В разказа на Достоевски „Бобок“ героят броди из гробището и чува разговорите на мъртъвците. Съзнанието не ги напуска веднага, а постепенно. И за тях това е миг на щастливо разкрепостяване от всички окови на морала.
„Дявол да го вземе, ето какво нещо е гробът! Всички ще разказваме историите си на глас и няма вече да се срамуваме... Всичко горе беше вързано с гнили въжета. Долу въжетата! Ще преживеем тези два месеца в най-безсрамна истина! Да се съблечем и оголим!“ „Да се разголим, да се разголим!“, викаха всички в един глас.
Над гробището се надигат гъсти зловонни изпарения – процесът на разложение вече е обхванал и самите души. И насред този „празник на мъртъвците“ изведнъж се чува странната, неясна дума „бобок“: „Не че е глас, а като че ли e някой до тебe: „Бобок, бобок, бобок!“ Какво е това бобок?“ Точният смисъл на думата остава неясен. Това не е дори дума, а думичка, някакво мърморене, междуметие – звук на умираща, но още тлееща душа.
„Има тук например един, който почти напълно се е разложил, но веднъж на шест седмици все още промълвява някаква думичка, разбира се, безсмислена – нещо за някакъв „бобок“: „Бобок, бобок...“
Именно тази дума „бобок“ може да служи като знак на времето ни и да запълни празнината в социално-политическата терминология. Това е пукащият се мехур на последните въздишки на историческия организъм. „Бобок“ е стил на времето, както декадансът в края на XIX век или авангардът от 1910–1920-те години. Това е дума-призив, звук на последното безсрамие, когато всичко вече е позволено, защото смъртта ще отпише всичко. За фонетиката и семантиката на тази загадъчна дума може да се напише цял трактат…
Достоевски се гордеел, че е въвел в руския език глагола „стушеваться“, тоест да изчезнеш незабелязано. Но „бобок“ днес е по-важна дума за Русия. Това е знак на гръмко изчезване, ехтящо предсмъртно издихание.
Бобок Охлобистин[1]: „Нищо няма да има! Една велика Нула. И всички сме готови за този апокалипсис! Целият народ е съгласен… В единен порив! Всички, с които съм говорил, са за победата! Поети, художници… Ще убием всички! Не ни трябва такъв свят, в който я няма нашата победа… Радвам се! Това е такъв възторг!.. Такъв аллах-акбар за целия народ!“
Бобок Караганов[2]: „Необходимо е възраждане на страха от войната, включително и на страха от ядрена война… Нашата единствена задача е да пробудим у нашите западни партньори животински, инстинктивен страх от неминуема гибел.“
Бобок Дугин[3]: „Особеността на великоруския пол е в това, че той не е насочен нито към себе си, нито към другия – в него няма нито либидо, нито нарцисизъм. Руският пол е възбудено безтелесен, това е огнедишащото възбуждане на мъртъвци или духове на тръстики, води, горящи снопи и хамбари. Руският пол вее през всичко, подхваща по разклатения път каквото му попадне – гащи, мъже, другари, бръмбари, подпухнал, готов да се пръсне разложен труп, попаднали под ръка изпрани девици, откъснати крайници, побеснели коне…“
Пътят, изминат за четиридесет години, от началото на перестройката досега, може да се опише така: От совок към бобок.
Разликата е огромна.
Совокът (жаргон за Съветския съюз и за съветския човек, нарицателно за метастазите на съветския комунизъм, бел. пр.) беше нагло и грубовато същество, но също така и леко глуповато, наивно. Ушите му още бяха пълни с ехото от добри увещания и обещания за равенство, братство и велико бъдеще. В подсъзнанието му отекваха някакви исторически, философски, морални абстракции, които му придаваха известна добродушност и отпуснатост, дори в ожесточената борба за лични интереси. Той не беше готов така безапелационно да „отнема“ от чуждите и да „предава“ своите.
