмели да излагат другите на опасност от осквернение и зараза.
В областта на молитвата много рядко имаме такова ясно съзнание за собственото си духовно състояние, че да сме готови да останем на известно разстояние от Господа. Ние знаем, че в Царството Небесно нищо нечисто няма да влезе, и въпреки това, щом в нас се роди нужда, тъга, осъзнаване на нашата дълбока и неизлечима нужда от Бога, ние веднага дръзваме да се приближим, мислейки, че имаме право на това: право да влезем, право да се приближим до Бога, право да бъдем пропуснати пред всички останали – защото на нас нещо ни трябва.
А всъщност това показва колко малко осъзнаваме колко страшно е да се приближиш до съвършената чистота, когато самият ти си нечист… С какви страх и трепет би трябвало да се приближаваме! Колко често, когато Господ направи крачка към нас, ние би трябвало, подобно на Петър, да Му кажем: „Не се приближавай до мене, Господи, защото съм човек нечист…“ Нека се замислим над това.
Второто: прокажените са могли да се приближат до Христос, защото са вярвали не само в Неговата сила и власт, но и в Неговата любов. Те са вярвали, че Той ще пожелае да им помогне и че само Той може да го направи.
И това е въпросът, който стои пред всеки от нас, когато застанем на молитва: Вярваме ли наистина, сериозно, че Бог ни желае доброто? Вярваме ли в Божията любов, или се приближаваме към Него, знаейки, че Той може, но мислейки: а дали ще поиска?..
В това се разкрива нашето дълбоко недоверие към Него. Защото във всичко външно ние вярваме, а в любовта не вярваме: нито в човешката, нито в Божията. И затова онова, което ни изглежда като вяра – когато се хвърляме към Бога, понякога избутвайки другите, с надеждата: ето, ще се докосна до Него, ето, ще изискам от Него, тази „вяра“ се разбива в едно по-дълбоко недоверие. То не ни позволява нито да застанем смирено встрани, нито да бъдем уверени, че Божията любов ще стигне и за нас…
И накрая, благодарността. Десет прокажени бяха очистени, но само един се върна при Христос, за да благодари на Бога. Останалите девет, след като получиха изцеление, се сляха с човешката тълпа, но при Христос не се върнаха. Върна се само един, и то самарянин, човек чужд и външен, дори от религиозна гледна точка, защото между него и Бога, между него и Христос, нямаше нищо общо.
Той знаеше, че поради положението си на прокажен, поради отчуждението си от вярата, която Сам Христос изповядва, няма никакви права. И затова, когато получи изцеление, той се върна при Него – именно защото никакви права и никакъв обществен ред не го свързваха с Господа, но и не го отделяха от Него. И Христос ясно подчертава, че именно той е постъпил правилно.
Наистина, ние често мислим, че плодът на молитвата е в това да получим онова, за което сме молили. Но това не е така. Полученото ни е нужно само в момента, когато го получаваме; след час нуждата вече е изчерпана и на нейно място се появява нова. Върху основата, положена от Божията милост, ние започваме да градим нещо друго. Самото получаване е миг. А единственото, което остава, което създава трайна връзка между нас и Бога, Който е милостив към нас, или между нас и хората, които са добри към нас, е благодарността. Когато полученото добро, милост и любов се превърнат в благодарност, тогава между нас и онзи, който е дал, остава връзка завинаги. Ние вече не сме отделени от него.
И това е най-богатият плод на молитвата – не просто да получим нещо, а между даващия и получилия да остане за вечни времена връзка на любов, благодарност и взаимна радост. Нека се поучим от това кратко евангелско четиво на всичко, което то може да ни даде, защото онова, което то ни дава, е жизнено необходимо за нашия вътрешен живот.
Амин.
Произнесена през 1968 г.
