Откъс от третия том с беседи на Лимасолския митрополит Атанасий „Изкуството да живееш със себе си“, издание на „Двери“, който скоро ще излезе на книжния пазар
Ако човек свикне да изпитва доволство в греха, ако обикне своите страсти, след това ще трябва да положи труд, за да промени този навик на душата си. Някой, например, който е свикнал да яде твърде солено, не може да приема останалите храни – те все му се струват напълно безвкусни, макар и да са по-здравословни, по-природни и да са му препоръчани от лекарите. За да свикне с тях, такъв човек трябва да положи усилие. Така е с всяка страст. Пияният вижда бутилката вино и за него това е най-любимото нещо на света. Знаете вица, в който един пиян отишъл да се изповядва и духовникът му казал:
- Трябва да разбереш, че алкохолът е най-големият ти враг!
На другия ден пак го намерили пиян. Духовникът го запитал:
- Не ти ли казах да не пиеш?
- Да, но казахте и да обичаме врагове си.
Ето, виждате как човек се сродява с греха – след като това е моят най-голям враг, аз ще трябва да го обичам още повече… Сетне, за да се върнем в добродетелта, е нужен труд.
И, обратно на това, светият човек, чиято душа се е сродила с благодатта на Светия Дух и чувства доволство, радост, голяма сладост и духовна наслада, бидейки близо до Бога, ще бъде нещастен, ако го караме да живее по друг начин. Той просто няма да може да живее различно. С други думи, ако ние го принудим да извърши грях, който в очите на други е привлекателен и значим, душата на този свят човек няма да може да приеме греха, ще се погнуси, защото тя има друга нагласа, различно усещане за нещата. Човек с чист ум, дори ако някой го накара да има лош помисъл или сам си каже – „сега ще си представя нещо лошо!“, и си представи най-сладострастното или привлекателно нещо, няма да почувства наслада, нито удоволствие, а отвращение. А причината е, че неговите душа и сърце са привикнали на чистотата в мислите и когато той се насили да помисли нещо противно на това си състояние, ще почувства погнуса.
Онзи пък, който се е сродил с греха, не желае да слуша Божието слово, отвращава се, гнуси се от него, то му се струва смешно, не може да го разбере. Всяко слово за Бога му изглежда безумно. Всичко, което върши един Божи човек, му е странно и неразбираемо. Когато обаче такъв човек познае Бога и се доближи към Него, състоянието му се променя – той извършва своя личен подвиг, вижда старото си „аз“ и се пита: „Как съм вършил тези неща и как съм ги издържал!?“. И предишното му състояние поражда в сърцето му голяма болка и скръб.
Ето защо, темата за страстите и добродетелите засяга не просто живота след смъртта, т. е. вечния живот, а и самите нас още сега. Както човек свикне, така и ще постъпва.
* * *
Има хора, навикнали да се карат у дома, които, ако мине седмица без да се скарат, не се чувстват добре. Знам дори за случаи, в които, как да го кажем, всяка седмица се тупат по малко – само и само да не изгубят форма, да поддържат това в себе си…
Начинът, по който се изразяваме, има значение. Някой, например, може да свикне да се изразява иронично. Говори на детето си и не може да му отговори или да го изслуша, а му говори иронично. Така постъпват обикновено бащите. Детето усеща иронията и се настройва против баща си, отхвърля го. Но и същевременно свиква с този начин на изразяване. След което става много трудно да се промени човекът, научен да се изразява грубо, иронично, пренебрежително и презрително. Необходим е труд, необходимо е изключително усилие, тъй като навикът, това е втората ни природа. Навикът, който владее над човека, е изключително тираничен. Човек първо трябва да осъзнае, че това, което върши, е лошо. Голямо усилие е нужно дори само за осъзнаването, защото то не се разбира лесно. Човекът не осъзнава, че начинът, по който говори, е грозен.
Нима не забелязвате какво се случва около нас? На пътя, в автобуса, в училище или в казармата – искат да кажат нещо съвсем обикновено, а вместо него изричат десет ругатни. Някой ще поиска да каже: „Добре дошъл, приятелю!“, а говори на човека простотии. И другият недоумява – нима това се казва за „добре дошъл“?! Онзи обаче така се е научил да говори – това изразява. Най-лошото е да чуете жени да говорят по този начин. Това вече е ужас, нещо отвратително и напълно неприемливо. Добре, мъжете са груби, но жените по природа са крехки, Бог ги е създал да са нежни, да бъдат майки, а чуваш от устите им грозни думи. В същото време те може и да не са лоши хора, лоши момичета, само че са се сродили с мръсните думи, с лошия начин, по който се обличат. Виждате едно такова момиче и го питате:
- Ама чедо, как си се облякла?!
Тя се оглежда отдолу- догоре и с недоумение ви пита:
- Какво ми има?
- По-напред, какво ти няма?
Сродяването с греха е много грозно нещо. Когато обаче човек се сроди с доброто, с добродетелта, с живота по Бога, тогава той живее естествено, естествен е и това му помага във всеки един момент. Има хора, които се срамуват по природа и този срам им помага. С други думи, виждате някой човек, който се стеснява, и му се радвате, като казвате:
- Няма проблем, нека малко да се срамува. Това е по-добре, отколкото да е безсрамен и изобщо да не се осъзнава!