Бобок е лишен от илюзии и историческа перспектива. За него е останало само едно право, за което в „Бесове“ Пьотр Верховенски казва на Ставрогин: „Всъщност нашето учение е отрицание на честта, с откровеното право на безчестие най-лесно можеш да увлечеш руския човек.“ Ставрогин отговаря: „Правото на безчестие – та тогава всички ще дотичат при нас, няма да остане нито един там.“
И бобок използва това право до пълно самозабравяне.
Совокът, в своята наивност, вярваше, че вселената трябва майчински да го обича и закриля, дори да се възхищава на неговото нагло поведение като израз на детинска игривост и непосредственост.
Бобок е разочарованият совок, който внезапно е осъзнал своето сиротство. Вселената никога няма да му даде любовта, на която той вярва, че има право.
Бобок е агресивно-депресивният совок, който не очаква нищо добро от света. И затова е готов пръв да нанесе унищожителен удар – и, разлагащ се в гроба, заплашва с „бобокалипсис“…
Преломният момент в прераждането на совока в бобок настъпи по време на „Кримската пролет“, а с началото на „СВО“ процесът завърши напълно и новият психоисторически тип се разкри пред света в пълната си форма като „огнедишащата възбуда на покойниците“.
Става ясно: в света има нещо по-опасно от фашизма и комунизма. Тази идеология се отнася към предходните така, както ядреното оръжие се отнася към конвенционалното.
Става дума за панфобия, мироненавист – всеобхватна омраза: не към някаква класа, нация или раса, а към самия свят…
Това е жажда за абсолютна хегемония над света и стремеж или да му се наложи волята на една-единствена шайка, или да бъде унищожен. Това е безумна, ирационална идея за всемогъщество, при която една група е насочила ядрено дуло към слепоочието на цялото човечество.
Константин Леонтиев някога изрече: „Русия ще роди Антихриста.“ По-рано се е мислело, че той е имал предвид комунизма и че тази опасност вече е в миналото. Но е напълно възможно комунизмът да е бил само пролог към тази отчаяна панфобия, която, по думите на един от нейните идеолози, планира „есхатологично завладяване на планетарната власт. Хитро и жестоко завладяване.“ В катехизиса на Евразийския съюз на младежта четем: „Ние сме имперостроители от нов тип и не се съгласяваме на нищо по-малко от власт над света. Защото ние сме господарите на земята, ние сме деца и внуци на господарите на земята. Народи и държави са ни се кланяли…“ Изборът е ясен: ако човечеството не се съгласи да стане кастово и „евразийско“, по-добре да изгори в ядрен огън.
Преди това звучеше като книжна, романтична лудост. Но междувременно главният теоретик на евразийството, професор в Академията на Генералния щаб Дугин, отдавна възпитава в този дух своите „студенти“. Така че ядреното оръжие и възпалената мисъл на един фанатик наистина могат да се съединят и да превърнат света в радиоактивен прах...
Авторът Михаил Епщайн е известен руски философ и литературовед, професор по Руска литература и култура в университета Дърам, Великобритания, един от най-добрите познавачи на творчеството на Ф. Достоевски. Автор на повече от 40 книги, преведени на 26 езика. Настоящето есе е от личния профил на автора (тук) в социалната мрежа Meta, но е на основата на неговата книга „От совка к бобку. Политика на грани гротеска“, публикувана през 2016 г.
[1] Иван Охлобистин е одиозна фигура, артист и свещеник на РПЦ, който постоянно сменя амплоата си. В момента е сред основните официални пропагандисти на кремълския режим, който осигурява трибуна на налудничевите му речи, в които възвеличава смъртта. Негови са думите: „За нас няма да има покой, докато Русия не установи своя протекторат над цялата планета. Тази мисия ни е поверена от самия Бог заедно с величието на Третия Рим“.
[2] Сергей Караганов, съветник на В. Путин, призовал през 2023 г. за „превантивен ядрен удар върху Европа“, развиващ идеята за руснаците като „народ-богоносец“, който трябва да „спаси“ загиващия западен свят, като го завладее.
[3] Александър Дугин е един от сегашните идеолози на войната, който пренася политически идеи и концепции от Германия от 30-те години на 20 в. в съвременна Русия. За култа към смъртта във философията му виж тук.