В природата на човека е заложено да бъде малко срамежлив.
Следователно човек избира как иска да живее, какъв иска да бъде и след това прави това, което е решил. Разбира се, всички наши избори се завръщат обратно към нас и така закономерно ние стигаме до следващия въпрос:
Бидейки милостиви към нашите събратя, как ще помилваме себе си, как да бъдем милостиви към себе си?
Ако се научим да обичаме и помагаме на своя брат, то в крайна сметка помагаме и на себе си, по този начин обичаме и себе си. Ако се опитваме да бъдем внимателни, вежливи и добри с другия, това се връща обратно като благодеяние към нас. Не можем да имаме две мерки, това не е възможно. Не можем да се отнасяме по един начин към себе си, а по друг – към другите. Ако човек е добър с другите, то това постепенно се връща към него и той става добър и със себе си. Много е важно да се разбере тази връзка, защото първият проблем в нашите отношения, това е проблемът със самите нас. Това е един актуален и болезнен съвременен проблем: човекът не е добър приятел със самия себе си.
Знаете ли, нашият най-добър приятел е нашето „аз“. Най-добрият ни приятел е нашето „аз“, само че кога то става наш приятел? Когато спре да върши нередни неща, когато се освободим от присъщата ни шизофрения – едно да искаме, друго да правим, трето да мислим. Бог ни е дал ума за управник, той е кормилото. Представете си автомобил, в който зад волана няма никого, и сам завива, както количките в лунапарка. Не става така. Човекът трябва да управлява себе си, да разбира какво се случва с него. Как обаче отдаденият на страстите човек може да има ума си за свой водач? След като първото нещо, което страстите неутрализират, веднага щом започнат да действат, е умът на човека. От собствен опит знаете, че щом страстта се активизира, умът веднага угасва. Умът бива пленен от страстта и след това не може да реагира, не може да каже „Спри! Какво правиш?“. Свършено е. Страстта го е завладяла и чак когато тя приключи своето действие, умът се съвзема, но вече в зло разположение: вместо да прояви смирение и така да се съвземе и да се възстанови отново, след като е превърнал себе си в руина, егоизмът на такъв човек опорочава всичко и той започва да си задава въпроси: „Защо трябва да се коригирам? Защо да го правя!? Защо да го казвам на изповед?“. Защо, защо, защо… Сетне започват депресиите, медикаментите и още хиляди болезнени неща.
В душевния свят на човека трябва да има хармония. Оттам започва всичко. Ала как да постигнем тази хармония? Да се вгледаме в житейския си опит: строим сграда и в строежа трябва да има хармония, което означава, че не трябва да има празноти. Където има празноти, няма хармония. Ако има празнина, ако някъде не може да прилепне, не се получава добре. Строежът става нестабилен. Празнотите трябва да се запълнят, при това по правилния начин, а не както дойде. Правилният начин означава, че във всяко нещо трябва да я има вярната йерархия, точно поставените приоритети. След като вече сме изпълнени и нямаме празноти в себе си, нямаме и пукнатини по нашия път, и тогава в душата зазвучава хармонична мелодия. Целият ни живот се изпълва с хармония.
От друга страна, как да има хармония, след като отсъства най-главното в човека: присъствието на Бога – неговия Небесен Отец? Ако Небесният ни Отец не е в нас, нищо не е в състояние да запълни тази празнота. Нищо не може да застане на мястото на Бога, на нашия Творец. Получава се какофония. Които разбират от музика знаят, че ако дадена струна не е опъната, колкото и да свирите, разваляте всичко, не става. Трябва добре да опънете струната, за да е в хармония с останалите. Затова човек, който се стреми към хармония в себе си, трябва да открие необходимите елементи в своя душевния свят. Първото и най-важно от тях, което крепи всички останали, е здравата и жива връзка с Бога, с Небесния Отец. След нея по местата си отива и всичко останало: учене, пари, здраве, наслади… Ако няма вярна йерархия, тогава има и проблеми. И в даден момент ще се затрудним, ще се разочароваме, ще се почувстваме предадени, понеже сме отдали цялото си същество на относителни неща, които сме смятали за абсолютни.
И така, да се върнем към взаимоотношенията си с хората и с нашето „аз“. Когато ние помагаме на другите и имаме добри отношения с тях, това непременно се завръща и помага и на самите нас. Още по-голяма е тази помощ, ако поддържаме една жива връзка с Бога, която ни дава вътрешна хармония и мир. Душевният мир сприятелява човека с него самия, кара го да обича себе си, своя ближен, хората, всичко.
Нашето „аз“ е най-добрият ни приятел, най-добрият лекар, благодарение на когото ние можем да установим от какво страдаме и да се излекуваме – душевно, а не телесно. Познавайки опитно душевната хармония, можем да забележим, а сетне и да преодолеем и покрием, евентуалните празноти в себе си.
Превод: Константин Константинов
